Евърмор

18

Лиъм вдига ръка пред мен, за да ме предпази, преди да ме дръпне в една редица от храсти. Това е най-сносното прикритие, което имаме, освен да рискуваме да покажем магия. Аз притискам лицето си към влажната пролетна трева до него, за да заглуша дишането си.

Не смея дори да обърна глава, за да погледна назад към входната порта, но сме достатъчно близо, за да разпозная гласа на Илайъс, и дори през силното думкане на сърцето ми в ушите мисля, че мога да доловя напрежението в него.

— Благодаря ви за ескорта, макар че изобщо не беше необходимо. Кънимор също е видял своя дял от наемни и други убийци…

Струва ми се, че отнема цяла вечност на войниците и странния човек на кон — толкова са много, сигурно десетина души — да влязат в училището. Сърцебиенето ми не отслабва, докато стъпките им заглъхват. Когато с Лиъм се отправяме обратно към Крепостта на Крадеца, вече е съвсем тъмно. Илайъс е точно зад арката и ни чака да влезем.

На горния етаж Лиъм веднага започва да крачи. По-лесно ми е да бъда спокойна, когато го виждам толкова объркан. Илайъс ми се усмихва дори когато Лиъм избухва:

— Кой беше онзи, конникът?

— Здравей и на теб — усмивката на Илайъс се разколебава за кратко. — Наемник, на когото Ина е поръчала да те намери, мис Ембър. Кралицата настояваше той да ме придружи до Белууд, тъй като аз нямах търпение да се върна към обучението си.

— Те знаят ли, че съм тук? — питам аз.

Илайъс спира за малко.

— Не мисля. Но този ловец на глави не е особено приказлив. Нямам представа с каква информация разполага. Никой не знае нищо за него: откъде е, защо тя го е избрала — размърдва се Илайъс от крак на крак. — Въпреки това Каро явно му се доверява много. Заповядала е повечето от войниците да наблюдават реките и пристанищата, а на Ловеца е позволила да властва във вътрешността на страната. Допусках, че това може да е хитрост, за да запази хората спокойни, но тя изглежда искрено уверена, че той може да те намери.

По гръбнака ми се спуска лед. Каква магия или средство може да е дала Ина чрез Каро на този ловец? Войниците, разположени из цяла Семпера, така или иначе бяха прекомерна заплаха, но мъжът с наметалото, чийто силует бе достатъчен, за да замръзна на място — кой знае на какво е способен той. В миналото ми се крие изобилие от заплахи. Мисълта за още един враг, дебнещ в Семпера, изпраща вълна на изтощение през мен.

— Има още нещо — Илайъс навежда смутено очи към пода. — Линфорт, директорът на Белууд, поиска Лиъм да присъства на вечерята, която дава в чест на Ловеца и неговите кралски войници.

Кръвта се оттича от лицето ми.

— Той знае ли нещо? Че Лиъм ми помага?

— Не — отвръща презрително Илайъс. — Магистър Линфорт не може да запази такава тайна за себе си дори ако му предложите кръвни монети за хиляда години. Той просто обича да се фука пред важните си гости със своя високо ценен питомец Гърлинг. Не се притеснявай, Джулс.

Лиъм спира внезапно.

— Трябва да си тръгнем. Веднага.

Не — мисля си аз. Независимо от пристигането на Ловеца — продължение на влиянието на Каро, вътре в Крепостта на Крадеца аз се чувствам в най-голяма безопасност, откакто избягах от Евърлес. Освен това споменът от водопада изпълва съзнанието ми отново и този път с него се появява и едно ново усещане: мъничко потрепване на силата. Тогава може и да не се бях изправила срещу Каро, но думите й още витаят наоколо: Твоята сила. Не се страхувай от нея.

Не се страхувам.

Искам това да е вярно. Не желая повече да се страхувам.

Ала от изражението на животински страх върху лицето на Лиъм си давам сметка, че той няма да го приеме.

Ето защо казвам:

— Илайъс е прав. Не можем да си тръгнем сега. Ако не се появиш на вечерята, ще събудиш подозрение.

Прекъсва ме изпукването на корк. Илайъс се ухилва дяволито. Извадил е бутилка вино от чантата си. Налива една доста голяма чаша и ми я подава.

— Докато те няма, с Джулс ще се позабавляваме. В края на краищата досега сме оцелявали от набезите на Магьосницата.

— Не му обръщай внимание, Джулс! — възкликва Лиъм надменно. А на Илайъс казва: — Сега не е време за черния ти хумор.

— Напротив, винаги е време — Илайъс се протяга и се обляга назад на стола си. — Вие, семперанците, сте така лишени от чувство за хумор.

— О? — предизвикателството идва от мен. — Как са къниморците тогава?

Илайъс ми се усмихва.

— Толкова се радвам, че попита, госпожице Ембър — казва той. — На първо място, имаме страхотен външен вид. Щастливи сме и мисля, че това се дължи на липсата на зими, които продължават цял век. Освен това в Кънимор не се гледа с одобрение, когато чувстваш нещо, да го погребваш под пластове високомерие и официалност.

Илайъс хвърля поглед на Лиъм.

— Не ме зяпай така намръщено. Това не е ли нещото, за което винаги си мечтал, да бъдеш тук с… — Илайъс разперва ръката си и посочва неопределено в моята посока, а след това я отпуска, когато Лиъм бързо се изправя на крака. Изчервявайки се силно, аз осъзнавам какво искаше да каже той: Да бъдеш тук с Алхимика.

Позата на Лиъм изведнъж става скована, а пръстите му забарабаняват по масата.

— Ще отида на вечеря, но си тръгваме оттук веднага щом се върна. Поне един от нас трябва да приема това на сериозно — заявява той.

Язвителните му думи пробождат кожата ми, но аз не възразявам. След като Лиъм излиза, напрежението се излива от мен и аз се тръшвам на леглото. По-лесно е да забравя слабата тръпка при мисълта за Лиъм, който седи тук с разтворени в скута си книги и мечтае за Алхимика… за мен.

Навън зазвъняват камбаните на училищната кула — за специални случаи, както ме осведомява Илайъс, а след това звукът им заглъхва в нощта. Оживлението на птиците по дърветата е отстъпило място на първите за сезона щурци. Разказвам на Илайъс всичко: за Стеф, за оръжието, оформено като извивката на зъб и направено от скъпоценен и обикновен камък с издълбана метална змия, увита около него, както и за следата, открита в книгата ми, която се надявам да ни отведе до него.

Той ме слуша с интерес. Маниерът му — чар, подплатен със сериозна енергия и задълбоченост — предизвиква възхищение у мен. След като свършвам, Илайъс изважда още няколко бутилки вино и храна.

— Откъде ги взе? — питам аз.

— Откраднах ги от двореца, когато показах лицето си там… очевидно. Останаха множество неизпити бутилки след коронацията, която беше доста съкратена.

— Да, спомням си — засмивам се аз.

А за капак той обобщава:

— Успехът ти трябва да се отпразнува.

— Успех? Какъв успех? — запазвам сарказма в гласа си, като се опитвам да не се издам, че искам той да отговори искрено.

— Знаеш, че съществува оръжие, което ще я убие. Трябва само да го намериш — отвръща простичко той. Навежда се напред и стисва ръката ми. — И най-вече… ти си тук.

Въздухът е белязан от леката топлина на лятото и ние седим заедно до малката писалищна маса, където ядем хляб, сирене и ябълки. Накрая след няколко глътки вино аз събирам смелост да полюбопитствам.

— Вие с Лиъм знаете моята история. Справедливо е и аз да знам вашата.

— Това е скучна приказка, госпожице Ембър — отбелязва Илайъс.

— Ти помогна за спасяването на живота ми. Мисля, че можем да се откажем от тази работа с госпожица Ембър — изпращам му най-хубавата си усмивка. — Просто Джулс е добре, благодаря ти.

Зъбите му просветват в сърдечна усмивка.

— Хубаво тогава, Просто Джулс. — Акцентът му омекотява звука „дж“ в името ми. — Не ти завиждам, че пътуваш сама с Лиъм, пък било то и за няколко дни. Изненадан съм, че не си забравила как се говори.

Тонът му не е язвителен, както когато Ина или Каро се подиграваха на Лиъм в Евърлес. Той е топъл и любящ, може би дори малко покровителствен. Това ми напомня за нещо, което с Амма правехме — дразнехме се една друга, преди който и да било друг да успее, защото от шегата на някого, когото обичаш, изобщо не боли. Обзема ме мъка. Отпивам глътка вино, за да я потисна.

Хрумва ми, че Илайъс вероятно познава Лиъм Гърлинг по-добре от всеки, когото съм срещала в Евърлес, може би от всеки по света, и чувствам прилив на любопитство.

— Ти си от необвързаните земи… как се озова на нашите брегове?

— Необвързаните земи? — засмива се Илайъс. Не грубо, но все пак долавям как се изчервявам. — Това е екзотичен начин да го формулираме, когато всъщност вие, семперанците, сте странните птици в целия останал свят. Единствената земя с магия.

— Никога не съм заминавала оттук — казвам аз. — Така че не знам.

— Повечето хора не са и в двете посоки — навежда се напред той. — Те се страхуват от вас. — Може би вижда шокираното ми изражение, защото се разсмива. — Не, не от теб, Джулс. Страхуват се от Семпера и нейната магия. Трябва да чуете историите за това място. Някои разправят, че веднага щом стъпиш на бреговете на Семпера, самата земя ще източи всяка капчица кръв от теб. Страхът работеше в полза на бившата ви Кралица.

И аз знам, че казаното е вярно.

— Значи семейството ти е било смело… изпратили са те тук да учиш и…

— Ами, моето семейство, ние сме своего рода посланици. Но също така и учени, да. Имахме специално разрешение от вашата Кралица да влизаме в Семпера, когато никой друг не можеше. — Илайъс протяга краката си напред. Аз замълчавам, тъй като не желая да се издавам, че нямам никаква представа за семейството му. — От векове почти всички деца в нашето семейство са прекарвали време в друга страна по свой избор, изучавайки обичаите, историята, търговията, преди да се върнат по собствените ни брегове, за да поемат служебните си задължения. Смята се, че тази практика превръща страната ни в по-силна. По-безопасна. По-добра — бързо добавя той.

— По-добра? — в мен се появява подозрение. Мога да видя причината за него дори и през завистта, която изпитвам, но пък по друг начин това, което Илайъс описва, звучи в смътна близост до онова, което семейство Гърлинг върши с кръвното желязо. В известен смисъл звучи като кражба.

Илайъс посочва навън към една голяма, обрасла с бръшлян сграда със заострен покрив и с прозорци, светещи в златисто в мрака.

— Виж, можеш да зърнеш библиотеката, където съм прекарал по-значимата част от последните шест години.

— Какво учиш? — питам аз като че прекалено нетърпеливо. Но откривам, че искам да знам всичко за Илайъс, за това място и за живота му тук. Животът, който споделя с Лиъм. Някакво странно по вида си желание, отчасти водено от топло чувство и отчасти — от завист.

— Официално ли? — вирва вежди Илайъс. — Философия.

Аз се изсмивам подигравателно. Никога не съм чувала за философ в Семпера.

— А… неофициално? — напомням аз.

Той обмисля въпроса ми, прокарвайки пръста си по чашата за вино.

— Вашата страна не е единствената, заразена с магия. Нашата също беше така някога… и ние много отдавна се заклехме да не позволим това да се случи наново.

— Заразена? — причудлив избор на думи, силно наподобяващ този на Стеф.

Той притихва и отпива от виното си.

— Преди векове двама жители на Кънимор били родени със способността да променят форми. Разказват, че това е било само началото… че когато били деца, те усъвършенствали способностите си и се стремели да ги развиват повече. Ще ти спестя подробностите, но е достатъчно да кажа, че са успели. Силата ги обсебила напълно. Те не станали нищо друго освен зло в най-чистата му форма.

Аз кимвам прехласната. Не мога да си представя, че Каро може да бъде по-обсебена от магията, по-зла, отколкото вече е. Потрепервам от тази мисъл.

Илайъс продължава:

— Кънимор надделял над тях… в крайна сметка с големи жертви. А аз избрах да дойда във вашата страна, за да науча каквото мога за кръвното време. Най-добре е човек да знае каква магия се крие в тъмните краища на света.

Мисля си за Каро… и за това, че колкото повече се мъча да науча за нея и за своето минало, толкова по-бързо всяко знание, което вярвам, че съм придобила, ми се изплъзва през пръстите. Спомням си внезапното нападение на Кралицата и опожаряването на Крепостта на Крадеца като послание, че тайните на времето са единствено нейни. Клането на учените, които са работили тук…

— Не мога да проумея, че смяташ, че в Семпера сега е много безопасно.

Зъбите на Илайъс отново просветват с онази усмивка.

— Не знаеш ли, Джулс? Всичко, което си струва, е опасно.

— Преди няколко седмици нямаше да се съглася с теб — промърморвам аз. Старите ми амбиции проблясват в съзнанието ми: малка, добре поддържана къщичка в покрайнините на града. Парцел земя, достатъчно плодороден, за да изхранва мен и семейството ми, а стените да ни пазят на топло и безопасно през зимата. — Значи… ти си тук по задължение?

— Е, вече не само дългът ме държи тук. То е по-… лично — той отпива глътка вино и пак се взира в мен, сякаш ме измерва.

— Защо? — питам аз предпазливо.

Илайъс изпуска смутена въздишка.

— Защото — подема той — най-добрият ми приятел е влюб…

Аз почти извиквам Спри!, преди думата да се изниже от устата му. Олюлявам се назад на коленете си, а думите на Илайъс ми въздействат като нещо физическо.

Седя мълчаливо и поемам тази информация, а огромните мащаби на онова, което все още не знам, ме заливат. Лицето на Лиъм преминава бързо зад очите ми. Най-накрая намирам гласа си, макар че той излиза бавно и тихо…

— Не го изричай. Вече съм изгубила толкова много хора, не мога… Не мога да мисля за това.

Илайъс ме изучава предпазливо. Известно време стоим в мълчание, отпиваме от виното си и гледаме как луната изгрява извън прозореца. Почти усещам как думите му се загнездват в мен като черно мастило, което се смесва с кръвта ми и се вписва в костите ми. Сякаш изричането им изпраща сигнал към Каро, към Ловеца и белязва Лиъм със смъртен знак.

Илайъс нарушава мълчанието ни:

— Винаги съм вярвал, че ако знаем миналото, можем да променим бъдещето. Но ти, Джулс, си в уникална позиция да сториш точно това.

— Какво искаш да кажеш? — напрягам се аз, чувствайки се неудобно от факта колко близо са думите му до най-съкровените ми мисли.

Той не проговаря дълго, лицето му все още е обляно от лунната светлина, а пламъкът на лампите ни гори ниско. Инстинктивно чувствам, че взема някакво решение, претегля избора си.

— Ти измежду всички други хора знаеш, че миналото има навика да се повтаря…

Изсмивам се горчиво.

— Но това не означава, че миналото непременно трябва да се повтори. Нужно е да вярваме, че можем да променим бъдещето. Иначе какъв е смисълът на нещата?

Отварям и затварям уста, все още не мога да свикам думите си. Изреченото от него раздвижва нещо в мен, ала се страхувам да го разгледам отблизо. Лицето на Каро се оформя в съзнанието ми и се понася там, очите й са с тъмнозеления цвят на стъклена бутилка, устните й са изкривени в усмивка. Мисълта да се прекъсне цикълът на смъртта, изпраща тръпка през тялото ми, дълбоко, чак до мозъка на костите.

— Най-малкото просто знай, че искам да ти помогна, Джулс. Защото Лиъм ми е близък като член от семейството — отпива от виното си той. На лицето му цъфва поредната закачлива усмивка. — Или пък просто ми е скучно. Все пак помисли какво би било възможно, какви неща би могла да постигнеш — казва Илайъс, а в гласа му се преплитат игривост и ужасна сериозност. В изреченото от него има нещо познато. Стреснато проумявам, че Каро каза подобни неща на Антония. — Ако имах твоите способности…

— Но ги нямаш — отвръщам рязко аз. — Нямаш моите способности и нямаш идея какво е.

Очаквам Илайъс да се засмее отново, но той не го прави. Вместо това се вторачва в мен — непроницаем както винаги.

— Тогава, Просто Джулс — казва той спокойно, — какво ще правиш ти с тях?

Някакъв образ се материализира пред мен, мълниеносно и пронизващо като горещ ръжен върху кожата ми. Бъдеще… но бъдеще, в което съм се провалила, където Каро е взела обратно сърцето и живота си, където телата на всички, които някога съм се опитвала да обичам, са погребани в студената земя.

Ако има някакъв смисъл в това да бъда жива, той трябва да е да спра подобно бъдеще. Поемам си дълбоко дъх.

— Ще намеря оръжието, което ще убие Каро. И ако Каро ме открие, преди да го сторя, ще умра, преди да ме залови отново.

Челото на Илайъс се сбърчва, но при думите ми лицето му не изразява пълния ужас, който Лиъм би имал на своето. И аз мигом разбирам защо имам нужда от него.

— Обещай ми — казвам разпалено аз. — Обещай ми, че ако тя ме намери, ти ще ме убиеш, преди да може да ме отведе, за да експериментира с мен, да източи кръвта ми, да изтезава всеки, когото обичам, с надеждата да ме съкруши, докато накрая не го направи.

Илайъс се размърдва неловко.

— Джулс…

— Аз просто… — запъвам се, а гърлото ми пари от чувства. — Само въпрос на време е Каро да научи, че той ми помага, ако вече не го е сторила. Трябва да знаеш, че ако ме пречупи, тя ще си върне силата. Господството й може никога да не свърши. И не е известно доколко брегове ще се разпространи то…

Илайъс примигва и изглежда смаян за първи път. Той свежда очи надолу. Но не казва „не“.

— Обещай ми. Ако не заради Семпера, то заради семейството си. Знам, че искаш Лиъм да оцелее в това — прошепвам убедително аз.

Той изпива няколко щедри глътки вино, докато сърцето ми бие лудо в гърдите.

— Възможно е човек да оцелее, но да не живее пълноценно, а аз не знам дали Лиъм наистина ще живее без теб — казва тихо той. Пресушава другата част от виното си и една капка се разлива върху ризата му, оставяйки червена следа. — Но добре, Джулс. Обещавам ти.

След като думите му заглъхват във въздуха, изглежда, че няма какво повече да се каже. Но излиза така, че не е нужно да казвам каквото и да било, защото нещо малко и блестящо се материализира от нищото и описва дъга над главите ни, прекъсвайки натежалата тишина. За момент си помислям, че това е падаща звезда, но нещото се удря в гоблена в другия край на стаята и се устремява към пода със звън. Лицето на починалата Кралица, гравирано с кръв, желязо и време, се взира в нас.

Монета от кръвно желязо.

Илайъс се отблъсва от масата и взема монетата. Учудване и страх плъзват по лицето му, докато той я превърта отново и отново в дланта си.

Отива до ръба на пода и поглежда надолу към нощта. Но поклаща глава.

— Твърде тъмно е…

Меки стъпки отекват отдолу, а сетне по стълбите. По гръбнака ми пролазва тръпка.

И тогава някой започва да блъска с юмрук по вратата.