Евърмор

9

Смътно съзнавам, че някой ме дърпа нагоре, извън морето. Някакви ръце ме слагат да легна на една страна върху твърда повърхност и започват да ме удрят в лопатките, докато не изкарам с кашляне морската вода, която съм погълнала. Вдигат ме и ме настаняват на една пейка, увиват ме в одеяло; твърде изнемощяла и премръзнала съм, за да се движа или дори да отворя очи, да сторя нещо друго, освен да плюя морска вода и жадно да поглъщам въздух. Около мен се чуват неясни стъпки и гласове, както и гневното блъскане на вълните през дъските на онова, което би трябвало да е подът на платноходка, сякаш вълните са бесни, задето са ме изгубили.

После — болка. Планини от болка преминават през тялото ми, корави, назъбени и непроходими. Изкрещявам, преди да мога да се спра.

Някой повдига главата ми и я слага в скута си, след това внимателно избърсва морската вода от лицето ми и ме увива по-плътно в одеялото, докато болката отстъпва място на слаб пулс. Каро — мисля си хладно… с нейната изопачена нежност.

Ала тези ръце са големи, топли и грижовни, и само наполовина познати. Щом най-накрая отварям очи, над мен не е Каро. Това е Лиъм, чието чело е сбърчено от тревога, а лицето му е много бледо.

— Ти си жива — прошепва той за втори път, откакто войниците ме завлякоха в Шорхейвън.

Аз се засмивам едва доловимо.

— Така мисля.

Зад него виждам как жената страж, която, предполагам, не е страж, бързо вдига едно тъмно платно, което се слива с водата, толкова черно, че изглежда като изтъкано от самата нощ. Отвъд нея зървам Илайъс, приятеля на Лиъм, който разгъва още от черното платно на палубата, за да покрие бордовете на платноходката. Някакво знаме в червено и златисто лежи смачкано в краката на Илайъс.

— Джулс, това е Дана от Кънимор — казва Лиъм, проследявайки погледа ми към жената. — Тя те извади от водата.

Дана кимва отсечено към мен. Може да ме е спасила, но не смятам, че е забравила, че аз случайно я хвърлих в морето, опитвайки се да избягам от двореца.

— И разбира се, това е Илайъс — добавя Лиъм.

— Радвам се най-накрая да се запозная с вас, госпожице Ембър — провиква се Илайъс към мен. В гласа му се спотайва следа от напрежение, но има напевен говор и широка бяла усмивка дори когато морският вятър развява косата му. Той взема едно навито въже и го хвърля на Дана. — Слушал съм много за легендарния Алхимик на Семпера.

Бузите ми поруменяват. Искам да задам още въпроси, но съм прекалено разтърсена и изтощена, за да го сторя. Не отблъсквам ръцете на Лиъм, когато той ми помага да седна. Треперя ужасно силно даже и под одеялото. Чувствам се така, сякаш вътрешностите ми са били изстъргани и заменени със солена вода.

Лиъм се изкачва от другата ми страна, за да застане с лице към мен. Зад него се извисява силуетът на Шорхейвън, някак по-далечен, отколкото съм очаквала, светлините на балната зала са просто мержелеещ се отблясък за разлика от разрухата на плажа, където скалите са паднали в морето. Прахта още се носи из въздуха.

Вятърът в залива издува черните платна с меко свистене и ни отвежда към откритото море. Тук е по-тихо, далеч от разбиващите се в брега вълни. В мен се прокрадва облекчение, докато наблюдавам как потъналият в прах дворец се отдалечава.

Докато заобикаляме двореца, дребни светлинки оживяват с примигване и плъзват из залива — знам, че това са войниците на Каро в лодки, които претърсват водата за мен или за мъртвото ми тяло. Сърцето ми трепери, сякаш знае, че го издирват. Слагам ръка на гърдите си, мъчейки се да заглуша тази неразбираема магия, която ме свързва с Каро.

— Колко време мина? — питам дрезгаво аз.

— Един час — Лиъм вади една карта. Естествено, че той има карта. — Когато Шорхейвън изчезне от погледа ни, Илайъс ще ни остави на брега, където можем да наемем карета. Заради хаоса в двореца хората едва ли ще забележат, че той е изчезнал.

Гърлото ми е сухо. Опитвам се да проследя маршрута, който той очертава с пръст по картата, но погледът ми се размазва, а дишането ми е накъсано, докато се старая да въведа контрол над емоциите си.

— Това и за теб ли се отнася? Ще осъзнае ли някой от гостите на коронацията, че те няма?

Лиъм вдига поглед, а очите му са празни.

Стомахът ми се свива. Вече го познавам достатъчно добре, за да знам, че предпочита да замълчи, отколкото да излъже.

— Ти беше под водата девет минути. И все още в безсъзнание, когато Илайъс ме взе от брега — казва ми, а гласът му е студен и напрегнат.

Девет минути. Без да разсъждавам, стисвам ръцете му, за да се уверя, че съм жива. Че съм над водата. Че съм в безопасност.

— Мислех, че съм мъртва — казвам аз, чувайки гласа си сякаш от разстояние. — Как така не съм мъртва?

— Ти сама си спасила себе си — гласът на Лиъм е приглушен, разбирам го заради това, че е близо, лицата ни са едва на стъпка едно от друго. Нещо вътре в мен ми казва да се отдръпна, но единственото, което мога да направя, е да стоя изправена и да държа одеялото обвито плътно около треперещото ми тяло. — Не дишаше, когато Дана те извади. Сърцето ти не биеше. Отначало не осъзнаха, че си… спряла. Помислиха…

Тук гласът му секва и си давам сметка, че той също трепери. Обичайно прибраната му на тила коса се е развързала и виси на влажни къдрици около лицето му.

Ненадейно ме обзема някакъв топъл импулс, залива ме като вълна и аз се навеждам напред, обвивам ръцете си около него, притискам лицето си в рамото му и не искам нищо повече от това да се чувствам в безопасност. Усещам как цялото му тяло се напряга, а сетне бавно се отпуска. Той вдига ръце и ги слага на гърба ми, а аз за кратко се замислям да спра времето.

Отдръпвам се. Когато проговарям, гласът ми излиза тих, студен и уплашен — не само заради Каро, но и заради докосването на Лиъм.

— Аз… мислех, че ще умра.

Сподавен, изпълнен с болка звук се изтръгва дълбоко от гърлото на Лиъм. Той затваря очи за момент. Поглеждам през рамо към Илайъс и Дана, но те са се оттеглили към носа на платноходката. Дана държи курса, докато Илайъс изследва тъмния хоризонт с бинокъл. Тялото му е неподвижно, докато гледа втренчено напред. Определено доблестен опит от тяхна страна да ни оставят с Лиъм насаме.

— Съжалявам — казвам аз. — За това, което направих на терасата. За това, че те нападнах.

Лиъм примигва, прокарва ръката си по дневника, който все още е пъхнат в джоба му. Не мога да разчета изражението му.

— Трябваше да го направиш.

— Вятърът е с нас — обажда се Дана. — Можем да стигнем до Амбъргрис до утре, ако се задържи така.

— Амбъргрис? — изправям се толкова отривисто, че Лиъм трепва. — Там ли отиваме?

Той накланя глава към мен.

— А после към Кънимор. Не трябва ли да отиваме там?

Отпускам глава в ръцете си и ме завладява внезапното усещане, че ако лодката не е под мен, тежестта на подобно решение ще ме завлече на дъното на морето. Въпреки че сега сме далеч от двореца, заобикаляме брега и се отправяме на юг, си представям как Каро гледа навън през един от прозорците на Шорхейвън — през едно от онези далечни стъкла от прозрачен кварц, облени в златиста светлина — а очите й са приковани в мен.

— Трябва да я спра. Тя ми каза, че докато е жива, няма да престане да преследва хората, които обичам.

Лиъм поставя ръката си върху рамото ми.

— Знам, че искаш да унищожиш Каро, но Джулс, ти си твърде важна, за да захвърлиш така живота си.

— Толкова ли си убеден, че ще се проваля? — свивам рамене аз и се измъквам от пръстите му.

Той изпуска раздразнена въздишка — въплъщение на надменния владетел, какъвто е.

— Нямах това предвид. Ти трябва да си в безопасност. Някой друг може да се погрижи за Каро.

Вътрешностите ми крещят, че той не е прав, че толкова греши.

— Кой? Не всички сме Гърлинг, Лиъм. Не разполагам с някого, който да свърши черната ми работа.

Той нервно прокарва ръка през косата си и веднага разбирам, че съм права.

— Да убиеш Каро… това просто не си ти, Джулс. Веднъж те наблюдавах как храниш мъничко мишле, за да го спасиш от смърт, след като някой го бе прогонил от кухнята.

— Това беше преди много време — казвам студено аз. — Ти не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш. Вече се опитах да я убия.

Лиъм настръхва. В другия край на платноходката Илайъс изпуска едно гребло.

— Ти… ти какво?

Едва след като думите ми излитат навън, проумявам колко налудничаво звучат. Лиъм, Дана и Илайъс са спрели и ме зяпат с широко отворени и невярващи очи. Преглъщам изникналата в гърлото ми буца.

— Стражите ме отведоха веднага при нея. Имах нож… отначало си помислих, че съм я убила, тя кървеше толкова силно, но лицето й започна да се променя, а после цялата кръв се върна в нея, сякаш никога не съм я намушквала. Не мога да проумея това, което се случи — разтрепервам се, спомняйки си Рин, жената, която срещнах в Брайърсмор и която всеки ден в продължение на седемнайсет години преживяваше отново и отново смъртта си.

Отпускам се назад, подпирам се върху грубия дървен парапет на лодката и се съсредоточавам върху черното одеяло от небе и вода около нас, опитвайки се да си спомня много точно онова, което видях. Съзирам под себе си изражението на Каро, белязано от шок и уплаха. Звукът от нечий писък, от моя писък кара кожата ми да потръпва от страх. Затварям очи. Имаше и още нещо. Нещо точно в крайчеца на окото ми, някакъв тъмен проблясък, сякаш някаква сянка примигваше. Само ако се обърна, ще мога да го видя…

— Това просто влошава нещата, Джулс. Не можеш да я убиеш. Тя е Магьосницата — Лиъм изпухтява с раздразнение. — Тя е Магьосницата, а ти си се опитала да я убиеш с нож.

Думите му като че нарязват остатъците ми от смелост на парчета. Цялата сила на Каро, цялата ми история… изгубена за мен. Аз съм просто една селянка от Крофтън. Сълзи парят в очите ми. Но Лиъм не спира.

— Двете с Каро сте били вкопчени в тази битка в продължение на години. Повярвай ми, прекарал съм половината си живот в изучаването й. Най-разумното решение е да бягаш, да изживееш живота си, като се криеш. В безопасност.

Сълзите ми вече потичат. Ръката на Лиъм помръдва и аз се питам дали не обмисля да ги изтрие от бузата ми. Бих могла да избягам в Амбъргрис, на сигурното място, което Лиъм е уредил. Да се кача на кораба и да го оставя да ме отведе до Кънимор — бряг, където времето все още е неделимо, земя, където Джулс Ембър може да забрави завинаги името Алхимик.

Но ако Каро изпепели цяла Семпера, сривайки я със земята, и не ме намери, какво ще я спре да ме преследва и през морето? Може ли един океан да възпре момичето, което е чакало единайсет живота, за да ме пречупи? Ще спре ли това Каро да пререже гърлото на Лиъм, ако открие какво е сторил той?

Сърцето ми блъска отговора в гърдите ми. Не. Не. Не.

Гласът на Амма звучи в главата ми. Сграбчи момента, преди той да те сграбчи!

Няма — не мога — да избягам в необвързаната земя.

Боря се с буцата в гърлото си, с плетеница от мисли, на които не мога да дам глас, за да говоря.

— Тя разруши дома ми. Тя уби моята приятелка. Няма да отида в Амбъргрис.

Лиъм вдишва рязко.

— Джулс…

— Когато ми разкри, че аз съм Алхимика, ти каза, че притежавам мъдростта от предишните си животи. Борила съм се с Каро години наред, както самият ти заяви, и трябва да има някакво познание, заключено в мен, което ще ми помогне да я унищожа.

— Да, но… — той замлъква, а устните му остават стиснати в права линия. Мога да прочета мисълта по лицето му — не притежавам мъдростта от предишните си животи. Те прелитат през ума ми като сенки.

— Спомените ми се връщат, когато посещавам места, на които съм била и преди — сещам се за мрачните си впечатления и догадки, че съм била измъчвана в двореца. — Ако отида в Кънимор, няма да мога да науча повече за тях. Трябва да има някакво познание, което да ми помогне да победя Каро, но то е тук, в Семпера. Тя също е тук. — Грабвам кожената книга изпод сакото на Лиъм, оставяйки кокалчетата на пръстите ми да се допрат до гърдите му. — Познание, толкова опасно и важно, че баща ми умря заради него.

Думите ми се задържат в студения нощен въздух. Подхранвам мъничка надежда в гърдите си: изричането на думите може да ги превърне в истина.

Лиъм отваря уста, а после я затваря.

— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

Илайъс веднага надава глас от другия край на лодката, сякаш е чакал да заговори:

— Винаги има Белууд.

Името ми звучи познато; отнема ми малко време да си спомня, че това е училището, където Лиъм прекара детството си далеч от Евърлес.

— Белууд? — питам аз.

Илайъс се споглежда с Лиъм и нещо неизказано преминава между тях. След това лицето на Лиъм се отпуска и става спокойно, израз на примирение, запечатано в лед.

Лицето на Илайъс обаче се разтапя от пакостлива радост.

— Просто допуснах, че родовият дом на Алхимика ще бъде удачно място да започнеш да преоткриваш себе си.

Думата дом ме тегли въпреки объркването ми. И аз кимвам. Не знам откъде да започна, а Белууд е толкова добър избор, колкото и всеки друг. Преди Лиъм да възрази или да ме заразпитва още, аз го изпреварвам:

— А ти какво ще правиш?

Той приковава поглед точно над рамото ми, взирайки се в бреговата линия на Семпера, докато минаваме край нея, сякаш ще намери отговор там. Най-накрая казва:

— Идвам с теб.

Боях се, че ще каже именно това…

— Не можеш просто да изчезнеш. Как ще го обясниш? Ти… имаш отговорности в Евърлес — не успявам напълно да скрия емоцията от гласа си. Тя се промъква издайнически и мога само да се надявам, че Лиъм ще изтълкува дрезгавината като раздразнение, а не като дива, отчаяна надежда.

— Ти си по-важна от Евърлес.

Стисвам юмруци. Как се случва така, че думите му могат едновременно да ме накарат да замръзна и да запалят огън в мен?

— Ако се върнеш в двореца сега и ме оставиш, тя може да не те заподозре.

— Ти направи избора си да останеш, Джулс. Позволи ми сега аз да направя своя.

Преди да смогна да отговоря, той се изправя и се отдалечава от мен. Искам да му изкрещя да не ме следва, че ще умре… но същевременно ми се иска да го помоля да остане с мен, докато всичко не свърши по един или друг начин. Искам да извикам, че съм имала единайсет възможности да победя Магьосницата и съм се проваляла всеки път; че доколкото знам, това е последният шанс на Алхимика. Както и че съм толкова объркана, колкото и се страхувам от Каро, от него… от възможността, промъкваща се в далечината като дебнещ вълк, това да е поредният капан на Каро…

Но най-вече, че се страхувам от тайните, заключени в мен. Вместо това просто казвам:

— Към Белууд тогава.