Евърмор

16

Лиъм го няма. Влязла съм в друг свят, в друго време.

Долчинката се е изместила, тя е едновременно същата и различна. Дърветата са по-тънки и вместо гъст покрив над главите ни те образуват нещо като рехава решетка, която пропуска ярките слънчеви лъчи над водата. Птиците пеят, скрити в клоните си. Ароматът на топла пръст и диви цветя се носи лениво с ветреца.

След това онази мъничка част от мен, която е в състояние да наблюдава заобикалящата ме среда като Джулс Ембър, е пометена от вълна от чувства. Които не са моите собствени.

Паника бушува в сърцето на Алхимика, моето сърце. То се блъска в ребрата ми, оглушително и непрестанно, опитвайки се да се откъсне от мен и да избяга. Кръвта бушува във вените ми, а в ума ми рязко проблясват разбъркани, неразбираеми образи. Голяма зала с блестящ дървен под. Маса, покрита с метал и искрящи прахове. Каро… Каро е до мен, както и някакъв мъж, който ми подава проблясващ флакон. Усмивка от ухо до ухо разделя лицето му.

А сетне… чувство за вина. Вълни от вина се разбиват в мен отново и отново. Строполявам се на колене на ръба на водата, дишайки с мъка. Пронизваща болка в бедрото ми.

Поглеждам надолу, за да видя кинжала с рубина, който се впива в плата на панталоните ми. Уплаха преминава през мен. Острието не е в кания, а е мушнато набързо в колана ми. Дръжката с усуканата змия е топла под пръстите ми и сякаш едва ли не вибрира като нещо живо. Тя е изящна, елегантна, остра и…

По острието има размазана кръв. Хлъзгав, влажен, искрящ червен цвят.

— Не, не, не — промърморвам тихо аз. С треперещи ръце потапям кинжала във водата при коленете си. Кръвта разцъфва във водата. Когато дръпвам острието обратно, то пак светва и в мен нахлува облекчение, но след секунди пръстите ми разтъркват някакво кърваво петно, което не се е измило, една червена капчица, плътно целуваща дръжката. Потапям острието отново и търкам, но всеки път, когато го изваждам, намирам недостатъка в него. Всеки път нагазвам все по-навътре във водата, докато накрая не се оказвам потопена до шията, и изведнъж се разплаквам, а раменете ми се разтрисат от сподавени ридания.

Една клонка, която се счупва с пращене някъде зад мен, ме кара да спра. Заставайки нащрек, поглеждам нагоре. Някаква хрътка ме наблюдава с черните си като въглен очи.

Гърдите ми се свиват. Паника.

Тогава между дърветата изниква фигура точно зад неподвижната опашка на кучето: Каро, тъмна коса, късо подстригана. До шия във водата аз я виждам, преди тя да ме види, очи с цвят на мъх, които оглеждат поляната, главата й бавно се завърта, сякаш тя е доловила миризмата ми.

Каро ме забелязва и се успокоява, а сетне небрежно тръгва към ръба на водата.

— Антония — гласът и е лек, небрежен, но аз знам по-добре истината и не вярвам в това. — Помислих си, че ще те открия тук.

Не помръдвам, очите ми се стрелкат между Каро и хрътката.

— Евър ли те е изпратил да ме накажеш?

В отговор Каро само въздъхва, после сваля ботушите си на брега и вдига полите си.

— Не. Ти винаги си толкова драматична. Дойдох просто за да разбера какво, за бога, се случва с теб. Какво стана там? — обажда се тя, а гласът й се носи над водата.

— Нараних ли те? — питам аз, стараейки се да запазя гласа си монотонен.

— Наранена? Аз? Ти никога не би могла — Каро се усмихва, но усмивката й веднага угасва. — В случай че се чудиш, с Евър всичко е наред. Но ти ни стресна и разтревожи, Антония.

Стисвам здраво кинжала под водата.

— Съжалявам. Аз… аз изгубих контрол.

Тя пак ми се усмихва, но мога да забележа, че усмивката й е позагубила яркостта си отпреди малко. В погледа й се крие подозрение. Дори когато прави крачка напред, накланя игриво главата си и загребва с разтворена длан по повърхността на вира, изпращайки вълна от искряща вода към мен.

Отскачам назад, смеейки се силно, но смехът ми звучи кух и изкуствен в ушите ми. Каро пристъпва напред. През мен преминава студ, който няма нищо общо с хладната вода или с летния бриз, който гали влажната ми кожа.

Като че ли четейки мислите ми, тя ме приканва с жест.

— Излез, Антония. Ела у дома.

— Или какво? Той ще насъска кучетата след мен? — отвръщам сопнато аз, а гласът ми е груб и изнемощял.

— Знаеш, че това е само шега — казва насмешливо тя, макар че не може да се сдържи и се отдръпва от кучето до себе си, като че се опитва да се дистанцира от лъжата. — Той не е разстроен, кълна ти се. Какво очакваш да се случи, когато експериментираш с толкова мощна магия като нашата? Ще има пострадали хора. Силните оцеляват.

Обзема ме ужас, но аз тръгвам с неохота към нея и й подавам кинжала с дръжката напред. Каро напредва грациозно, водата пълзи нагоре по ризата й подобно на тъмни пръсти. Тя го взема от мен и го държи така, сякаш е топ фин плат. Устните й се вирват нагоре в усмивка, докато тя се взира в него.

— Унищожи толкова стаи, колкото искаш, Антония — казва тя леко задъхана. — Ако това е необходимо, за да създадеш нещо такова. Виж!

Тя вдига острието и за миг цялото ми тяло се напряга в очакване то да падне. Но Каро само замахва с него във въздуха, възхищавайки се на начина, по който то блести на нашарената със сенки слънчева светлина, като че изобщо не тежи. Иска ми се да мога да го взема от нея и да го пусна, да го оставя да потъне на дъното на долчинката и да се загуби завинаги в мекия пясък. Страхът натиска кожата ми отвътре. Дълбоко познание, че това е грешно. Не бива да имаме това.

— Ти си обвързала силата с острието — гласът на Каро е изпълнен със страхопочитание, почти благоговеен. — То е точно онова, за което работим. И виж какво мога да направя, без то да ме наранява повече.

Тя се втурва обратно към брега и изскубва от почвата едно яркожълто цвете. Наблюдавам го, докато вехне и изсъхва в отворената й длан, а след това, докато пак се изпълва със сила и цвят, преди да избухне, покривайки ръцете й със зелени и жълти конфети. Отнемането на живота му, връщането му обратно — и всичко това с лекотата на дишането.

Когато тя ме поглежда, за да прецени реакцията ми, гордата й широка усмивка се спаружва в смръщена гримаса.

— Защо не си щастлива?

Сърцето ми бие учестено.

— Щастлива съм.

— Не ме лъжи — гласът й е ефирен както винаги, но кара страха да затрепери в мен. Каро пристъпва по-близо и завърта небрежно кинжала в ръката си. Въобразявам ли си, че за момент върхът му е насочен право към гърлото ми?

Примигвам и острието наново се преобръща, а Каро ми го предлага с обичайната си усмивка.

— Чудесно е, Антония — казва тя, докато си го вземам обратно. — Твоята сила. Не се страхувай от нея. — Ръката й се вдига към рамото ми и остава да лежи там за секунда, гореща като огън през влажния плат на роклята ми.

— Не се страхувам. Може би ти трябва да се страхуваш — отговарям припряно аз.

Тя накланя глава към мен.

— И защо да се страхувам? Силата е неудържима. Ние ще бъдем неудържими заедно един ден, знаеш това.

— Нищо не е неудържимо, не и наистина — проронвам аз, плъзвайки кинжала в колана си. — Трябва само да намериш нещо по-силно.