Евърмор

7

Изпълва ме страх, защитата на воалетката изглежда крехка, когато Каро е в стаята, но не мога да откъсна очи от Ина. Тя също носи воал, но той е прозрачен, осеян с втъкани мънички блещукащи сълзи, всяка от които е направена от кръвно желязо. Не само че мога да видя лицето й, но дори и от това разстояние то изглежда така, сякаш блести. Роклята й се дипли около нея като черен водопад по стълбите.

В тъмната й коса искри корона — заострените й шипове също са в червено-златистия цвят на кръвното желязо, осъзнавам стреснато аз, което създава впечатлението, че короната е била потопена в кръв. Тя се плъзва леко нагоре към престола от изваян дъб и остава изправена там за момент, преди да седне царствено на трона. Всеки сантиметър от нея е кралски. Хората около мен прекъсват разговорите си и се отправят към подиума, а около нея се скупчва тълпа, лордовете и дамите се нареждат да целунат ръцете й и да изрекат думи, които не чувам.

Стряскам се от докосването на ръката на Лиъм по бузата ми през паяжината на воалетката. Изпод ръкава му се показва копринена превръзка. Кожата му е много по-топла от моята. Не знам защо това ме изненадва.

Той ме обръща с лице към себе си. Усмихва ми се, но аз съзирам напрежението в очите му, усещам го в забързания му пулс. Оставям го да ме поведе към открития дансинг, далеч от търговката на време, която се е захласнала твърде много по величествената поява на новата кралица, за да забележи, че съм избягала от опашката.

Не искам нищо повече от това да си проправя път през тълпата и да изтичам до трона на Ина, изкрещявайки всичко, което не можах да й кажа само преди няколко часа. Че съм неин съюзник, че не може да се доверява на Каро, че прислужницата й може да се опита да я контролира точно както направи и със старата Кралица. Че двете с нея сме родени в град, наречен Брайърсмор. Че името на родната ни майка е Наоми.

Ала вместо това просто подражавам на действията на всички останали двойки в балната зала, като слагам едната си ръка на рамото на Лиъм и му позволявам да ме придърпа по-близо — ръката му се озовава върху кръста ми, пръстите на дясната ми ръка са преплетени с неговите. От сключената му челюст мога да разбера, че и той се страхува.

Поглеждам настрани, убедена, че всеки миг някой ще установи, че не знам стъпките, и ще ме уличи като измамница. Изпълнена със страх, съм наясно и с присъствието на Каро, намираща се в предната част на залата. Въпреки че не мога да я видя, присъствието й упражнява някакво тъмно притегляне върху мен. Лиъм обаче улавя погледа ми и поклаща глава. Навежда се, за да прошепне в ухото ми, а тъмните му къдрици погалват бузата ми. През мен преминава хлад.

— Не се оглеждай — казва той малко по-рязко. — Не бъди нервна. Просто трябва да стигнем до вратата и да се измъкнем, без да ни забележат.

Роклята ми стига чак до пода и скрива ботушите за път, които все още нося. Съумяла съм да вдигна косата си в нещо, наподобяващо елегантните прически, които другите жени имат, корони от плитки, за които да закрепим воалите си. Но все още се усещам видима, различна от всички останали. Само хора, в чиито вени текат векове, знаят как да танцуват по този начин. Движа се неумело наоколо по най-добрия начин, на който съм способна. Двойката от опашката за даряване на кръв се върти край нас, бляскава сега и в танца. През воала на жената, по-светъл от моя, съзирам лицето й, докато се усмихва свенливо на партньора си.

Мощна болка от загубата на нещо, което никога не съм познавала, протича през мен, докато музикантите преминават към някаква тъжна песен. В някой друг свят, в някой друг живот това можеше да бъда аз. Позволявам си да си представя как танцувам тук като почетен гост, а мисълта за това бълбука в мен като глътка мейдъл. Нямаше да нося воал. Никой нямаше да носи, защото нямаше да има нищо за жалеене, а само за празнуване. Ина нямаше да бъде студена и далечна на своя трон, а щеше да танцува сред нас, толкова радостна в своето кралство, колкото беше като принцеса.

И Роан щеше да танцува с нея. Двамата с Лиъм щяхме да танцуваме покрай тях и също да се усмихваме… може би докосването, усмивките и споделеният смях щяха да бъдат възможни за мен, и не само възможни, но и лесни, плавни, свободни… вместо заключени и забранени.

Вместо смъртоносни.

Ала онзи свят не е този свят. Под повърхността на всичко, през цялата красота тук преминава някаква скрита скръбна жилка, проявяваща се и в нашите воали, и в тягостната песен на цигулката, и в Ина, толкова близка и все пак толкова далечна, недостижима. В мен има такава празнота, пространството, оставено от всичко, което никога не съм имала, всичко, което доскоро никога не бих си представила, че може да ми липсва. Никога няма да танцувам така с Лиъм или с друг, без никакви грижи на света.

Не и докато Каро не умре.

Не и докато не се науча как да я убия.

Изведнъж нуждата да избягам ме повлича и аз правя всичко възможно да не хукна към вратата.

Някакъв млад мъж с бронзова кожа и поразителни златисти коси се завърта покрай нас, ръката му се отърква в моята, а една жена в лилава коприна се засмива след него. Виждам го да се усмихва топло на Лиъм, докато отминават. Лиъм кимва, макар усмивката му да е напрегната. Мъжът му кимва в отговор, след това се слива с тълпата и изчезва.

— Това е Илайъс — казва той в ухото ми, след като сме се отдалечили на няколко крачки. — Ще се срещнем с него навън.

Не мога да се сдържа и извръщам глава, за да се загледам след Илайъс, а устата ми пресъхва. Без да го знам, съм минала покрай някого, който не е от Семпера, покрай някого, който няма време в кръвта си. Само нашата страна носи подобно проклятие.

Когато зървам още веднъж Илайъс сред танцуващите, търся нещо странно в широките му рамене, в смеещите се устни, ала не откривам нищо. На пръв поглед той изглежда нормален — макар и красив, очевидно богат и елегантен — но дали само си въобразявам едва доловимото свръхестествено изящество в движенията му, сякаш кръвта във вените му е някак по-лека от нашата? Дали това е благословия, или проклятие… никога да не знаеш с колко време разполагаш?

— Можем ли да му се доверим? — прошепвам аз на Лиъм.

— Колкото можеш да се довериш и на мен.

Песента се сменя отново в нещо по-шумно и по-бързо. Озъртам се крадешком из стаята, така че не се налага да срещам очите на Лиъм, докато се приближаваме бавно към вратата на балкона. Само няколко минути, обещавам си аз, докато сърцето ми бие учестено, и тогава ще се измъкна, скрита от другите гости. Само няколко песни с тази твърде напрегната близост, от която настръхвам, и ще си тръгна.

Но докато се придвижваме към вратата, се приближаваме все повече и повече до Каро и нейното мълчаливо като сянка присъствие до трона.

Лиъм пак се накланя, за да ми прошепне нещо. Налагам си да не реагирам, да не треперя от докосването му.

— В края на тази песен е най-добрата ни възможност — казва той. Отвън виждам ивица от океана, оцветена от залеза. Докато наблюдаваме случващото се, две жени се отделят от валса и излизат през вратата. Отзад Каро поглежда за секунда след тях. Сърцето ми бие лудо. — Ще трябва да се преструваш, че моята компания ти е приятна. — Допълва той в ухото ми. Ако не съм толкова нервна, бих се присмяла на това колко студено и раздразнително може да звучи той дори когато ме води в един грациозен танц. Но в мен няма място за смях, а само за страх.

Лиъм променя посоката на нашия танц, насочвайки ни право към вратата. Това ме сварва неподготвена и аз пропускам стъпка, което го кара да ме притегли по-плътно, стисвайки по-здраво талията ми. Дъхът ми спира, но Лиъм или не забелязва, или се преструва, че не го прави.

Тогава си давам сметка, че сме прекосили по-голямата част от дансинга и се приближаваме до отворената стъклена врата, водеща навън. Лиъм ме стисва още по-силно и аз си поставям за задача да се усмихвам, да го гледам в очите и да излъчвам непринудена грация, докато стигаме до края на тълпата точно когато песента свършва. Пулсът ми лудува, докато в ума ми препускат въпроси. Дали стражите са се освободили? Очите на Каро към мен ли са насочени там, горе на подиума? Не смея да се обърна, за да проверя, но сякаш иглички ме пробождат по врата. Лиъм се отдръпва от мен, продължавайки да ме държи за ръка, и макар че не ми се иска да го призная, именно това не позволява на страха ми да се отприщи.

Заедно излизаме на терасата градина, която обрамчва извивката на двореца. В далечния си край терасата се простира над острите скали. Земята отдолу е цялата в назъбени камъни и пясък, въпреки че тук горе е засадена със стройни дървета и огромни цветя, които ни заобикалят, избуяли почти толкова, че да забравя за отвесните, оцветени от солта скали, стигащи до двореца. Но неотменимият нисък тътен на вълните под нас е достатъчен, за да ме провокира да си спомня, а мускулите ми се стягат от страх и адреналин. Свободата е толкова близо. Чувам вълните, които ще ме отнесат надалеч.

Зървам водата през дърветата. Заливът е осеян с лодки, малки плавателни съдове за развлечение и великолепни яхти, на които се веят вимпелите на петте най-могъщи земевладелски фамилии на Семпера в допълнение към някои други фамилни гербове, които не познавам. Взорът ми веднага попада върху един лъскав плавателен съд, върху който се развяват цветовете на Кънимор — червено и златно — кораба на Илайъс, който ще ни отведе оттук. Закотвен е на десетина метра от брега и подскача неспокойно по вълните в тъмното. Не знам как ще се качим на него, без да ни забележат.

Лиъм не спира да държи ръката ми, докато вървим, минавайки покрай неколцина от другите гости, излезли от балната зала. Музиката отвътре постепенно се предава пред напора от звука на вълните. Една жена извръща глава след нас, когато преминаваме край нея. Отметнала е назад воала си, разкривайки силно, бронзово, прекрасно лице, и аз виждам как тъмните й очи се задържат върху Лиъм. Това е нещо повече от небрежен поглед. Гърдите ми се свиват от страх, че е уловила нещо нередно.

Но това не означава нищо, казвам си аз. Лиъм е висок, красив, поразителен в своята премяна. Не е изненадващо, че хорските погледи ще го следват.

Толкова сме близо до морето, че мога да вкуся солта върху езика си. Краката ме сърбят да се затичам, но Лиъм е сграбчил здраво ръката ми, принуждавайки ме да не бягам. Да се държа като всички други млади хора, които пренебрегват танца, наслаждавайки се на градините.

И точно тогава всичко се обърква.

Музиката от балната зала спира, но не като нежно затихване на завършваща песен, а някак внезапно. Престанала бях да я чувам, защото се смесваше с вълните отдолу, ала ушите ми откриват мълчание там, където не могат да доловят звук.

И изведнъж разбирам със сигурност — Каро е узнала, че не съм в килията си. Ръката ми се стрелва към крака, за да усети дръжката на камата под роклята, и само това, че две жени се разхождат зад нас, ме спира да не я извадя.

На Лиъм му отнема един миг повече отколкото на мен да чуе заплашителната тишина, но когато това се случва, очите му се отварят широко и чувствам как тялото му се сковава. Походката му изгубва своята увереност.

— Трябва ли да побегнем? — прошепвам аз, макар че няма къде да отидем освен надолу или да се върнем обратно в балната зала.

Той поклаща глава — едва забележимо движение. Лицето му е бяло на фона на разстилащия се мрак.

— Тя не знае къде си — казва той с толкова глух глас, че трябва да се напрегна, за да го чуя. — Само това, че се намираш някъде в двореца. Все още можем да си тръгнем, без да ни видят.

Кимам, но кръвта на Роан изниква светкавично в паметта ми и нозете ми закрещяват да бягам от Лиъм, да очертая колкото се може по-голямо разстояние между него и мен — опасната, смъртоносната мен. Това е всичко, което мога да сторя, за да продължа да вървя. Пръстите ми потръпват от усилието да не докоснат ножа. Вместо това дръпвам воала още по-надолу върху лицето си.

Докато крачим, мълчанието отстъпва място на глъчката от объркани гласове, предизвикана от хората, които се стичат от балната зала към терасата. Лиъм стисва ръката ми още по-здраво. Зад себе си чувам напрегнати гласове, хора, които крещят един през друг, опитвайки се да научат какво се случва.

Убийцата на Кралицата?

Тук?

Избягала?

Ненадейно ме обзема страх, по-силен от всичко друго, откакто Каро ме държа в ръцете си… и коленете ми се огъват без предупреждение, а светът около мен се олюлява. Лиъм не пропуска и частица от ставащото. Той ме прегръща през кръста и ме придърпва към себе си, като че просто подкрепя любимата си, която е изпила чаши мейдъл в повече. И ме повлича със себе си през тълпата. Цялото напрежение между нас е забравено на мига и аз се притискам в него, мъчейки се да почерпя решителност от местата, на които тялото му се допира до моето.

Мога да видя края на терасата, където той се спуска надолу към тревата. Съвсем малко разстояние…

Но тогава се появяват войниците. Дузина от тях се стичат от една странична врата на двореца, всичките с широки рамене и блестящи нагръдници, и се разпръсват из мраморната тераса. Стражите пристъпват напред към гостите за коронацията и сграбчват грубо мъже и жени за ръцете. Някаква стъклена чаша пада на земята и се разбива. Аз наблюдавам как един страж говори на жената, която я е изпуснала. Тя се поколебава за момент, преди да вдигне воала си.

Те проверяват гостите. За мен. Във вените ми нахлува паника.

Лиъм побягва и ме издърпва със себе си. Стреснати гости отскачат от пътя ни, когато се устремяваме напред, опитвайки се да подминем стражите, преди те да се подредят във верига. Порив на вятъра, носещ солен мирис, духва нагоре воала и го вдига от лицето ми…

В този момент очите ми се изпълват със светлина, която се излива отгоре. Някаква врата е отворена към още един по-малък балкон над нас и светлината от факлите облива долната тераса, осветява кожата ми. Каро и Ина се появяват. Лицата и на двете са ми толкова познати, но лицето на Ина е ожесточено от ярост. От омраза. А лицето на Каро е изкривено в потресаваща усмивка.

Навсякъде около мен хората престават да се движат и поглеждат нагоре, хипнотизирани от светлината, която се излива от Шорхейвън. Сетне Ина посочва с ръка към мен.

Надигат се викове. Войниците сгъстяват редицата си пред нас, а златните им нагръдници са като линия от кръвно желязо, която препречва пътя ми за бягство.

Не — казвам си, когато стотици лица веднага се обръщат към мен. Те ме виждат — всички те — но виждат и Лиъм, стоящ до мен. Твърде близо.

В главата ми се избистря една мисъл. Без значение какво ще стане с мен, Каро не може да има Лиъм.

Издърпвам ножа си… и се хвърлям към него.