Град от месинг

10. Али

Али се намръщи и почука по деликатното столче на везната върху бюрото пред него. Ясно усещаше очаквателните погледи на другите трима мъже в стаята.

— На мен ми изглеждат равни.

Рашид, военният секретар, се наведе над везната и сребърните й блюда се отразиха в сивите му очи.

— Възможно е да е омагьосана — каза на гезирски и махна с глава към Соруш, мухтасиба на Квартала на девите. — Може да е измислил някакво проклятие, което да претегля монетите в негова полза.

Али се поколеба, поглеждайки към Соруш. Мухтасибът, пазарският служител, отговарящ за обмяната на валутата на девите с всички останали, които се използваха в Девабад, трепереше, черните му очи бяха приковани в пода. Върховете на пръстите му бяха изцапани с пепел — откакто бяха влезли, час по час докосваше неспокойно петното от въглен на челото си. Повечето деви носеха такъв знак. Той бе символ на отдадеността им на древния култ към огъня на Нахидите.

Изглеждаше ужасен… не че Али можеше да го вини — току-що беше посетен от кайда и двама въоръжени членове на Царската стража за внезапна проверка.

Али се обърна към Рашид.

— Не разполагаме с доказателства — прошепна на гезирски. — Не можем да арестуваме някого без доказателства.

Преди Рашид да успее да отговори, вратата на кабинета се отвори рязко. Четвъртият мъж в стаята, Абу Нувас, много едрият и много дръпнат личен страж на Али, се озова за миг между вратата и принца със зулфикар в ръката.

Беше обаче само Каве и изобщо не изглеждаше впечатлен от огромния гезирски воин. Надникна изпод една от разперените му масивни ръце и лицето му придоби кисело изражение, когато срещна очите на Али.

— Кайд — поздрави го безизразно. — Имате ли нещо против да заповядате на кучето си да се дръпне?

— Всичко е наред, Абу Нувас — каза Али, преди стражът да успее да направи нещо прибързано. — Пусни го да влезе.

Каве прекрачи прага. Докато местеше очи между искрящата везна и уплашения мухтасиб, в гласа му се прокрадна нотка на гняв.

— Какво правите в моя квартал?

— Получихме няколко сигнала за измама, идваща от тук — обясни Али. — Просто разглеждах везната…

— Разглеждахте везната? Откога станахте везир? — Преди Али да успее да отговори, Каве го прекъсна, вдигайки ръка. — Няма значение… достатъчно време изгубих тази сутрин да ви търся. — Той махна към вратата. — Влез, Мир е-Парвез, и дай доклада си на кайда.

Откъм прага се разнесе едва доловимо мърморене.

Каве направи физиономия.

— Не ме е грижа какво си чул. Той няма крокодилски зъби и няма да те изяде.

Али потръпна, а Каве продължи:

— Простете му, имал е доста страшно преживяване в ръцете на джиновете.

Всички сме джинове. Али преглътна резкия си отговор, докато притесненият търговец пристъпяше напред. Мир е-Парвез беше възрастен и набит, голобрад, като повечето деви. Носеше сива туника и широк тъмен панталон, типичните дрехи на девите.

Долепи длани в поздрав, но очите му си останаха приковани в пода. Ръцете му трепереха.

— Простете ми, принце. Когато научих, че вие сте кайдът, не исках да ви безпокоя.

— Работата на кайда е да го безпокоят — намеси се Каве, без да обръща внимание на яростния поглед на Али. — Просто му кажи какво се е случило.

Другият мъж кимна.

— Държа магазин недалече от квартала, в който продавам луксозни човешки стоки — започна той. Джинистанският му беше накъсан, със силен дивастийски акцент.

Али повдигна вежди, досещайки се накъде бие. Единствените „луксозни човешки стоки”, които някой търговец дев би продавал извън квартала им, бяха изработени от човеци опияняващи вещества. Човешкият алкохол не понасяше особено на повечето джинове, пък и беше забранен от Свещената книга, така че беше незаконно да го продават в останалата част от града. Девите нямаха подобни скрупули и свободно търгуваха с него, пробутвайки го на чужденци от другите племена на страшно завишени цени.

— Имал съм си неприятности с джиновете и преди — продължи мъжът. — Прозорците ми бяха разбити, те се възмущават и плюят, когато мина покрай тях. Аз не казвам нищо. Не искам неприятности. — Той поклати глава. — Ала снощи тези мъже нахлуват в магазина ми, докато синът ми е там, изпотрошават бутилките и подпалват всичко. Когато синът ми се опита да ги спре, те го удариха и му нарязаха лицето. Обвиниха го, че бил „огнепоклонник”, и заявиха, че въвеждал джиновете в грях!

Не са напълно неверни обвинения. Али се въздържа да го изрече на глас, знаейки, че Каве ще изтича при баща му и при най-слабия намек за несправедливост по отношение на племето му.

— Съобщи ли за това на стражата в квартала ви?

— Да, Ваше величество — отвърна търговецът, обърквайки титлата му. Джинистанският му ставаше все по-лош, колкото повече се разстройваше. — Ала те не направиха нищо. Това се случва непрекъснато, а те никога не правят нищо. Смеят се или „съставят доклад”, но нищо не се променя.

— В кварталите няма достатъчно стражи — намеси се Каве. — Нито достатъчно етническо многообразие сред тях. От години го повтарям на Уаджид.

— Значи, си поискал още войници от Уаджид, само че не такива, които да приличат на него — каза Али, макар да знаеше, че Каве има право.

Войниците, които патрулираха из пазарите, обикновено бяха съвсем млади, мнозина от тях бяха пристигнали току-що от пясъците на Ам Гезира. Те вероятно се страхуваха, че да защитават мъж като Мир е-Парвез бе също толкова голям грях, колкото и да пият от стоката му.

Нямаше обаче лесно решение; по-голямата част от военните бяха гезирци, а броят им и така вече не беше достатъчен.

— Кажи ми, от чий район да взема тези войници, Каве? — продължи Али. — Може би тохаристанците трябва да се оправят без охрана, та девите да се чувстват достатъчно сигурни, за да продават алкохол?

— Разпределението на стражите не ми влиза в задълженията, принц Ализейд. Може би ако си вземехте почивка от това да тормозите моя мухтасиб…

Али се изпъна и заобиколи масата, прекъсвайки саркастичната забележка на Каве. Мир е-Парвез отстъпи назад, хвърляйки нервен поглед към медния зулфикар на кръста му.

В името на Всевишния, нима слуховете, които се носеха за него, бяха толкова ужасни? Ако се съдеше по изражението върху лицето на търговеца, можеше да си помислиш, че Али прекарва всеки петък, трепейки деви.

Той въздъхна.

— Синът ти е добре, надявам се?

Търговецът примига изненадано.

— Той… да, принце — заекна. — Ще се оправи.

— Слава на Бога. В такъв случай ще говоря с хората си и ще видя какво можем да сторим, за да подобрим сигурността в квартала ви. Направи опис на щетите в магазина ти и представи сметката на Рашид, моя секретар. Хазната ще покрие…

— Царят ще трябва да одобри… — започна Каве.

Али вдигна ръка.

— Ако се наложи, парите ще излязат от личната ми сметка — заяви твърдо, знаейки, че това ще сложи край на всяко съмнение.

Фактът, че аяанлийският му дядо даваше щедра годишна издръжка на внука си, не бе тайна за никого. Али обикновено се смущаваше от това — не се нуждаеше от парите и знаеше, че дядо му го прави единствено за да подразни баща му. В този случай обаче това сработи в негова полза.

Очите на търговеца почти изскочиха и той се хвърли на земята, опирайки покритото си с пепел чело до килима.

— О, благодаря ви, Ваше височество. Нека пламъците горят ярко за вас.

Али потисна усмивката си, развеселен от традиционната за девите благословия, отправена не към кого да е, а към него. Подозираше, че търговецът ще му поднесе сериозна сметка, но въпреки това беше доволен, усещайки, че беше разрешил ситуацията както трябва. Навярно все пак щеше да се справи с ролята на кайд.

— Вярвам, че приключихме? — обърна се към Каве, докато Рашид отваряше вратата.

Някакво движение привлече вниманието му: две малки момчета, въоръжени с импровизирани лъкове, си играеха край един от шадраваните на площада. Бяха стиснали по една стрела в ръцете си и се дуелираха с тях като с мечове.

Каве проследи погледа му.

— Искате ли да се присъедините към тях, принц Ализейд? Не сте много по-голям от тях, нали?

Али си спомни предупреждението на Мунтадир. Не му позволявай да те предизвика.

— Не смея. Изглеждат ми твърде свирепи — отвърна спокойно и като се усмихна на себе си, излезе изпод балюстрадата в ярката светлина навън, докато подигравателната усмивчица на Каве се превръщаше в гримаса.

Небето беше жизнерадостно синьо, само няколко перести бели облачета се задаваха от изток. Беше още един красив ден в поредица от красиви дни, топли и ярки… нещо, което съвсем не беше типично за Девабад и бе достатъчно странно, та да започва да привлича внимание.

А и не само времето беше странно. До ушите на Али бяха стигнали слухове, че в най-стария огнен олтар на Нахидите — угаснал след като Маниже и Рустам, последните двама от семейството, бяха убити — незнайно как бе лумнал огън от само себе си, в заключена стая. Изоставената, обрасла в буренаци горичка, където един от двамата някога бе обичал да рисува, изведнъж бе подредена и процъфтяваща, а едва миналата седмица една от статуите на шедута покрай стените на двореца се бе оказала върху покрива на зикурата, месинговият й поглед беше отправен към езерото, сякаш очакваше лодка.

И разбира се, онзи стенопис на Анахид. Против волята на Мунтадир, Али бе наредил да го унищожат. И все пак, когато минаваше покрай стената, постоянно го измъчваше усещането, че под съсипаната фасада има нещо живо.

Хвърли поглед към Каве, чудейки се какво ли мисли великият везир за слуховете, носещи се сред суеверните му съплеменници. Каве беше страстен последовател на огнения култ, а между родовете Прамух и Нахиди някога беше съществувала близост. Много от растенията и билките, използвани в традиционното лечение на Нахидите, се отглеждаха в обширните земи на рода Прамух. Самият Каве бе дошъл в Девабад като търговски представител, но бързо се беше издигнал в двора на Гасан, превръщайки се в доверен съветник, макар да се бореше яростно за правата на девите.

Каве се обади отново:

— Извинявам се, ако момичетата ми са ви притеснили миналата седмица. Беше замислено като жест на доброжелателство.

Али преглътна първия отговор, който дойде на езика му. И втория. Не беше свикнал на подобни словесни дуели.

— Такива… жестове не са ми по вкуса, велики везире — каза най-сетне. — Ще съм ти задължен, ако за в бъдеще не го забравяш.

Каве не отговори, но Али усещаше студения му поглед върху себе си, докато вървяха по улицата. В името на Всевишния, какво бе сторил, за да си спечели враждата на този мъж? Действително ли смяташе, че вярванията на Али представляват заплаха за събратята му?

Иначе беше приятна разходка — Кварталът на девите беше далеч по-хубав, когато не се носеше през него на бегом, преследван от стрелци. Калдъръмените улички бяха съвършено равни и добре преметени. Кипариси хвърляха сянка върху главната улица, а между тях се издигаха шадравани, пълни с цветя, и саксии с жълтеника. Каменните постройки бяха грижливо излъскани, дървените решетки на прозорците им бяха спретнати и чисти. Никой не би могъл да се досети, че този квартал е сред най-старите в града. Пред тях неколцина възрастни мъже играеха шатрандж[20] и отпиваха от малки стъклени чашки, вероятно пълни с някаква опияняваща човешка напитка. Две забулени жени се появиха откъм Великия храм.

Беше идилична картина, контрастираща с мръсотията в останалата част от града. Али се намръщи. Трябваше да провери какво се случва с канализацията на Девабад. Обърна се към Рашид.

— Уговори ми среща с…

Нещо профуча покрай дясното му ухо, жилвайки го остро… Али извика сепнато, посягайки инстинктивно към зулфикара си, докато се обръщаше.

Покачено на ръба на шадравана, стоеше едно от момчетата, които беше видял да си играят, все още стискайки своя лък играчка. Али начаса свали ръката си. Момчето го погледна с невинни черни очи; Али видя, че върху бузата му имаше крива черна стрела, нарисувана с въглен.

Афшинска стрела. Али се намръщи. Типично за огнепоклонниците — да оставят децата си да тичат насам-натам, преструвайки се на военнопрестъпници. Докосна ухото си и пръстите му се изцапаха с кръв.

Абу Нувас извади своя зулфикар и пристъпи напред със сърдита гримаса, но Али го задържа.

— Недей. Той е просто момче.

Виждайки, че няма да го накажат, момчето им хвърли злобна усмивка и като скочи от шадравана, побягна по една криволичеща уличка.

Очите на Каве бяха грейнали от веселие. Насреща им една забулена жена бе вдигнала ръка пред скритата си уста, макар че Али я чуваше да се киска. Старците, които играеха шатрандж, бяха приковали очи във фигурите, ала устните им потръпваха развеселено. Бузите на Али пламнаха от смущение.

Рашид се приближи до него.

— Трябваше да арестувате момчето, кайд — каза тихичко на гезирски. — Още е малко. Дайте го в Цитаделата, за да бъде отгледано както трябва, като един от нас. Предците ви непрекъснато го правеха.

Али се поколеба, почти убеден от разумния тон на Рашид. А после спря. С какво би бил различен от чистокръвните, които крадяха шафитски деца? И това, че можеше да го направи, че можеше да щракне с пръсти и да заповяда едно момче да бъде отвлечено от единствения дом, който бе познавало някога, изтръгнато от родителите, от хората си…?

Е, това обясняваше защо някой като Каве би могъл да гледа на него с такава враждебност.

Али поклати глава, разстроен.

— Не. Да се връщаме в Цитаделата.

— Обич моя, светлина моя, ти открадна щастието ми!

Али въздъхна кисело. Беше красива нощ. Тънкият сърп на луната висеше над тъмното езеро на Девабад, в безоблачното небе блещукаха звезди. Въздухът ухаеше на тамян и жасмин. Пред него свиреха най-добрите музиканти на града, наблизо имаше поднос с храна, приготвена от любимия готвач на царя, а тъмните очи на певицата биха повалили дузина човешки мъже на колене.

Али беше нещастен. Размърда се на мястото си, приковал поглед в пода, мъчейки се да не обръща внимание на подрънкването на звънчетата около глезените на момичето и сладостния му глас, пеещ за неща, от които кръвта му кипваше. Подръпна коравата яка на новата си сребриста дишдаша, която Мунтадир го беше накарал да облече. Обточена с безброй ситни перли, тя го стягаше на гърлото.

Държанието му не остана незабелязано.

— Малкият ти брат май не се забавлява особено, емире. — Друг, още по-копринен женски глас прекъсна певицата. Али вдигна очи и срещна престорено свенливата усмивка на Ханзада. — Нима момичетата ми не са ви по вкуса, принц Ализейд?

— Не го приемай лично, светлина на очите ми — каза Мунтадир, целувайки изрисуваната с хена ръка на куртизанката, която се беше сгушила до него. — Тази сутрин беше прострелян в лицето от едно дете.

Али му хвърли подразнен поглед.

— Трябва ли непрекъснато да го споменаваш?

— Страшно е забавно.

Али се намръщи и Мунтадир го плесна леко по рамото.

— Хайде де, ахи, не можеш ли поне да се опиташ да не изглеждаш толкова враждебно? Поканих те тук, за да отпразнуваме повишението ти, не за да всееш ужас в приятелите ми — каза той, махвайки към десетината мъже около тях, лично подбрани измежду най-богатите и най-влиятелните благородници в града.

— Не ме покани — нацупи се Али. — Заповяда ми.

Мунтадир извъртя очи.

— Сега си един от двора на абба, Зейди. — Премина на гезирски и понижи глас. — Да поддържаш връзки с тези хора, е част от това… по дяволите, предполага се, че е една от най-хубавите му страни.

— Знаеш какво мисля за подобна… — Али махна с ръка към един благородник, който се кискаше като момиченце, и той млъкна рязко. — … поквара.

Мунтадир въздъхна.

— Трябва да престанеш да говориш по този начин, ахи. — Той кимна към подноса. — Защо не хапнеш нещо? Може би тежестта на малко храна в стомаха ти ще те смъкне от този твой пиедестал, на който си се покачил.

Али измърмори нещо, но се подчини, привеждайки се, за да вземе малка чашка кисел шербет от тамаринд. Знаеше, че Мунтадир просто се опитва да бъде добър, да помогне на своя непохватен, отгледан в Цитаделата по-малък брат да навлезе в дворцовия живот, ала салонът на Ханзада го караше да се чувства ужасно неловко. Места като това бяха въплъщение на порочността, която Анас бе искал да изкорени от Девабад.

Али хвърли скришом поглед към куртизанката, когато тя се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Мунтадир. Ханзада бе смятана за най-изкусната танцьорка в града, произлизаща от семейство на прочути агниваншийски илюзионисти. Беше поразително красива, трябваше да й го признае. Дори Мунтадир, неговият красив по-голям брат, прочут с това, че оставяше след себе си низ от разбити сърца, беше хлътнал по нея.

Предполагам, че женските й премести са достатъчни, за да платят за всичко това. Салонът на Ханзада се намираше в един от най-желаните квартали на града, потънало в зеленина кътче в сърцето на района за забавления на Агниваншийския квартал. Домът й беше голям и красив, три етажа от бял мрамор и прозорци с кедрови решетки, които обграждаха просторен вътрешен двор с плодови дръвчета и шадраван с богато изрисувани плочки.

Али би искал да види цялото място изравнено със земята. Презираше тези домове на удоволствията. Не стигаше това, че бяха свърталища на всеки възможен грях и порок, изложени безсрамно пред очите на всички, но от Анас знаеше, че повечето от момичетата тук бяха шафитски робини, откраднати от семействата им и продадени на онзи, който бе платил най-много.

— Господари.

Али вдигна очи. Момичето, което бе танцувало, спря пред тях и се поклони до земята, опирайки ръце в застлания с плочки под. Въпреки че косата й имаше същия среднощночерен блясък като тази на Ханзада, а кожата й сияеше като на чистокръвна, Али виждаше заоблените уши под тънкия й воал. Шафит.

— Изправи се, мила моя — каза Мунтадир. — Мястото на такова красиво лице не е на пода.

Момичето се изправи и долепи длани, примигвайки с дълги ресници срещу брат му. Мунтадир се усмихна и Али се зачуди дали пък Ханзада нямаше да срещне конкуренция тази вечер. Брат му й даде знак да се приближи и пъхна пръст под гривните й. Тя се изкиска и свали един от нанизите с перли около врата му, преструвайки се, че го слага над воала си. Мунтадир прошепна нещо в ухото й и тя отново се засмя. Али въздъхна.

— Навярно принц Ализейд също би искал мъничко от вниманието ти, Рупа — подразни я Ханзада. — Харесваш ли мъжете да са високи, мургави и враждебно настроени?

Али я стрелна с гневен поглед, но Мунтадир се засмя.

— Може да ти пооправи мирогледа, ахи — каза, потърквайки лице в шията на момичето. — Прекалено си млад, за да си се отказал напълно от тях.

Ханзада се притисна по-плътно до Мунтадир и плъзна пръсти по препаската му.

— А с гезирските мъже е толкова лесно — каза тя, проследявайки шарката, избродирана по ръба й. — Дори дрехите им са практични.

Ханзада се усмихна широко и вдигна ръка от скута на брат му, за да я прокара по гладкото лице на Рупа.

Изглежда така, сякаш преценява плод на пазара. Али изпука кокалчетата си. Той беше млад мъж, би излъгал, ако кажеше, че красивото момиче не разпалва нищо в него, но това само го накара да се почувства още по-неловко.

Ханзада разтълкува презрението му погрешно.

— Имам и други момичета, ако това не пробужда интереса ти. Както и момчета — добави с порочна усмивка. — Навярно подобен авантюристичен вкус ти е в…

— Достатъчно, Ханзада — намеси се Мунтадир; в гласа му имаше предупредителна нотка.

Куртизанката се засмя и като се плъзна в скута му, допря винена чаша до устата му.

— Прости ми, обич моя.

Развеселеността се завърна върху лицето на Мунтадир и Али извърна очи, усещайки как започва да му кипва. Не искаше да вижда тази страна на брат си; подобна разпуснатост щеше да бъде слабост, когато станеше цар. Шафитското момиче премести поглед между тях.

Сякаш чака заповеди. Нещо в Али се разбушува. Той пусна лъжицата и скръсти ръце на гърдите си.

— На колко си години, сестро?

— Аз… — Рупа отново погледна към Ханзада. — Съжалявам, господарю, но не знам.

— Достатъчно е голяма — заяви Ханзада.

— Така ли? — попита Али. — Е, сигурен съм, че ще знаеш… несъмнено си получила всички подробности за произхода й, когато си я купила.

Мунтадир изпусна дъха си.

— По-кротко, Зейди.

Ханзада обаче бе тази, която се вбеси.

— Никого не купувам — каза, защитавайки се. — Списъкът на момичетата, които искат да постъпят в моето училище, е по-дълъг от ръката ми.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Али презрително. — И с колко от клиентите ти трябва да преспят, за да бъдат махнати от този списък?

Ханзада се изпъна, в очите й с калаен цвят гореше огън.

— Моля?

Караницата им започваше да привлича любопитни погледи; Али премина на гезирски, така че само Мунтадир да го разбере:

— Как можеш да седиш тук, ахи? Някога изобщо замислял ли си се откъде…

Ханзада скочи на крака.

— Ако ще ме обвиняваш в нещо, поне имай смелостта да го направиш на език, който разбирам, ти, смесенокръвен келеш!

При думите й Мунтадир начаса се изпъна. Нервното бъбрене на останалите мъже в стаята затихна, музикантите престанаха да свирят.

— Как го нарече?

Али никога не беше чувал гласа на брат си толкова вледеняващ.

Ханзада сякаш разбра, че е допуснала грешка. Гневът изчезна от лицето й, заменен от страх.

— Аз… аз имах предвид…

— Не ме е грижа какво си имала предвид — сопна се Мунтадир. — Как смееш да кажеш подобно нещо на своя принц. Извини се.

Али посегна към китката на брат си.

— Няма нищо, Диру. Аз не биваше да…

Мунтадир го прекъсна, вдигайки ръка.

— Извини се, Ханзада — повтори той. — Сега.

Куртизанката побърза да долепи длани и наведе очи.

— Простете ми, принц Ализейд. Не исках да ви обидя.

— Добре. — Мунтадир хвърли поглед на музикантите, който толкова напомняше на погледа на баща му, че Али го побиха тръпки. — Какво зяпате? Свирете!

Али преглътна, прекалено смутен, за да погледне когото и да било в стаята.

— Трябва да вървя.

— Да, вероятно ще е най-добре. — Но преди Али да успее да се изправи, брат му го стисна за китката. — И никога вече не ми възразявай пред тези мъже — предупреди го на гезирски. — Особено когато ти си този, който се държи като задник.

Той го пусна.

— Добре — измърмори Али.

Мунтадир все още държеше наниза перли около врата на Рупа, сякаш беше разкошна каишка. Момичето се усмихваше, ала усмивката не стигаше до очите му.

Али свали тежък сребърен пръстен от палеца си, докато се изправяше. Срещна погледа на шафитското момиче и пусна пръстена на масата.

— Моите извинения.

Взе тъмните стъпала, които извеждаха на улицата, по две наведнъж, поразен от светкавичната реакция на брат си. Мунтадир очевидно не беше съгласен с държанието му, но въпреки това го беше защитил, беше унизил любовницата си, за да го стори. Изобщо не се беше поколебал.

Ние сме гезирци. Това правим. Едва беше излязъл от къщата, когато зад него се разнесе глас.

— Не е съвсем по вкуса ви?

Али погледна назад. Джамшид е-Прамух се беше облегнал до вратата на Ханзада и пушеше дълга лула.

Али се поколеба. Не познаваше Джамшид добре. Въпреки че синът на Каве служеше в Царската стража, той бе част от контингента на девите, които се обучаваха отделно от останалите, което беше умишлено на по-нисше ниво. Мунтадир не криеше високото си мнение за капитан Джамшид, негов телохранител от десетилетие и най-близкият му приятел, но в присъствието на Али Джамшид бе винаги тих.

Вероятно защото баща му смята, че искам да изгоря Великия храм заедно с всички деви вътре. На Али не му беше трудно да си представи какви неща се говорят за него в дома на рода Прамух.

— Би могло да се каже — отвърна той най-сетне.

Джамшид се разсмя.

— Казах му да ви заведе на някое по-тихо място, ала знаете го какъв е брат ви, когато си науми нещо.

Тъмните очи на Джамшид блещукаха, гласът му бе топъл от привързаност.

Али направи физиономия.

— За щастие, едва ли ще ме поканят отново.

— В такъв случай сте в добра компания. — Джамшид дръпна от лулата. — Ханзада ме ненавижда.

— Наистина ли?

Али не можеше да си представи какво би могла да има куртизанката против възпитания страж.

Джамшид кимна и му протегна лулата, но Али отказа.

— Мисля, че просто ще се върна в двореца.

— Разбира се. — Джамшид посочи надолу по улицата. — Секретарят ви чака на майдана.

— Рашид?

Али се намръщи. Доколкото знаеше, тази вечер нямаше повече работа.

— Дори не си каза името. — В очите на Джамшид припламна раздразнение, но след миг изчезна. — Нито пък поиска да изчака тук.

Странно.

— Благодаря ти, че ми каза.

Али понечи да се извърне.

— Принц Ализейд? — Когато Али се обърна към него, Джамшид продължи: — Съжалявам за онова, което се случи в нашия квартал днес. Не всички сме такива.

Извинението го хвана неподготвен.

— Знам — отвърна Али; не беше сигурен какво друго да каже.

— Добре. — Джамшид намигна. — Не позволявайте на баща ми да ви предизвика. То е нещо, в което страшно го бива.

Това извика усмивка върху лицето на Али.

— Благодаря — каза искрено и докосна сърцето и челото си. — Остани си с мир, капитан Прамух.

— И вие.