Град от месинг

27. Нахри

Нахри изпищя и се хвърли напред в мига, в който втора стрела се заби в гърдите на Али. Принцът залитна назад, петата му се удари в ръба на кораба и той изгуби равновесие.

— Али!

Мунтадир се втурна към брат си, ала не беше достатъчно бърз.

Али падна в езерото без почти никакъв плисък. Чу се силен засмукващ звук, като тежък камък, цопнал в неподвижно езеро, а после — тишина.

Нахри изтича до перилата, но Али беше изчезнал, единствената следа от него бяха вълничките, набраздили повърхността на тъмната вода. Мунтадир се свлече на колене с ридание.

С плувнали в сълзи очи, Нахри се обърна рязко към Дара.

— Спаси го! — изкрещя тя. — Искам да го върнеш обратно!

Дара се олюля, препъвайки се под заповедта й, но Али не се появи отново. Вместо това Дара примига и яркостта изчезна от очите му. Обърканият му поглед обходи окъпаната в кръв палуба. Лъкът се изплъзна от ръцете му, изглеждаше нестабилен на краката си.

— Нахри, аз…

Мунтадир скочи на крака и сграбчи зулфикара.

— Ще те убия!

Пламъци обгърнаха острието, докато той се нахвърляше върху афшина.

Дара отби нападението му с ханджара си с лекотата, с която би смачкал някоя мушица. Отклони следващия му удар, избегна нехайно третия и го удари с лакът в лицето. Мунтадир изкрещя, а от носа му рукна черна кръв. Не беше нужно Нахри да разбира каквото и да било от бой с мечове, за да види колко тромаво се движи той в сравнение със смъртоносната бързина на афшина. Остриетата им се сблъскаха отново и Дара го отблъсна.

После обаче отстъпи назад.

— Достатъчно, Ал Кахтани. Не е нужно баща ти да изгуби двама синове тази вечер.

Мунтадир не приличаше на някой, който иска милостта му… или е способен да мисли трезво.

— Върви в ада! — изхлипа, размахвайки необуздано зулфикара, докато по лицето му се стичаше кръв. Дара вдигна ръка, за да се защити. — Майната ти на теб и на чукащите сестрите си Нахиди. Надявам се до един да изгорите в пъкъла!

Нахри не можеше да го съди за скръбта му. Стоеше като вкаменена до перилата на кораба, а сърцето й се късаше, докато се взираше в неподвижната вода. Дали Али вече беше мъртъв? Или в този миг го разкъсваха на парченца, а писъците му бяха заглушени от черната вода?

От трюма се изсипаха още войници, някои от тях бяха вдигнали строшени гребла като тояги. Гледката я изтръгна от мъката й и тя се изправи с разтреперани крака.

— Дара…

Той погледна и вдигна рязко лявата си ръка. Корабът изпращя и стена от строшено дърво, два пъти по-висока от Нахри, се издигна и ги раздели от войниците.

Мунтадир отново замахна, но Дара беше готов. Заклещи ханджара в раздвоения връх на зулфикара и го изтръгна от ръцете на Мунтадир. Оръжието се търкулна по палубата, а Дара изрита емира в гърдите, запращайки го на земята.

— Подарявам ти живота — сопна се. — Вземи го, глупако.

С тези думи се обърна и се отправи към Нахри.

— Точно така… бягай, страхливецо! — извика Мунтадир подире му. — Това правиш най-добре, нали? Бягаш и оставяш останалите от племето ти да платят за твоите постъпки!

Дара забави крачка.

Нахри видя как удавените от скръб очи на Мунтадир обходиха палубата, спирайки се върху надупченото от стрели тяло на Джамшид и мястото, където брат му беше паднал. Изражение на неописуема болка, на злоба — раздираща и сляпа — се разля по лицето му.

Изправи се на крака.

— Али ми каза какво се е случило с близките ти, когато Девабад паднал. Какво се е случило, когато тохаристанците нахлули в Квартала на девите, търсейки теб, търсейки отмъщение, но открили единствено семейството ти. — Лицето на Мунтадир се разкриви от омраза. — Къде беше, афшине, докато те пищели за теб? Къде беше, докато изрязвали с нож имената на убитите в Ки-зи върху тялото на сестра ти? Тя била единствено дете, нали? А имената на тохаристанците са дълги — добави той свирепо. — Бас държа, че са могли да напишат само няколко, преди…

Дара изкрещя. Озова се до Мунтадир за частица от секундата, зашлевявайки го през лицето толкова силно, че един кървав зъб изхвърча от устата на емира. Ханджарът пушеше в другата му ръка и когато го вдигна, той се преобрази, острието помътня и се раздели на десетина кожени нишки, осеяни с желязо.

Камшик.

— Искаш да бъда Бич? — изкрещя Дара и замахна с камшика. Емирът изпищя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. — Това ли иска мръсното ти племе? Отново да ме превърнете в чудовище?

Нахри зяпна от ужас. Знаеш ли защо хората го наричат Бича?, чу да я пита мъртвият принц.

Дара отново стовари камшика върху Мунтадир, откъсвайки парчета плът от ръцете му. Нахри искаше да побегне. Това не беше онзи Дара, когото познаваше, онзи, който я беше научил да язди кон и който бе спал до нея.

Само че не побягна. Вместо това, тласкана от безумен импулс, скочи на крака и сграбчи китката му, докато Дара отново замахваше с камшика. Той се обърна рязко с обезумяло от скръб лице.

Сърцето на Нахри се блъскаше в гърдите й.

— Спри, Дара. Достатъчно.

Той преглътна, ръката му трепереше под нейната.

— Не е достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно. Те унищожават всичко. Убиха семейството ми, водачите ни. Изклаха племето ми. — Гласът му се прекърши. — И след всичко това, след като завладяха Девабад, след като ме превърнаха в чудовище, искат теб. — Последната дума го задави и той отново вдигна камшика. — Ще го бичувам, докато не се превърне в кървав прах.

Нахри стисна по-силно ръката му и застана между него и Мунтадир.

— Не са ме взели. Тук съм.

Раменете на Дара увиснаха и той наведе глава.

— Направиха го. Никога няма да ми простиш за момчето.

— Аз… — Нахри се поколеба, хвърляйки поглед към мястото, където Али беше паднал през перилата. Стомахът й се сви, но тя стисна твърдо устни. — Сега това няма значение — заяви, ненавиждайки думите, докато ги изричаше, и кимна към приближаващите кораби. — Можеш ли да се добереш до брега, преди да са стигнали?

— Няма да те оставя.

Нахри стисна ръката, която държеше камшика.

— Не те моля да го направиш. — Дара погледна надолу и ярките му очи срещнаха нейните. Нахри взе камшика от ръцете му. — Само че трябва да оставиш станалото зад гърба си. Нека бъде достатъчно.

Той си пое дълбоко дъх, Мунтадир простена и се сви на кълбо от болка. Омразата се завърна върху лицето на Дара.

— Не. — Нахри взе лицето му в шепи и го накара да я погледне в очите. — Ела с мен. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света.

Очевидно бе, че е невъзможно да се върнат към онова, което имаха преди. Ала тя би казала всичко, за да го накара да спре.

Дара кимна, ярките му очи бяха влажни. Нахри хвърли камшика в езерото и улови ръката му. Тъкмо се канеше да го отведе от там, когато Мунтадир изпелтечи зад тях със странна смесица от надежда и уплаха в гласа:

— З-Зейди?

Нахри се обърна рязко. Ахна и Дара протегна закрилнически ръка пред нея, докато искрицата облекчение угасваше в гърдите й.

Защото онова, което се покатерваше на кораба, определено не беше Ализейд ал Кахтани.

Младият принц пристъпи в светлината на пламъците и се олюля като някой, който не беше свикнал с твърда почва под краката си. Примига — бавно, влечугово движение — и Нахри видя, че очите му бяха станали напълно черни, дори бялото им бе изчезнало под лъскава черна ципа. Лицето му беше сиво, посинелите му устни се движеха в безмълвен шепот.

Пристъпи напред и механично обходи кораба с поглед. Дрехите му бяха разкъсани на парченца и от цялото му тяло като от решето шуртеше вода, изливаше се от очите, ушите, устата му. Бълбукаше изпод кожата му и капеше от връхчетата на пръстите му. Направи още една отривиста стъпка към тях и на по-силната светлина Нахри видя, че тялото му беше покрито с какво ли не от езерото. Стрелите и железните окови ги нямаше; вместо това водорасли и пипала без тяло се обвиваха плътно около крайниците му. Черупки, блещукащи люспи и остри като бръснач зъби бяха забити в кожата му.

Мунтадир се изправи бавно. Кръвта се отцеди от лицето му.

— Господи. Ализейд…

Направи крачка към него.

— На твое място не бих го сторил, пясъчна бълха.

Дара също беше пребледнял. Бутна Нахри зад себе си и посегна към лъка си.

Чул гласа на афшина, Али застана нащрек. Подуши въздуха и се обърна към тях. В краката му се бе образувала локва. Шепнеше, откакто се беше покатерил на борда, но докато се приближаваше, Нахри изведнъж разбра думите, мърморени на език, който не приличаше на нищо, което беше чувала досега. Плавен език, който се лееше и пълзеше, и плуваше върху устните му.

Убий дева.

Само че, разбира се, не използва думата „дев”, а звук, който Нахри никога не би могла да повтори, сричките бяха пропити с омраза и абсолютно противопоставяне. Сякаш това нещо, този дев нямаше никакво право да съществува, да осквернява водите на света с пушек, пламъци и огнена смърт.

Изпод мократа си роба Али измъкна огромен ятаган. Със зеленото си, нашарено от ръжда острие той приличаше на нещо, което езерото беше погълнало преди векове. На светлината на пламъците Нахри зърна кървав символ, изрязан грубо върху лявата му буза.

— Бягай! — изкрещя Дара.

Простреля Али и стрелата се стопи при допира с тялото му. Грабна зулфикара и се нахвърли върху принца.

Символът върху бузата на Али лумна ярко. Взривна вълна премина през въздуха, разтърсвайки целия кораб. Нахри политна назад и се блъсна в купчина сандъци. Нащърбено парче дърво се заби дълбоко в рамото й. Пареше, когато седна, и усети как я залива вълна на слабост и прилошаване.

Силите й ги нямаше. И тогава осъзна какво беше издълбано върху бузата на Али.

Печатът на Сулейман.

Дара.

— Не!

Нахри се изправи на крака.

В средата на кораба Дара беше паднал на колене, така както бе направил, когато Гасан бе използвал печата, за да разкрие самоличността й. Вдигна очи и видя създанието, в което се беше превърнал Али, да се извисява над него, вдигнало ръждясалото оръжие над главата си. Дара понечи да се защити със зулфикара, но дори Нахри виждаше, че движенията му са забавени.

Али изрита острието толкова силно, че то полетя в езерото, а после отново вдигна ръждясалия ятаган. Понечи да го стовари върху врата на Дара и Нахри изпищя. Али се поколеба. Тя си пое дъх.

Той смени посоката, замахвайки надолу, и посече лявата китка на Дара, отсичайки ръката му.

Отделяйки пръстена.

Дара не издаде нито звук, докато падаше. Нахри би могла да се закълне, че го видя да поглежда покрай Али, за да я зърне за последен път, ала не можеше да бъде сигурна. Трудно й бе да види лицето му; беше станал замъглен като дим, а някаква жена пищеше в ухото й.

А после Дара стана неподвижен — твърде неподвижен — и се разпадна на прах пред очите й.