Град от месинг

8. Али

Къде е той?

Али крачеше напред-назад пред кабинета на баща си. Трябваше да се срещне с Мунтадир тук преди събирането на царския двор, ала времето напредваше, а от неговия вечно закъсняващ брат нямаше и следа.

Али хвърли притеснен поглед към вратата на кабинета. През нея цяла сутрин минаваха хора, но той все още не бе в състояние да си заповяда да влезе. Чувстваше се ужасно неподготвен за първия си ден в двора и предишната нощ почти не бе мигнал, голямото легло в пищните му нови покои беше прекалено меко и отрупано с плашещ брой възглавници с мъниста. Най-сетне бе легнал на пода само за да бъде връхлетян от кошмари за това как го хвърлят на каркадана.

Али въздъхна. Метна един последен поглед по коридора, ала от Мунтадир нямаше и следа.

В кабинета кипеше бурна дейност, писари и секретари, натоварени със свитъци, се стрелкаха покрай министри, които спореха на дузина различни езици. Баща му беше зад писалището си и слушаше внимателно Каве, докато един слуга размахваше кадилница с тамян над главата му, а друг наместваше коравата яка на бялата дишдаша, която той носеше под безупречната си черна одежда.

Никой като че ли не го забеляза и Али нямаше нищо против да си остане така. Избягвайки един виночерпец, той се притисна до стената.

Като по предварително уговорен сигнал, стаята започна да се опразва — слугите се измъкнаха, а министрите и секретарите се отправиха към вратата, отвеждаща във внушителната зала за аудиенции на баща му. Али видя как Каве отбеляза нещо върху хартията в ръката си и кимна.

— Ще се погрижа да кажа на Висшето духовенство, че… — Той не довърши и се изпъна рязко, забелязал Али. Лицето му придоби буреносно изражение. — Това някаква шега ли е?

Али нямаше представа в какво бе успял да се провини вече?

— Аз… трябваше да дойда тук, нали?

Каве махна грубо към дрехите му.

— Очаква се да бъдете с церемониални дрехи, принц Ализейд. Официално облекло. Тази сутрин изпратих двама шивачи при вас.

Али се наруга наум. Двама притеснени деви действително му се бяха представили снощи, пелтечейки нещо за вземане на мерки, но той ги беше отпратил, без изобщо да се замисли. Нито искаше, нито се нуждаеше от нови дрехи.

Сведе поглед надолу. Сивата му туника без ръкави имаше само две-три дупки там, където го бяха намушкали по време на тренировки, а мастиленосинята му препаска бе достатъчно тъмна, за да скрие изгарянията от зулфикари. На него му изглеждаше съвсем прилично.

— Чисти са. Носил съм ги само вчера. — Той махна към тюрбана си; аленият плат свидетелстваше за новия му пост като кайд. — Това е единственото, което има значение, нали?

— Не! — Каве изглеждаше потресен. — Вие сте кахтански принц, не може да се появите в двора, изглеждайки така, сякаш някой ви е домъкнал от тренировка! — Той разпери ръце и се обърна към царя. Гасан не беше проговорил, просто ги гледаше как се карат със странен блясък в очите. — Виждате ли това? — настоя Каве. — Сега ще се наложи да започнем със закъснение, та синът ви да може да…

Гасан се разсмя.

От сърце, с цяло гърло, смях, който Али не беше чувал от години.

— О, я стига, Каве, остави го на мира. — Излезе иззад писалището и плесна Али по гърба. — Ам Гезира му е в кръвта — заяви гордо. — У дома изобщо не се хабяхме с подобни церемониални глупости. — И той поведе Али към вратата, като се кискаше. — Ако изглежда, сякаш току-що е направил някого на нищо със зулфикара си, така да бъде.

Баща му не раздаваше често похвали и това повдигна духа на Али. Огледа се наоколо, докато един слуга посягаше към вратата на залата за аудиенции.

— Абба, къде е Мунтадир?

— С търговския министър от Тохаристан. Той… води преговори за сделка за намаляване на дълга ни за новите униформи на Царската стража.

— Мунтадир води преговори за дълговете ни? — попита Али скептично. Числата не бяха силната част на брат му. — Не мислех, че икономиката е силната му страна.

— Не става дума за такива преговори. — Когато обърканото смръщване на Али стана още по-дълбоко, Гасан поклати глава. — Ела, момче.

Минали бяха години, откакто Али за последен път беше стъпвал в тронната зала на баща си, и сега поспря, за да я оцени както трябва. Помещението беше огромно, заемайки цялото първо ниво на частичния зикурат, поддържано от мраморни колони толкова високи, че се губеха под далечния таван. Въпреки че беше покрито с избеляваща боя и напукани мозайки, все още можеше да бъдат различени първоначалните пълзящи цветя и девастански създания, които го бяха украсявали някога… както и дупките там, където предците му бяха изтръгнали скъпоценните камъни; гезирците не бяха от онези, които пилееха средства за украса.

Западната стена на стаята се отваряше към грижливо поддържани официални градини. Огромни прозорци, стигащи почти до тавана, покриваха останалите стени, засенчени от дървени решетки със сложна резба, които държаха просторното помещение хладно, като в същото време пропускаха светлина и свеж въздух. Пълните с цветя шадравани покрай стената правеха същото, водата им беше омагьосана, за да тече безспир в улеи от изваян лед. Ярки огледални мангали, в които гореше кедрово дърво, висяха на сребърни вериги над пода от зелен мрамор със завихрени бели жилки. Подът се издигаше към източната стена, където се разделяше на пет нива, всяко от които беше предназначено за различен клон на властта.

Али и баща му се качиха на най-горното ниво и докато се приближаваха до престола, Али нямаше как да не му се възхити. Два пъти по-висок от него и издялан от небесносин мрамор, някога той беше принадлежал на Нахидите, и то му личеше. Беше паметник на разточителството, довело до свалянето им от власт. Беше направен така, че да превърне онзи, който седи в него, в живо шеду, митичния крилат лъв, който бе символ на рода им. Рубини, халцедони, розови и оранжеви топази бяха инкрустирани в облегалката за главата, символизиращи изгряващото слънце, докато тези за ръцете бяха покрити със скъпоценни камъни, имитиращи крила; краката му бяха изваяни във формата на лапи с хищни нокти.

Скъпоценните камъни искряха на слънцето… също като хилядите очи, които Али изведнъж почувства, че бяха впити в тях. Побърза да наведе поглед. Нищо не обединяваше племената повече от почитта към владетелите им и той подозираше, че гледката на втория син на Гасан, оглеждащ трона още от първия си ден в двора, щеше да развърже езиците на всички.

Баща му кимна към украсената със скъпоценни камъни възглавница в подножието на престола.

— Брат ти го няма. Защо не заемеш неговото място?

Още сплетни.

— Предпочитам да остана прав — отвърна Али тихо, отдръпвайки се от възглавницата на Мунтадир.

Царят сви рамене.

— Ти си решаваш.

Той се настани на престола, с Али и Каве от двете си страни. Али си заповяда да погледне към множеството. Макар че тронната зала можеше да побере десет хиляди души, Али подозираше, че сега в нея се бяха събрали наполовина от този брой. Благородници от всички племена (редовното им присъствие беше задължително, като доказателство за лоялността им) деляха мястото с духовници с бели тюрбани, докато писари, по-нископоставени везири и служители на Хазната се тълпяха, облечени в главозамайващо разнообразие от церемониални дрехи.

Повечето от събралите се обаче приличаха на обикновени граждани. Никакви шафити, разбира се, освен прислугата, но имаше мнозина със смесен племенен произход, като Али. Всички бяха добре облечени (никой не би се появил в двора другояче), но някои очевидно принадлежаха към по-нисшите класи — одеждите им бяха чисти, но кърпени, украшенията им — нищо повече от метални халки.

Аяанлийска жена в жълтеникави одежди с черна писарска лента около яката се изправи.

— В името на цар Гасан ибн Кадер ал Кахтан, бранител на вярата, на деветдесет и четвърти Рабия ал Тани[18] от двайсет и седмото поколение след Благословията на Сулейман, обявявам това заседание за открито!

Жената запали една цилиндрична маслена лампа и я постави на подиума пред себе си. Али знаеше, че баща му ще изслушва просители, докато маслото свърши, но като гледаше как чиновниците се опитват да въведат някакъв ред в множеството под тях, зяпна при вида на броя им. Баща му не възнамеряваше да изслуша всички тези хора, нали?

Първите просители бяха поведени напред и представени: търговец на коприна от Тохаристан и недоволният му агниваншийски купувач. Двамата се проснаха в краката на царя, изправяйки се, когато той им даде знак да го сторят.

Пръв проговори агниваншиецът.

— Мир вам, царю. За мен е чест да бъда във вашето присъствие. — Той махна с палец към търговеца на коприна и перлите около врата му изтракаха. — Моля за прошка, че доведох пред вас един безочлив лъжец и безсрамен крадец!

Баща му въздъхна, а търговецът направи физиономия.

— Защо просто не ми обясниш проблема?

— Съгласи се да ми продаде половин дузина топове коприна срещу две бурета канела и две бурета пипер… дори добавих три щайги манго, в знак на добрите ми намерения. — Мъжът се обърна рязко към другия търговец. — Аз изпълних своята част от уговорката, но докато се прибера у дома, половината от коприната ти се беше превърнала в дим!

Тохаристанецът сви рамене.

— Аз съм просто посредник. Предупредих те, че ако имаш неприятности със стоката, трябва да се обърнеш към доставчика. — Той подсмръкна пренебрежително. — А онова твое манго беше кисело.

Агниваншиецът настръхна така, сякаш търговецът беше обидил майка му.

— Лъжец!

Гасан вдигна ръка.

— Успокой се. — Той насочи поглед към търговеца на коприна. — Вярно ли е това, което казва?

Търговецът се разшава неспокойно.

— Може и да е вярно.

— Тогава му плати за изчезналата коприна. Твое задължение е да си възстановиш загубата от доставчиците. Хазната ще определи цената. Въпросът за киселостта на мангото ще оставим на Бог. — Той ги отпрати с махване на ръка. — Следващият!

Мястото на каращите се търговци беше заето от сахрейнска вдовица, оставена без пукнат грош от съпруга си прахосник. Гасан веднага й отпусна малка пенсия, както и място за сина й в Цитаделата. Последва я учен, молещ за средства за проучванията си върху възпламенителните свойства на пикочните мехури на захаците (и получил твърд отказ), молба за помощ срещу птица рух, опустошаваща села в Източна Девастана, и още няколко обвинения в измама (едно от които включваше фалшиви нахидски отвари с някои доста смущаващи резултати).

Часове по-късно оплакванията се бяха слели в размазано петно, поредица от искания, някои от които бяха толкова нелепи, че на Али му се щеше да разтърси просителя. Слънцето се бе издигнало над дървените паравани, в залата бе станало горещо и Али се олюляваше на краката си, взирайки се с копнеж във възглавницата, която беше отказал.

Нищо от това като че ли не смущаваше баща му. Гасан беше точно толкова спокойно безстрастен, колкото и когато бяха влезли в залата… за което вероятно допринасяше това, че един виночерпец се грижеше бокалът му да си остава неизменно пълен. Али никога не бе смятал баща си за търпелив мъж и все пак той не демонстрираше никакво раздразнение към поданиците си, изслушвайки осиромашали вдовици толкова внимателно, колкото и богати благородници, които се караха за огромни парчета земя. Истината бе, че Али беше… впечатлен.

Ала Бог му беше свидетел как само искаше най-сетне да свърши.

Когато светлината на маслената лампа най-после угасна, Али едва не се просна на пода. Баща му се надигна от престола и бе погълнат от множество писари и министри. Али нямаше нищо против; нямаше търпение да избяга и да намери чаша чай, толкова силен, че лъжичката да застане изправена. Отправи се към изхода.

— Кайд?

Не обърна никакво внимание на гласа, докато не го повикаха отново, и с известно смущение осъзна, че сега той беше кайдът. Обърна се и зад себе си видя нисък гезирец. Беше облечен с униформата на Царската стража и поръбен с черно тюрбан, който свидетелстваше, че е военен секретар. Али не го разпозна, но в това нямаше нищо странно. Имаше цяло подразделение на Царската стража, посветено на двореца, и ако мъжът беше секретар, възможно бе да бяха минали векове, откакто се беше обучавал в Цитаделата.

Гезирецът докосна сърцето и челото си в поздрава на племето си.

— Мир вам, кайд. Извинявам се, че ви безпокоя.

След часовете на оплакванията от граждани гледката на гезирски воин беше добре дошла. Али се усмихна.

— Ни най-малко. С какво мога да ти помогна?

Секретарят протегна дебел наръч свитъци.

— Това са доклади за заподозрените в изработката на дефектните килимчета, които паднаха в Бабили.

Али го зяпна в пълно неведение.

— Какво?

Секретарят присви очи.

— Инцидентът в Бабили… онзи, на оцелелите в който баща ви току-що отпусна обезщетения. Заповяда ни да арестуваме производителите им и да изземем останалите килимчета, преди да бъдат продадени.

Али смътно си спомняше нещо такова.

— О… разбира се.

Посегна към свитъците, но другият мъж ги задържа.

— Може би ще е по-добре да ги дам на секретаря ви — каза той деликатно. — Простете ми, принце, но изглеждате мъничко… омаломощен.

Али потръпна. Не си беше дал сметка, че е толкова очевидно.

— Нямам секретар.

— Тогава кой водеше записки за вас по време на това заседание? — В гласа на другия мъж се надигна тревога. — Имаше поне дузина въпроси, които се отнасят до Царската стража.

Предполагаше се да си водя записки? Али помисли трескаво. Преди да замине за Та Нтри, Уаджид му беше обяснил подробно новите му задължения, ала потресен от екзекуцията на Анас и разкритието за оръжията, Али не го беше слушал внимателно.

— Никой — призна си и хвърли поглед към морето от писари; несъмнено все някой от тях щеше да има бележки от днешното заседание.

Другият мъж се прокашля.

— Ако ми позволите дързостта, кайд… обикновено си водя записки за всичко, което засяга Цитаделата. На драго сърце ще ги споделя с вас. И макар да съм сигурен, че бихте предпочели да назначите някой роднина или член на аристокрацията за свой секретар, ако междувременно се нуждаете от някого…

— Да — прекъсна го Али с облекчение. — Моля те… — Не довърши, обзет от смущение. — Съжалявам. Не мисля, че те попитах за името.

Секретарят отново докосна сърцето си.

— Рашид бен Салкх, принце. — Очите му искряха. — С нетърпение очаквам да работя с вас.

Али се почувства по-добре, докато се връщаше в покоите си. Оставяйки настрани облеклото му и пропуска да си води бележки, не мислеше, че се беше справил ужасно в двора.

Но, за бога, всички онези очи… Достатъчно ужасно бе просто да стои и да слуша глупави прошения в продължение на часове; да бъде изучаван от хиляди очи, докато го прави, беше мъчение. Трудно му бе да вини баща си, задето пие.

Един от дворцовите стражи се поклони, когато той се приближи.

— Мир вам, принц Ализейд.

Стражът му отвори вратата и отстъпи настрани.

Брат му и сестра му може и да се бяха опитали да му намерят простички покои, но това си оставаше дворцов апартамент, двойно по-голям от казарменото помещение, което някога беше делил с две дузини младши кадети. Спалнята беше семпла, но просторна, съдържаща прекалено меко легло и сандъка с нещата му, който беше донесъл от Цитаделата, долепен до стената. Към спалнята имаше кабинет с рафтове по стените, които вече бяха наполовина пълни — лесният достъп до Царската библиотека бе един от плюсовете на живота в двореца, от които Али възнамеряваше да се възползва.

Влезе в стаята и си събу сандалите. Апартаментът му гледаше към най-дивата част на градините на харема, зелена джунгла с кряскащи маймуни и цвърчащи индийски скорци. Покрит мраморен павилион с люлки гледаше към хладните бурни води на канала.

Али разви тюрбана си. Светлината на късния следобед се процеждаше през тънките ленени завеси; слава богу, беше тихо. Той прекоси килима и отиде до писалището, където се зае да прегледа купчините книжа: доклади за престъпления, искания за изземване, покани за безброй приеми, на които нямаше никакво намерение да присъства, странно лични бележки, молещи за услуги, за прошки… Али ги преся набързо, изхвърляйки всичко, което му се стори ненужно или нелепо, и подреждайки останалото.

Блещукането на канала привлече погледа му, изкушавайки го. Въпреки че майка му го беше научила да плува като дете, бяха минали години, откакто го беше правил за последно, срамуващ се да прави нещо, толкова силно свързано с аяанлийците… и на което мнозина в племето на баща му гледаха с отвращение и ужас.

Само че тук нямаше кой да го види. Али разхлаби яката си и посегна към ръба на ризата си, докато отиваше към павилиона.

А после се закова на място. Отстъпи назад, за да погледне отново през отворения свод, който водеше в съседната стая, ала очите му не го бяха излъгали.

В леглото му имаше две жени.

Те избухнаха в смях.

— Мисля, че най-сетне ни забеляза — заяви едната с широка усмивка.

Лежеше по корем, кръстосала деликатните си глезени над себе си. Али плъзна очи по пластовете на тънките й поли, по меките й извивки и тъмната коса, преди да побърза да прикове поглед в лицето й.

Не че това помогна; беше красива. Шафит; личеше си по заоблените й уши и мургавата кожа. Очите й бяха очертани с каял и грееха развеселено. Надигна се от леглото и звънчетата около глезените й задрънчаха, докато се приближаваше. Прехапа начервените си устни и сърцето на Али заби учестено.

— Започвахме да се чудим колко дълго ще ви отнеме да вдигнете поглед от всички онези хартии — закачи го тя.

Ето че беше пред него и пръстите й се плъзнаха от вътрешната страна на китката му.

Али преглътна.

— Мисля, че е станала някаква грешка.

Тя отново се усмихна.

— Няма никаква грешка, принце. Бяхме изпратени, за да ви приветстваме както трябва в двореца.

Тя посегна към възела на пояса му.

Али отстъпи назад толкова бързо, че едва не се препъна.

— Моля те… не е необходимо.

— О, Лийна, стига си плашила момчето.

Другата жена се изправи и пристъпи в светлината на слънцето. Али се вледени, жарта, която се беше мъчил да овладее, се изпари моментално.

Беше една от куртизанките деви от таверната на Туран.

Тя пристъпи напред много по-изящно от шафитското момиче, влажните й черни очи бяха приковани в лицето му. В тях като че ли нямаше никакво разпознаване, ала спомените от онази нощ заляха Али като вълна: опушената таверна, острието, изскочило от гърлото на стража, ръката на Анас върху рамото му.

Начинът, по който писъкът му беше секнал рязко на арената.

Погледът на куртизанката се плъзна по него.

— Харесвам го — каза тя на другата жена. — Изглежда по-сладък, отколкото го описват. — Усмихна му се нежно. Нямаше я смеещата се жена, която бе излязла, за да се позабавлява с приятелките си; сега просто си вършеше работата. — Няма защо да бъдете толкова нервен, принце — добави меко. — Господарят ни иска единствено да останете доволен.

Думите й прорязаха мъглата от страх и желание, обгърнали ума на Али, но преди да успее да я попита каквото и да било, откъм павилиона се разнесе друг женски смях… смях, който Али прекрасно познаваше.

— Е… определено не ти отне дълго да се разположиш както трябва в двореца.

Али се откъсна от куртизанката, докато сестра му пристъпяше в стаята. Двете жени начаса паднаха на колене.

Сиво-златните очи на Зейнаб искряха със злобничкото задоволство, което само една сестра би могла да изпита. Беше по-голяма от него с няма и десет години и като по-малки можеха да минат за близнаци, макар че острите скули и издължените черти на майка им подхождаха на Зейнаб много повече. Днес сестра му беше облечена с аяанлийски дрехи — тъмнолилава и златна рокля и избродирана с перли кърпа за главата в същия цвят. Злато обгръщаше китките и шията й, на ушите й блещукаха скъпоценни камъни; дори в уединението на харема единствената дъщеря на Гасан изглеждаше като принцеса.

— Прости ми за прекъсването. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Дойдохме, за да се уверим, че дворът не те е погълнал жив, но очевидно не се нуждаеш от помощ. — Тя се отпусна върху леглото му и подритна с гримаса одеялото, сгънато грижливо на пода. — Не ми казвай, че си спал на пода, Ализейд.

— Аз…

Втората част на онова „ние” влезе в стаята, преди Али да успее да довърши възражението си. Мунтадир имаше още по-размъкнат вид от обикновено, дишдашата му беше разкопчана на врата, а къдравата му коса — непокрита. Ухили се на гледката пред себе си.

— Две? Не мислиш ли, че ще е по-добре да го даваш по-кротко, Зейди?

Али се радваше, че брат му и сестра му се забавляват за негова сметка.

— Не е това — сопна се. — Не съм ги викал тук!

— Не? — Развеселеността се отцеди от лицето на Мунтадир и той погледна към куртизанките, коленичили на пода. — Станете, моля ви. Няма нужда от това.

— Мир вам, емире — промълвиха куртизанките, докато се изправяха.

— И вам. — Мунтадир се усмихна, ала усмивката не стигна до очите му. — Знам, че аз потиснах желанието си да го направя, така че, кажете ми… кой поиска малкият ми брат да получи толкова приятно посрещане у дома?

Двете жени се спогледаха, игривото им държание си беше отишло. Най-сетне куртизанката дева проговори с колеблив глас:

— Великият везир.

Обзет от мигновен гняв, Али отвори уста, но Мунтадир вдигна ръка и го прекъсна.

— Моля ви, благодарете на Каве за жеста, но се боя, че ще се наложи да ви прекъсна. — Той кимна към вратата. — Можете да си вървите.

С няколко приглушени селяма двете жени побързаха да излязат от стаята.

Мунтадир погледна към сестра им.

— Зейнаб, ще ни извиниш ли? Мисля, че с Али трябва да си поприказваме.

— Израснал е в Цитадела, пълна с мъже, Диру… мисля, че вече е водил „онзи разговор”. — Зейнаб се засмя на шегата си, но се надигна от леглото, без да обръща внимание на подразнения поглед, който Али й хвърли. Докато минаваше покрай него, го докосна по рамото. — Опитай се да не се забъркваш в неприятности, Али. Изчакай поне седмица, преди да започнеш каквато и да било свещена война. И се отбивай да ме видиш — подхвърли през рамо, докато отиваше към градината. — Очаквам да дойдеш да ме слушаш как клюкарствам поне веднъж седмично.

Без да обръща внимание на думите й, Али начаса се отправи към вратата, отвеждаща към двореца.

— Ще ме извиниш ли, ахи. Очевидно трябва да си поприказвам с великия везир.

Мунтадир се изстъпи пред него.

— И какво ще му кажеш?

— Да задържи огнепоклонническите си курви за себе си!

Тъмните вежди на Мунтадир подскочиха.

— И какво смяташ, че ще последва? Младият син на царя, за когото вече се говори, че е религиозен фанатик, хока един от най-уважаваните деви в града, мъж, който от десетилетия служи вярно на баща му? И защо… заради подарък, който повечето млади мъже биха приели на драго сърце?

— Аз не съм такъв и Каве знае…

— Да, така е — съгласи се Мунтадир. — Много добре го знае и съм сигурен, че се е погрижил да се намира на място, където ще има предостатъчно свидетели на сцената, която си готов да направиш.

Али се сепна.

— Какво казваш?

Брат му го изгледа мрачно.

— Че се опитва да те разстрои, Али. Иска те далече от абба, по възможност далече от Девабад и обратно в Ам Гезира, откъдето не би могъл да навредиш на хората му.

Али разпери ръце.

— Нищо не съм направил на хората му!

— Засега. — Мунтадир скръсти ръце на гърдите си. — Ала вие, религиозните типове, не криете чувствата си към девите. Каве се страхува от теб; вероятно смята, че присъствието ти тук е заплаха. Че ще превърнеш Царската стража в някакъв блюстител на морала и ще ги накараш да бият всички мъже, белязани с пепел. — Мунтадир сви рамене. — Честно казано, не го виня; девите обикновено си патят, когато хора като теб се доберат до властта.

Али се облегна на писалището, поразен от думите на брат си. И така вече се опитваше да замести Уаджид, докато криеше, че е замесен с „Танзим”. Не мислеше, че точно сега е в състояние да мери политически сили с един обзет от параноя Каве.

Разтърка слепоочията си.

— Какво да правя?

Мунтадир седна на прозореца.

— Би могъл да се опиташ да преспиш със следващата куртизанка, която ти изпрати — подхвърли с усмивка. — О, хайде де, Зейди, не ме гледай по този начин. Така със сигурност ще хванеш Каве неподготвен. — Мунтадир завъртя разсеяно малко пламъче около пръсти си. — Докато не те обвини в двуличие, разбира се.

— Не ми оставяш кой знае какъв избор.

— Би могъл да не се опитваш да се държиш като царската версия на „Танзим” — предложи Мунтадир. — И аз не знам… да опиташ да се сприятелиш с някой дев? На Джамшид отдавна му се иска да се научи да използва зулфикар. Защо не му дадеш няколко урока?

Али не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да науча сина на Каве как да използва гезирско оръжие?

— Той не е просто синът на Каве. — Мунтадир звучеше мъничко подразнен. — Той е най-добрият ми приятел, а ти ме помоли за съвет.

Али въздъхна.

— Извинявай. Имаш право. Просто имах дълъг ден. — Той се раздвижи до писалището, при което събори една от грижливо подредените купчинки листове. — Ден, който няма никакви изгледи да свърши скоро.

— Май трябваше да те оставя с жените. Може би щяха да ти пооправят настроението. — Мунтадир се надигна от прозореца. — Просто исках да се уверя, че си преживял първия си ден в двора, но изглежда, че имаш доста работа. Ако не друго, поне си помисли върху онова, което ти казах за девите. Знаеш, че просто се опитвам да помогна.

— Знам. — Али изпусна дъха си. — Преговорите ти увенчаха ли се с успех?

— Кое?

— Преговорите ти с тохаристанския министър — напомни му Али. — Абба каза, че си се опитвал да намалиш един дълг.

Очите на Мунтадир грейнаха развеселено и той стисна устни, сякаш се мъчеше да потисне усмивка.

— Да. Тя се оказа изключително… податлива.

— Това е добре. — Али вдигна листовете, които беше съборил, оправяйки купчинките върху бюрото си. — Кажи ми, ако искаш да погледна числата, за които сте се разбрали. Знам, че математиката не е силната… — Той млъкна, изненадан от целувката, която Мунтадир внезапно положи върху челото му. — Какво?

Брат му само поклати глава с подразнена обич върху лицето.

— О, ахи… тук ще те изядат жив.