Евърмор

5

В сънищата си ставам змия, източените ми мускули са покрити с люспи, блестящи като изумруди. Плъзгам се през мрака и сенките, които протягат дългите си пръсти и се опитват да ме хванат. Златото притичва бързо край мен. Стройно тяло, кехлибарени очи. Лисица — казвам си аз, а мислите ми са сведени единствено до проблясъци на усещания и чувства. Мразовит въздух по тялото ми, светлина пред мен, докато Лисицата поглежда назад.

Страх, ужасен страх и шум зад мен като бой на силен вятър или лай на хрътка, чиито челюсти щракат и ръмжат по петите на плячката й, приближавайки се все повече…

Стряскам се и се събуждам от страх. Поне мисля, че съм будна; твърде тъмно е, за да съм сигурна. Примигвам. Очите ми се съсредоточават върху ивицата светлина, която прорязва тъмнината. Светлината идва изпод вратата на килията ми. През мен пробягва адреналин, останал от кошмара. Онзи отвратителен вой.

Надигам се на лакти, мъчейки се да се отърся от съня. Примигвам отново, докато очите ми свикнат с мрака. Това трябва да са килиите на тъмницата в подземието на двореца на Семпера. Подът под мен е от същия камък с цвят на слонова кост като всичко останало, но е зацапан с прах и мръсотия. В мрака край себе си мога да различа следите върху протрития под, където затворниците са сновали напред-назад. Нозете ми се стягат болезнено, докато се изправям до седнало положение.

Тихо е, ала тишината не е пълна. Ако се вслушам повече, мога да чуя слаби гласове пред вратата, да забележа как светлината се прекъсва, когато стражите крачат пред килията ми.

Времето минава, изтича през пръстите ми като пясък. Аз се взирам през мъничкия отвор във вратата на килията в продължение на часове, стараейки се очите ми да останат съсредоточени върху правоъгълника със светлината. Броя прашинките, които се въртят в сянката и извън нея. Поглъщам всяка дума на стражите, всяка следваща по-приглушена от предишната заради дебелата дървена дъска, която ни разделя. Опитвам се да чуя мелодията и ритъма на говора им и да позная всеки от тях откъде е. Всичко, върху което да фокусирам мислите си след упойващото вещество, което Каро ме принуди да вдишам… Всичко, което отвлича разсъдъка ми от блясъка на камата на Каро, леденостудения поглед на Ина и начина, по който се промениха очите й, след като светлината изчезна от тях.

Когато някаква нова сянка смущава лъча светлина, проникващ върху пода на килията ми, и спира там, цялото ми тяло се напряга и застава нащрек.

— Вие двамата пропускате много от пиршеството долу — казва непознат женски глас. — Можете да слезете там, тази няма да иде никъде.

— Капитане — подема единият страж, а гласът му е груб, но нервен. — Имаме заповед от лейди Каро да я пазим тук.

— Тя е опасна — добавя другият мъж, подритвайки вратата с ботуша си. — Дръзна да нападне Кралицата с голи ръце. Видях го със собствените си очи.

Внимателно, използвайки лакътя си, за да се изправя, аз се измествам към вратата, за да чувам по-добре. Чувствам се всякак, но не и опасна, упойващото вещество обаче явно отслабва и сетивността ми се възвръща, макар и едва доловимо.

Една жена — капитанът? — отваря вратата, доколкото позволява веригата, и надниква в килията. Тя спира очи върху мен, оглеждайки ме критично. После лицето й се променя. Облещва се насреща ми и изговаря нещо без глас.

Взирам се в нея объркана. Тя повтаря мълчаливо думите и този път ги разпознавам по устните й.

Спри времето.

Умът ми все още е притъпен, стенещ, но това означава, че не спирам за момент, запитвайки се защо този капитан ми казва да използвам магията си. Сърцето ми бие лудо. Лесно е да притисна дланите си към пода и да поискам времето да се забави около мен. В замайването си почти мога да си представя как нишките му се излъчват от ръцете ми, заобикалят жената и се увиват около двамата мъже. Те замръзват на мястото си подобно на кукли, чиито пружини са се развили.

Не мога да го задържа така за дълго, защото съм немощна. Но и не ми е потребно. Жената прекосява коридора и стисва с пръсти нетрепващите пламъци на факлите. Движенията й са експедитивни. След това се връща на мястото си точно когато губя контрола си върху времето.

Светът ускорява ход. Пламъците изгасват в миг.

Спуска се мрак и тя извиква от страх, който отминава. После се чуват два глухи удара, последвани от по-мощни звуци от падане. Вторият страж има време да извика — кратък, приглушен шум — преди също да се стовари със силно тупване на пода. Дишането ми се нормализира. Чувам пращенето от факлите, които пламват наново.

Стъпките на жената отекват по каменния под и вратата на килията ми изскърцва.

Присвивам очи срещу светлината и съзирам някаква жена страж от Шорхейвън с дълга плитка, спускаща се по гърба й, облечена в същата униформа, каквато носеха и стражите, които ме заловиха. Не я познавам. Докато жената стои там, дишайки учестено, някой друг излиза от сенките в другия край на коридора.

Лиъм е.

Почти си мисля, че е халюцинация, причинена от онова, което Каро ми даде в стаята на Ина, но когато той отривисто прекрачва в килията, съзнавам, че е истински. Лиъм, който ми каза, че аз съм Алхимика, който ме измъкна от Каро в Евърлес. Никога не бих могла да си съчиня премерения и стремителен начин, по който се движи; начина, по който няколко кичура коса се измъкват от опашката му, за да се извият около лицето му. По-блед и по-изпит е, отколкото бе в Евърлес, но изглежда спретнат в зелената си военна дреха, проблясваща със златните си копчета и нашивки. Символът на рода Гърлинг лъщи на гърдите му.

Той кимва към жената капитан, която си тръгва мълчаливо по коридора, а плитката й е последното нещо от нея, което изчезва зад притъмнелия ъгъл.

Старият страх от семейство Гърлинг и най-вече от Лиъм се надига у мен, когато той прекосява килията с три широки крачки. Отдръпвам се леко назад. Знаела бях, че може да е тук, в Шорхейвън, но то е напълно различно от това да стои пред мен точно в този момент.

Преглъщам. Въпреки че зрението ми все още е замъглено и излиняло по краищата, лицето му се откроява на фона на струящата светлина. В очите му се прокрадват и се сменят дистанцираност, облекчение и страх.

— Джулс — казва той и това прозвучава като дъх, който е чакал да освободи. — Ти си жива.

Когато го видях за последно, той ми помогна да избягам от тъмницата на Евърлес и ме изпрати на път с инструкции да се срещна с неговия очакващ ме приятел в Амбъргрис. Той спаси живота ми. Не беше длъжен, ала го стори. И ето че сега прикляка пред мен и ме оглежда: дрипавите ми дрехи, раната, която кърви край линията на косата ми. От него се излъчва топлина, а с нея и загриженост.

— Така и не си стигнала до Амбъргрис, както бяхме планирали. Помислих си… може би кръволоци…

Отново свеждам очи. Не ми бе хрумнало, че той ще се тревожи.

— Добре съм.

Не показвай нищо.

Имаше причина да напусна Евърлес, без да кажа нещо повече от благодаря. Едва познавам Лиъм, но аз едва познавах и Роан, а Каро въпреки всичко го уби. Твърде много се беше случило между мен и Лиъм за краткото време, в което бяхме съюзници. Чувствам тази тишина някак тежка. Опасна.

Слагам ръка на стената, за да се подпра, и се опитвам да се оттласна, за да се изправя, стараейки се да не изглеждам слаба. Той протяга ръка, сякаш за да ме докосне, и аз се отдръпвам стреснато, без да го искам. Ако Каро разбере, че той ми помага…

— Не трябва да си тук — казвам аз.

Наранено изражение преминава по лицето му, но само за кратко.

— Е, значи, ставаме двама. Още по-сериозна причина да се измъкнем оттук веднага — той улавя ръката ми и ми помага да се надигна, а после бързо ме пуска и се заема да развързва въжето на китките ми. — Какво стана? Каро нарани ли те?

Този път срещам погледа му. Знам, че има предвид раната на слепоочието ми, но тя е само прелюдия към онова, което е извършила Каро.

— Тя изгори Крофтън — казвам аз. Гърлото ми се стяга наново, докато мисля за градчето, за крясъците и дима. За омразата на останалите живи хора към мен. За тялото на Амма.

Цветът се оттегля от лицето на Лиъм.

— Изгори? Какво искаш да кажеш?

— Изпепели — кръвта ми кипва. — Не си ли чул? Никой от семейство Гърлинг не присъстваше там.

Той засрамено навежда очи към земята, но гласът му прозвучава грубо:

— Не съм следил за интересите на Гърлинг. Не съм разсъждавал за нищо друго освен за теб. За твоята безопасност — добавя той припряно.

— Айвън беше там — казвам тихо аз, а гърлото ми се свива от отминалото страдание. — Нищо не остана.

Лиъм застива, ръцете му не помръдват от китките ми. Гърдите му се повдигат веднъж… безшумно. Сетне той като че се съвзема и въжето пада на пода. Лиъм проверява коридора пред вратата и след това ме подканва да го последвам, хващайки ме под ръка.

— Имахме план — казва той с нисък, безцеремонен глас.

— Ти имаше план — отговарям аз, пробвайки да го отблъсна. Представям си очите на Каро върху мен как ме наблюдават от някакво невидимо скривалище. Заради раздразнението, което напира в гърдите ми и ги избутва от устните ми, думите излизат по-гръмки, отколкото възнамерявам. Дори и след всичко, което се разигра, натрапчивата му услужливост все още ме дразни.

Лиъм ми помага да изляза от килията в някакъв тъмен, тесен коридор, придържайки здраво с ръката си предмишницата ми.

— Това вече няма значение. Трябва да се махнем оттук.

Аз се облягам на стената, докато той издърпва двамата стражи вътре в килията, вземайки ключовете и заключвайки вратата. Очите му срещат моите за съвсем кратък миг. И макар че владее изражението си, забелязвам поредната искра от емоции, подобно на просветването на монета на дъното на кладенец. Страх… за мен. Той изчезва мълниеносно, но това кара стомаха ми да се свие.

Лиъм сваля някаква маслена лампа от стената и я понася със себе си, докато вървим.

— Поне ми кажи, че Каро не те е видяла.

Мълчанието ми е еднозначно.

Гласът на Лиъм е остър.

— Джулс, Крофтън вероятно е бил капан за теб.

Гневът пламва в мен.

— Разбрах това.

— Тя те познава…

— Тя познава Алхимика — изсъсквам аз, независимо че зрънцето на истината се таи неприятно под кожата ми. Каро наистина ми заложи капан. Знаеше, че ще отида, ако Крофтън е в опасност. Само преди няколко часа, с насочен към мен нож, тя се подиграваше с моята сантименталност. Напук на това казвам:

— Тя обаче не познава мен.

Кошмарът от килията заискрява в съзнанието ми, отрязъците от миналото са се забили надълбоко. Проблясъци на кръв и магия, слабост и сила, Лисица и Змия, и нещо, надаващо вой.

— Какво има? — пита сподавено Лиъм. Неусетно съм забавила крачка.

Отново забързвам.

— Спомените ми започват да се връщат. От други… други животи — опитвам се да звуча незаинтересовано. Все още чувствам истината неестествена, някак погрешна. — Откъде разбра, че съм тук?

— Намерих това в двора на двореца — докато бързаме през зловещо притихналите коридори, той изважда нещо от джоба на палтото си и ми го показва. Моята книга.

— Не трябваше да я носиш — казвам аз с треперещ глас. — Някой може да те види с нея и да разбере, че ми помагаш.

— Помисли, Джулс — отвръща Лиъм, плъзвайки книгата обратно в джоба на палтото си, върху гърдите си. Той забавя ход и отваря някаква врата отдясно. Озоваваме се в друг глух коридор, по който са наредени врати на голямо разстояние помежду си. Жилищно пространство. Във всеки един момент една от тези врати може да се отвори и с нас ще бъде свършено. Мога само да се моля всички гости да празнуват долу. — Има още една причина да те търся. Според слуховете ти си убила брат ми. Никой не вярва, че сме съюзници.

През мен преминава хлад, когато проумявам смисъла на думите му. Каро и Айвън смятат, че Лиъм ми мисли злото. И би трябвало. Той би трябвало да ме мрази. Не съм убила Роан, но той все още щеше да е жив, ако не бях аз и моето детинско увлечение.

Лиъм не проговаря отново, докато не достигаме до горното ниво, постлано и тапицирано с плюш в сребристо и синьо. Гоблени, изобразяващи историята на Семпера, покриват стените. Следвам Лиъм, докато животът на Кралицата се разиграва край мен в пресуканите нишки, сложно изтъканите бойни сцени с лъщящи локви червена кръв, гротескни за гледане на мъждукащата светлина.

Ала една фигура от картините привлича погледа ми. Мъж на средна възраст върху черен кон, издигащ знаме в зелено и златисто, докато битката бушува около него. Сребриста хрътка стои гордо в краката му. Мъжът е достатъчно незабележителен с изключение на изражението върху лицето му: дори в миниатюра той изглежда почти отегчен.

Спирам. Ръката ми се вдига напълно непреднамерено и се насочва към гоблена. Тогава далечният смях на някаква жена ме връща светкавично към реалността и аз забързвам след Лиъм.

Близо до края на коридора той се бори непохватно с някакъв ключ и ме въвежда през една синя врата. Шмугваме се вътре и аз най-накрая си поемам облекчено дъх.

Това е стая на благородница, пълна със захвърлени рокли и дрънкулки, сякаш някой е прекарал часове в пробването на дрехи и е зарязал безгрижно всеки отхвърлен тоалет. Едва не настъпвам наниз от перли, лежащ на пода. Пронизва ме гняв срещу този безметежен разкош, но той е по-приглушен, отколкото би бил преди, тъй като умът ми все още е изпълнен с огън и дим.

Намирам един мек стол и сядам на него — нозете ми са натежали и сковани — а Лиъм отива до гардероба в далечния край на стаята. Той е отворен и от него се изливат кадифе и коприна.

Сега, когато седя неподвижна и безмълвна, цялото бреме на опасността, в която се намираме, се стоварва върху мен.

— Защо поемаш този риск, Лиъм? — питам тихо, докато той се роби в дрехите.

Отнема му малко време, за да отговори.

— Съдбата на Семпера е свързана с твоята — отговаря най-накрая той с гръб към мен. Спомням си какво ми заяви, когато ме взе от Евърлес и ми каза, че аз съм Алхимика, когато се опита да ме убеди да бягам.

Ако ти умреш, всички сме изгубени.

Тръпки ме полазват като плащ, докато си припомням гласа на Каро, която описва как ще ме пречупи, а после ще ме превземе точно както бе сторила с Кралицата, нахлузвайки си моята магия като ръкавица, за да подчини света на своята воля. Отхвърлям тази идея и съм почти благодарна за отвличането на вниманието ми, когато Лиъм се обръща, а ръцете му преливат от нещо, ушито от мастиленосиньо кадифе и дантела.

— Какво е това? — недоумявам аз, почти през смях.

Той примигва. Тръгва през помещението към мен, сетне спира и слага роклята на една странична маса.

— Шорхейвън ще бъде нащрек, докато ти си тук — казва той. — Няма да мине много време, докато намерят пазачите, които оставихме в безсъзнание. Другите ще следят зорко за всичко необичайно, но Ина и Каро ще бъдат заети с коронацията до края на нощта. Няма да очакват от теб да се измъкнеш сред гостите, и то точно пред очите им. Това е най-добрият ни шанс за бягство.

— Коронацията на Ина — повтарям като ехо аз. Дори след като я видях, тази мисъл е странна: Ина — моята приятелка, моята сестра — новата кралица на Семпера. След това останалите думи на Лиъм ме настигат и аз се изсмивам подигравателно. — Смяташ ли, че само защото съм в рокля, Ина няма да ме познае?

Лиъм вдига нещо тъмно и ефирно от върха на купчината плат. Осъзнавам, че това е воалетка.

— Всички жени ще ги носят — казва приглушено той с някакво потиснато чувство, което не мога да определя. — В знак на уважение и почит. За онова, което трябваше да бъде сватба.

Сватбата на Роан. Преглъщам появилата се внезапно в гърлото ми буца.

— Ако ни разкрият, дори и ти няма да можеш да обясниш това.

— Мислиш ли, че не го знам? — гласът на Лиъм е ядосан. — Знам, че съм мъртъв, ако това се обърка. Ето защо трябва да ми се довериш. — Той отново взема роклята и я хвърля в скута ми, като избягва да ме погледне в очите. — Приготви се, за да можем да се измъкнем оттук и да те отведем в Амбъргрис.

Пъхвам ръката си в хладната материя, но не се помръдвам да облека роклята.

— Трябва да си тръгнеш, преди да ни хванат.

Мъча се да извикам в съзнанието си старото си впечатление от Лиъм от дните ми в Крофтън и Евърлес, когато гледах на него като на враг — перфектната му поза, каменното му лице, студените му очи. Старият лорд Гърлинг, всяваш страх, неуязвим, с броня, направена от плът и кости, егоистичен и жесток.

Това почти свършва работа, докато той не ми казва:

— Не ме интересува опасността.

— Не ми разправяй такива неща — срязвам го аз, надниквайки някъде над рамото му. Намира се достатъчно близо до мен, за да се протегна и да го докосна.

Ала аз не го правя. Не мога. Трябва да го отблъсна точно както сторих с Ина. Това е единственият начин той да бъде в безопасност.

Думите се леят от устата ми като гореща отрова.

— Аз просто… не искам повече кръв по ръцете си, дори твоята.

— Не — казва едва доловимо Лиъм. — Предполагам, че не.

Някаква студена тежест се настанява върху гърдите ми.

Издърпвам ръкавите върху ръцете си и стисвам силно юмруци, фокусирайки се върху болката от впитите в дланите ми нокти вместо върху тръна, който се забива все по-дълбоко в мен с всяка изречена дума.

— Мразех те в продължение на години. Страхувах се от теб. Можеш ли да проумееш защо сега ми е трудно да ти се доверя?

Очите на Лиъм се взират в моите, сякаш иска да открие отговор там. Но аз не му предлагам нищо.

И накрая той казва:

— Вече не сме деца. Независимо дали ме обичаш, или мразиш, сега имаме общ враг.

Скръствам ръцете си, за да не се разтреперя видимо. Надявам се Лиъм да го приеме за израз на гняв.

— Това е всичко, което имаме.

Събирам в ръце дрехите, които той ми подава, и тръгвам с изправен гръб към съседната баня, принуждавайки се да не го поглеждам през рамо, макар че това е единственото, което искам да направя. По пътя грабвам някаква тънка кама, пъхната в ножница, оставена върху един от шкафовете.

Не е месарският нож на Амма, но е по-сносно от нищо.

Докато измивам лицето и ръцете си и събличам дрехите, с които пътувах, Лиъм ми дава кратки инструкции през вратата. По време на разговора ни тече коронацията на Ина за кралица — от мисълта кожата ми настръхва — а след церемонията всички ще се съберат в източната бална зала, за да празнуват. Балконът там гледа към залива, а под него, в долната част на едно стълбище, има плаж. Ще минем през балната зала, през балкона и ще слезем по стълбите право до плажа, където неговият приятел Илайъс, друг гост на коронацията, е уредил лодка, която да ни отведе.

Докато забождам фиби в косата си и обличам роклята през глава, ми се иска да го попитам дали наистина вярва, че това ще сработи. И въпреки че въпросът е като острие, притиснато до гърдите ми, ми се ще да го попитам дали възнамерява да избяга заедно с мен, зарязвайки измамната си лоялност и безопасността, която върви с нея.

Вместо това мълчаливо оставям воалетката да се спусне пред лицето ми и светът се покрива с полупрозрачно парче сива тафта. Едва тогава — докато Лиъм ме инструктира да кажа, ако ме попитат, че съм посетителка от Кънимор, братовчедка на Илайъс — аз свиквам смелостта си да погледна в огледалото.

Роклята ми приляга идеално. Кадифето е тъмносиньо като нощното небе в разгара на лятото, със съзвездия от бяла дантела върху лактите и ключиците. Дълбоко деколте отзад разкрива лопатките. С лице, скрито под воалетката, и нож, завързан за прасеца с колана, всъщност мога да мина за гостенка на коронацията. Поне докато никой не се вгледа прекалено внимателно в това, което е под воалетката.

Лиъм е насред описанието на най-подходящия път, по който да минем през балната зала, ала щом излизам от банята, думите му секват. Очите му се ококорват и устните му зяпват. За секунда искам повече от всичко това да е истина. Да бъда добре дошла за коронацията на сестра си, да вляза в балната зала под ръка с някого, който ме гледа по начина, по който го прави Лиъм сега, да танцувам с него, без да се налага да крия лицето си.

Само че аз никога не съм принадлежала на този свят. И дори сега изненадата на Лиъм избледнява в хладна безизразност. Може и да е мой съюзник, но не може да се превърне в нещо друго. Не мога да подаря на Каро още възможности, за да разбие сърцето ми. Тя вече ми взе достатъчно.

Преглъщам и минавам край него през вратата. С Лиъм подир мен следвам звука на музиката, носеща се отдолу.