Евърмор

4

Избутвам съживилата се Каро от себе си и се изправям на крака. Светът наоколо се размазва. Тя се взира в мен с блестящ и танцуващ поглед и се надига на колене. Гаденето прегъва стомаха ми наполовина. С едно движение Каро обвива ръката си около ножа и го изважда от тялото си, а сетне го оставя да падне в тревата.

Гледката с кръвта върху острието ми идва в повече, замайвам се от нея. Оглеждам се наоколо и се отдръпвам от Каро, укорявайки се, задето съм повярвала, че едно просто острие ще убие легендарната Магьосница. Наложително е да помня, че никога не съм успявала…

Не мога да я убия…

Ина. Трябва да открия Ина.

По-рано стражите ме въведоха в двора на двореца, когато ме захвърлиха в краката на Каро. Аз се затичвам стремглаво към най-близкия вход на Шорхейвън — към някаква арка, която води към тесен коридор — като не си позволявам да надзъртам към Каро, въпреки че мога да видя с крайчеца на окото си как все още се изправя на крака.

Всяка стъпка разтърсва кипящите ми вътрешности, но аз продължавам да бягам по някакъв коридор, който явно е на прислугата. Коридорът завива леко надясно, следвайки външната стена, а отляво съумявам да забележа малко стълбище през една каменна арка. Насочвам се в тази посока, надявайки се, че ако е подире ми, Каро няма да се досети дали съм тръгнала нагоре или надолу. Избирам нагоре, без да се замисля, и хуквам по стълбите — един, два, три етажа. Не след дълго дробовете и нозете ми пламтят неумолимо, но адреналинът и образът на Ина в съзнанието ми ме водят неотлъчно напред.

Отчаяно извиквам в ума си всеки далечен спомен от Шорхейвън, знанието, че съм била тук и преди. Познавам това място. И така — къде би отишла една млада кралица, докато чака да бъде коронясана?

Два приглушени, ниски гласа се прокрадват чак до сводестите тавани — има още някого на стълбището. Не съм сигурна дали са гости, или стражи, или прислужници. Тъй като могат да чуят тежките ми стъпки, се заставям да забавя ход и да се изкачвам по стълбите с нормална скорост. Сърцето ми бие толкова силно в ушите, че едва дочувам бърборенето на слугите в коридорите или шумоленето на копринени поли, докато благородни дами биват упътвани из двореца.

Щом стигам до една площадка, трябва да реша дали да продължа да се изкачвам, или да се спусна по друг коридор за слуги. Този път стъпките ми не са направлявани от заровените ми надълбоко спомени, а от обикновените ми спомени за Ина в Евърлес. Как тя се дразнеше от стражата пред покоите си и лъжеше най-безцеремонно лакеите на Гърлинг, които не я пускаха извън портите на имението.

Ако действително я познавам добре, ще пожелае да бъде някъде сама. Може би в някоя кула, колкото се може по-далече от стражата.

Нагоре.

Откъсвам мислите си от студа в гърдите на Каро. Подминавам няколко слуги в златисти ливреи по пътя си нагоре по стълбите и през тесните коридори, накъдето ме водят краката ми, но те изглеждат почти толкова изплашени, колкото съм и аз самата, и не ме поглеждат повторно.

Няма стража. Слабичък гласец в мен шепне, че това не е наред, това е друг капан, ала не мога да спра, за да помисля, защото се боя, че ще надзърна над перилата и ще видя нетърпеливото лице на Каро да се вторачва в мен. Краката ми ме носят нагоре и нагоре, и накрая по един коридор с множество прозорци до двойната врата в края му.

Отварям вратата и влизам в просторна стая с високи прозорци, осветена от няколко лампи и изобилна лунна светлина. През многоцветното стъкло съзирам проблясващите скатове и шпилове на покрива на Шорхейвън, а отвъд тях сиянието на морето. Вътре в стаята има купчини книги, кукли от плат, дрехи, разпръснати навсякъде като цветни листенца.

Но тогава я виждам и сърцето ми се свива в уплах.

Ина.

Новата кралица — моята сестра — стои пред високо огледало с гръб към мен и пудри лицето си. В мен нахлува спомен за нощта, в която влязох в покоите на старата Кралица, убедена, че тя е Магьосницата, и я зърнах да се гримира така — бледа като призрак в огледалото. Ина обаче не е старата Кралица. Не е само обвивка… не е обречена.

Пулсът ми е бясно ускорен и аз пристъпвам в стаята с прикован в Ина взор. Оглеждам приведените й рамене, тъжните й очи, в които няма искрици, начина, по който се движи, сякаш всяко движение й струва усилия и я затормозява. Моята приятелка.

Моята сестра. Родена от същата майка в Брайърсмор в деня, в който времето там се разцепва, взета и отнесена от Кралицата и Каро в Шорхейвън, когато татко е избягал с мен. Внезапно ме връхлита мисълта, че сега тя е единственото семейство, което ми е останало.

Ина среща погледа ми в огледалото. Пудрата се изплъзва от пръстите й, пада върху полираната тоалетка и вдига облак от блестящ прах около нея. Тя се извръща светкавично, очите й се разширяват.

За част от секундата допускам, че ще се затича и ще ме прегърне, виждам импулса, който преминава по откритото й, доверчиво лице, но после леденостудена омраза нахлува в белия потрес на очите й. Ръката й се спуска към сребърния звънец, оставен под огледалото. Пръстите й увисват над него. Готови да повикат рояка стражи.

— Ина — взирам се в нея, а умът ми е бавен, устата ми е пресъхнала. — Моля те, само ме изслушай!

Тя се движи мудно, сякаш изпитва болка. Вдига звънеца от тоалетката, както и една сребърна кама, която не съм забелязала преди, и понечва да стане от покрития си с възглавничка стол.

— Каро ми каза, че са те заловили — гласът й е по-спокоен от очакваното, но по-студен и от най-студения и тъмен зимен ден, който някога съм преживявала в Крофтън… дори когато с татко едва не умряхме от глад.

Моята приятелка. Моята кралица. Моята сестра. Наблюдаваща ме с нещо като омраза в очите. Ала болката в тях, скрита само наполовина под яростта й, е онова, което не мога да понеса.

— Съжалявам — прошепвам, без да съм възнамерявала. Дрезгава молба за милост, за разбиране.

— Защо? — думата излиза от устата й със съскане. — Знам, че си имала тежък живот, Джулс. Мога да проумея защо си мразела майка ми или семейство Гърлинг. Но аз никога не съм ти сторила нещо лошо. Роан ти помогна. — Гласът й трепери, но камата й не помръдва. — Аз ти вярвах.

— Ина — подемам аз на пресекулки и протягам дланите си напред. — Ина, аз не…

Искам да й кажа, че не съм убила Роан. Но преди да изрека останалата част от изречението, в съзнанието ми прелита лицето на Амма. Как ме бе прегърнала в бараката, а след това… мъртва върху изгорялата земя на месарския магазин и кръвта й, събираща се в локва край нея.

Аз убедих Амма да ми се довери. Тя ми повярва. И въпреки това ми я отнеха.

Гласът ми се снишава в гърлото по начин, който няма нищо общо с магията.

Ина пристъпва гордо към мен и сякаш излъчва студ. Усещам как в очите ми започват да напират сълзи.

— Винаги съм се опитвала да бъда мила с теб, а ти съсипа живота ми. Каро винаги казваше, че хората ще се възползват от мен заради добротата ми. Трябваше да се вслушам в думите й — тя спира едва на крачка от мен, стискайки камата близо до себе си. Пръстите й се сключват около дръжката толкова плътно, че острието изглежда като част от нея: един-единствен остър нокът.

Сълза, а сетне и още една се стича по лицето ми, но аз не ги изтривам. Не съм убила Роан или майка й, не съм чудовището, за което ме смята, но това не прави думите й по-малко истинни. Те са мъртви заради мен, и двамата. А Ина е сама с Каро. С Каро, която вероятно се изкачва по стъпалата на кулата, докато ние двете говорим.

Преглъщам малката реч, която бях подготвила за Амма. По-безопасно е, ако Ина вярва в една лъжа.

Призовавайки образа на Каро, на Айвън, на взаимозаменяемите лица на рода Гърлинг, които откраднаха и последната кръвна монета от колана на татко, аз слагам на лицето си маска на гняв.

— Майка ти и семейство Гърлинг съсипаха живота ми — изричам ядно аз. Старият гняв се завихря в мен, събуден от бодливите думи върху езика ми. — Те убиха баща ми само заради това, че беше влязъл в Евърлес. Но едва след като не можаха да ни уморят от глад… заедно с цялото ни село.

Тя още не е усвоила изкуството да крие чувствата, преминаващи по лицето й. Дори през сълзите си смогвам да ги разпозная — объркване, гняв, шок, отново гняв. Всяко от тях ме блъсва като удар, докато търся подходящите думи. Дори сега ми се иска да върна назад онова, което казах, издирвайки думите, с които да покажа истината на Ина, без да я излагам на опасност от страна на Каро.

Но няма нищичко, дори и частица от истината, която да я запази в безопасност. Търся и търся, ала няма нищо.

— Кралицата беше като пагубна чума за Семпера, източвайки кръвта на бедните. Какво значение имат за вас годините ни? За майка ти? За семейство Гърлинг? Гледах как хората умират, докато вие с Роан се тъпчехте на пиршествата, поглъщайки и кръвното желязо на гладуващите — давя се и плюя, но продължавам: — Кралицата заслужаваше да умре.

Ина разклаща звънеца.

Силният му, ясен звън се врязва право в мен. Чувам стъпки, много на брой, трополящи по коридора отвън. Нечий висок женски глас прорязва трополенето, изкрещявайки някаква команда.

Макар да й казах, че аз съм чудовището, което е очаквала да види, гърлото ми се запушва от ужаса и предателството, когато тя се придвижва напред с по-смъртоносна грация, отколкото съм виждала у нея в Евърлес, и притиска върха на камата си към гърдите ми. На свой ред срещам очите й, копнееща да й кажа истината за мен, за нас само с поглед. Спомняйки си безмълвния език, на който Амма и сестра й общуваха помежду си и пазеха в тайна с такава любов.

Мускулите около устата на Ина се стягат. Объркване и предпазливост се борят върху лицето й. Мълчанието между нас се разпростира, по-оглушително от яростната атака на стъпките от другата страна на вратата. Гледам я втренчено, сълзи се стичат по бузите ми и съм разкъсвана между това да я отблъсна и да й разкрия истината, противно на всякакво благоразумие.

Най-накрая точно когато вратата се отваря и крещящите стражи се втурват вътре, а полите на Каро се завихрят сред тях като пристан на смъртоносно спокойствие в сърцето на бурята Ина отдръпва камата от гърдите ми.

Тогава нещо ме удря мощно в слепоочието и всичко потъва в мрак.

Щом идвам на себе си, пред очите ми бавно изплува лицето на Каро, а острите й черти и зелените очи са прекрасни като отровно пълзящо растение. За момент си представям, че съм обратно в Евърлес, строполила се в леглото с нея след дълга нощ, както в деня, в който с Каро и Ина отидохме в Лаиста и пихме мейдъл, за да отпразнуваме предстоящата сватба на Ина и Роан. И за миг се чувствам щастлива. Чувствам се в безопасност.

После болката отново се завръща у мен, а с нея и осъзнаването. Останалата част от стаята се прояснява около нас. През високите прозорци се показва осеяното със звезди небе, отразено в огледалата, които ни заобикалят, така че всичко изглежда като сребро и звезди.

Все още сме в стаята на Ина. Но Ина я няма.

Каро — лицето й пак е младо и красиво и няма и следа, че съм забила нож в тялото й — е над мен и ме държи в ръцете си. С едната си ръка ме подкрепя наполовина изправена, а с другата прокарва пръст по челото ми. През мен преминава хлад. Тя отдръпва ръката си, разглеждайки с възхищение кръвта върху пръстите си, която прилича на черна под светлината на звездите. Прошепва някаква дума на език, който не разбирам, и от пръстите й избухват пламъци, пламтящи ярко като свещи, а след това угасват за секунда, преди да помръдна, оставяйки ръцете й чисти. Като че пламъкът се храни с кръвта ми.

Мрачно си мисля колко глупаво съм постъпила. Въобразих си, че се превръщам в неин равностоен противник с незначителния си контрол върху времето. Само че нейните сили са далеч отвъд моето разбиране. От дивото изражение в очите й не съм сигурна, че дори самата Каро ги разбира.

— Престани да си играеш с мен — изсъсквам през замайването си. — Ако смяташ да ме убиеш, направи го!

Тя замръзва, а сетне накланя лицето си надолу към моето.

— Вече сме обсъждали това, Джулс — казва и въпреки зловещия отпечатък по лицето й гласът й звучи нормално, ниско и напевно както винаги. Малко нетърпеливо. — Никога няма да те нараня, докато не ми се наложи.

— Докато не разбиеш сърцето ми — изръмжавам аз.

— Точно така — очите й се забождат в мен. — А сега ми кажи…

Внезапно далечна музика секва думите й. Прииждащият звук е толкова чужд тук, в разгара на този ужас, че ми отнема известно време да го проумея. Струнни инструменти, множество на брой, приглушени от стените. Далечни барабани, които карат пода да трепери, но толкова леко, че вероятно не бих забелязала, ако съм изправена на крака.

Каро си поема дъх, челото й се сбърчва от разочарование.

— Коронацията. Боя се, че трябва да те оставя засега, Джулс.

Тя посяга към роклята си и изважда флакон, пълен с нещо като кафява сол. Преди да съумея да помръдна или да помисля, тя го вдига към носа ми и когато си поемам дъх, някаква блестяща мъгла се прокрадва над мен, изсмуквайки и мъничкото сили, притаили се в тялото ми. После остра и режеща болка се спуска в центъра на скалпа ми, сякаш умът ми се е разцепил на две.

Изобщо не мога да се съпротивлявам, когато Каро ме плъзва от скута си. Строполявам се на пода като парцалена кукла.

През пулсиращата болка чувам гласа й — висок, пронизителен и уверен, да се извисява към стълбището. Не мога да различа какво казва, но минава миг и после тя си отива, стъпките й се отдалечават, а гласът й се слива с оркестъра.

Приближават се два издигащи се на талази тъмни силуета, през замъгленото си зрение установявам, че това са двама дворцови стражи, идващи предпазливо към мен.

Не съм в състояние да се противопоставя, когато ме вдигат за ръцете и ги завързват зад гърба ми с парче грубо отрязано въже. Мъча се да извикам, но успявам единствено да изкривя думите. Сякаш Каро е хвърлила тежка сянка върху ума ми, скривайки онова, което ми е нужно, за да се защитя.

Няма значение — мисля си безславно аз, — защото кой би дошъл да помогне на убийца?

Лицето на Лиъм изниква в съзнанието ми. Трябваше да го послушам — отбелязвам мрачно аз. Трябваше да избягам в Амбъргрис. Сега планът ни е провален.

Неясният ми говор като че дава увереност на стражите. Скоро те ме замъкват до вратата, повличат ме надолу по стълбите, по някакъв коридор… каквото и лекарство да ме накара да вдишам Каро, то прави крайниците ми слаби и безполезни. Единственото, което мога да сторя, е да се опитам да запомня пътя, по който вървим — надолу по каменно стълбище след каменно стълбище, по коридори, които стават все по-тъмни и по-тесни — но в главата си чувам постоянен шепот, звучащ наполовина като гласа на Каро и наполовина като моя собствен. Шепот, който ме пита: Защо се тревожиш? Защо да опитваш? Никога няма да избягаш от нея.

Дори той замлъква, когато стражите ме натикват в някаква тясна килия и затръшват вратата зад мен.