Евърмор

15

Не мога да си позволя какъвто и да било сън, докато Стеф не се появява отново с книгата ми. Когато ми я подава, погледът й е замислен. Искам да я попитам какво е прочела, но се чувствам странно смутена, затова само й благодаря и й пожелавам лека нощ.

След като тя си тръгва, с Лиъм прекарваме нощта в Крепостта на Крадеца: аз — свита на леглото до книгата си, а той в другия край на стаята, на пода, използвайки наметалото си за одеяло. Лиъм притежава собствен апартамент в Белууд, но отказва да ме остави сама.

На следващата сутрин, след като донася чиния с плодове и кифлички, ние напускаме Белууд час по-късно, и двамата облечени в обикновени, кафяви наметала на ученици, които Лиъм е взел назаем. Опитвам се да не забелязвам как простотата на облеклото му го кара да изглежда по-красив, как, лишен от цветовете и накитите на Гърлинг, прилича много повече на себе си. По-свободен е, макар че все още е завладян от някаква разяждаща го мъка.

Миризмата на Монтмиър — на конски тор, печен хляб, разорана земя и дим — е успокояваща след слабия мирис на тамян от Крепостта на Крадеца, за който не си давах сметка, докато не си тръгнахме оттам. Сърцето ми се свива. Да бъда отново на път, ме провокира да се чувствам твърде открита; като мишена, която чака да бъде пронизана от стрела.

Но въпреки това вените ми трептят от нетърпение. Ще намерим оръжието днес — казвам си аз, или поне информация, която ще ни доближи до него. Тогава ще можем да се върнем в Шорхейвън, където ще се отърва от Магьосницата завинаги. Най-накрая ще бъда в безопасност, както и Ина, и Лиъм.

Спирам тази мисъл, преди тя да се разрасне до нещо далеч по-заплашително.

Някои от входовете, край които минаваме, са поръсени с изсъхнали теменужки или пък са украсени с лилав плат. Сърцето ми затуптява малко по-бързо — това са остатъци от онова, което трябва да е било честването на коронацията на Ина. Натъкваме се на някакъв висок, тънък дървен стълб по средата на пътя. Покрит е от горе до долу с ленти, всяка от които е завързана около него с различен по големина възел.

— По една за всяка година от нейното царуване, госпожице — обажда се нечий слаб глас. Сепвам се и отклонявам погледа си; не очаквам, че някой ни наблюдава, но старата жена просто ни гледа с добродушна усмивка. Тя протяга ръката си, която е пълна с ленти. — Добавете още една и Кралица Ина ще царува една година в повече. Струват само един час.

Бръквам в кесията си и изваждам монета от един час. Отначало искам просто да се слея с хората, но когато вземам копринената панделка от жената, знам, че е нещо повече от това. Сестра ми ми липсва и ми се иска да направя нещо, каквото и да е, за да се почувствам по-близо до нея. Да й обещая, че скоро ще сложа край на това. И за двете ни.

С наметната над лицето си качулка аз се приближавам до стълба. Пронизва ме същият копнеж, който почувствах на бала за коронацията. Докато слагам коприната върху дървото, ми се иска действието ми да е просто възхвала. Сестра ми е Кралицата. Вярвам, че тя ще бъде добра, доколкото нещо подобно е възможно в тази покварена земя. Но вместо това се налага да скрия една сълза от продавачката на ленти, докато връзвам внимателно възела и се отдръпвам.

Лиъм избира някакъв търговски път, който заобикаля покрайнините на Монтмиър, като твърди, че търговците са свикнали с непознати и се интересуват единствено от собствените си дела.

— Знам, че реката е от другата страна на града, но не съм сигурен за пътя след това. Ще трябва да намерим някого, който да ни каже.

Докато вървим, мога да видя — да усетя — бремето на Лиъм. Чувствам го от начина, по който крачи с приведени рамене, сякаш носи тежък товар на гърба си, още по-намусен от обикновено. Осъзнавам, че през последните няколко дни, които прекарахме заедно, той нито веднъж не заговори за дома или семейството си, освен ако аз не ги споменах.

— Какви новини имаш от Евърлес? — питам го, докато се движим по празния път. Като цяло пазя въпросите си за себе си, тъй като не желая да го разстройвам, но Евърлес е част и от моето детство. Грижа ме е за хората там. Коридорите на Евърлес се вият през съдбата ми така, както и кръвта във вените ми заедно с нейните тайни.

Болка преминава по лицето на Лиъм, задържа се за миг и после изчезва.

— Там е пълен хаос, ако наистина те интересува — казва той, а гласът му е пълен с емоции. — Баща ми източва хазната, опитвайки се да те преследва. Айвън командва мястото, а той е пионка на Каро. Без Роан… — Гласът му замира.

Тъга, тежка и студена, се настанява в мен. Независимо от всичките си недостатъци Роан обединяваше хората в Евърлес, обичан бе от всички. Имението със сигурност е по-мрачно без него…

Може би, ако преживеем това, Лиъм ще промени Евърлес към по-добро. Мисълта ме стопля въпреки хладния утринен въздух — мъничка свещичка на надеждата в гърдите ми. Искам да подхранвам пламъка й. Заедно двамата с Лиъм бихме могли…

Не бива да си позволявам да разсъждавам за това. Ето защо питам:

— Какво знаят родителите ти?

— Преди да замина за Шорхейвън, им казах, че ще възобновя обучението си в Белууд след коронацията — той поглежда напред, а гърлото му се раздвижва, докато преглъща. — Не исках да им казвам нищо, в случай… в случай че Каро се върне в Евърлес.

Мисълта за това ме кара да потръпна.

— Защо Каро би се върнала?

Лиъм ме поглежда спокойно.

— Защото тя очаква, че ти ще го сториш.

Стомахът ми се свива. Знаех, че присъствието ми в Евърлес ще постави всички там в опасност. Но това допълнително напомняне, че никога вече не мога да се върна… просто заради него се чувствам още по-самотна.

Напред забелязвам някаква дребна фигура — далече надолу по пътя и бързо приближаваща се. Гърдите ми се стягат, но след това изпускам дъха си, когато виждам, че това е просто едно дете, момче със същата подтичваща походка като Хинтън, малкия прислужник от Евърлес. То има жълт шарф, преметнат през рамото му — униформата на млад паж, нает да разнася новини и съобщения из града.

— Попитай го за реката — прошепвам аз. След което се отклонявам, притаявайки се в един тесен отвор между две къщи и държейки се така, сякаш се прибирам у дома. Заслушвам се, когато Лиъм отминава на няколко метра. Секунда по-късно един детски глас го поздравява:

— Добро утро, сър!

Надниквам крадешком иззад ъгъла. Без да ме погледне, Лиъм умело застава така, че да гледа към мен, и момчето е принудено да се обърне в другата посока. Връщам се в тясната уличка и притискам раменете си към една груба дървена стена.

— Новините на деня? — чувам да казва момчето, а гласът му е изпълнен с надежда. — Струват само един час, сър! — И след малко: — Кралица Ина продължава да приема молители от цяла Семпера — допълва то. — Като своя първа делова заповед въведе временно данък десятък в допълнение към обещанието да облекчи глада и да даде награда от петстотин години на този, който отведе при нея предателката Джулс Ембър.

Скрита в сенките, аз се разтрепервам. Момчето изрича това доста гордо и самоуверено. И гръмогласно и важно то продължава с новините:

— Има съобщения за странно време по източното крайбрежие…

— Искам да те питам нещо друго — казва Лиъм, прекъсвайки момчето. Той бързо се озърта нагоре и надолу по пътя, а после отново се обръща към детето. — Пътешествам по тези места. Можеш ли да ми кажеш дали тук някъде има място за плуване, където реката тече в червен цвят?

При тези думи момчето се стяга.

— Извинете ме, сър, но аз не бих отишъл да го търся — отвръща то. — Духът на Алхимика броди там. Ако докоснете водата, тя ще отмие годините ви. Почти се случи с един мой приятел, кълна се…

Сърцето ми блъска силно в ушите. Може ли посланието, скрито в книгата ми, да води до място, намиращо се толкова наблизо? Настъпва кратко мълчание, по време на което Лиъм бръква в джоба си, а сетне следва проблясване и едва доловим звън на още една монета.

— Но ако аз наистина искам да го намеря… — тихо настоява Лиъм. — Къде мога да отида?

След още един миг момчето свива рамене, след което вдига ръка и посочва покрай Лиъм и къщите към гъстия масив от гори, опасващ града.

— Ето натам — казва сподавено то. И премята отново и отново кръвната монета в дланта си. — Тръгнете направо и следвайте реката на юг, докато стигнете до една поляна с малък водопад. Точно там, разправят, пада светлината. Но честно казано, сър, аз не бих отишъл.

— Не се тревожи — отговаря безгрижно Лиъм. — Няма да отида. Благодаря ти за новините!

Момчето се обръща да си върви и аз се дръпвам в уличката, докато не отминава. Давам му време да стигне малко по-надолу по пътя и след това се връщам при Лиъм.

Крачим мълчаливо, за да не привличаме вниманието към себе си. След половин час ходене по пътя и около сградите в посоката, указана от момчето, градът остава зад нас, а горите се простират отпред, глухи и мрачни, сякаш по някакъв начин отблъскват светлината на изгряващото слънце. Спираме в края на гората. Тъмнината се просмуква в мен като дим, който се издига към небето. Гърлото ми се стяга.

Пръстите ми потрепват нервно от внезапното желание да протегна ръка и да уловя ръката на Лиъм. Вместо това ги свивам в хлабави юмруци и тръгвам напред към дърветата първа, а Лиъм ме следва на половин крачка отзад.

Сенките веднага ни обгръщат, потапяйки ни в ненадейно и непривично мълчание. Звуците, които очаквам да чуя в гората — ефирното шумолене на листата и разговорът на птиците — са там, но са омекотени, като че се държат на известно разстояние от нас. Въпреки че току-що сме навлезли сред дърветата, храстите са гъсти и аз изведнъж изпитвам благодарност за роклята си с дълги ръкави, за наметалото и ботушите. Те предпазват кожата ми, докато крача упорито през клони, млади раззеленили се листа и тръни.

Само след няколко минути откриваме реката, както момчето я описа — макар че всъщност прилича по-скоро на поток в тази своя част — и я следваме на юг срещу течението й. Въздухът става по-хладен и по-плътен. Тежък, наситен като въздуха в Евърлес.

И тогава ме завладява увереност, чувство, подобно на онова, което ме сполетя, когато влязохме в Крепостта на Крадеца. Била съм тук и преди.

Съзнателно оставям ума си несъсредоточен върху нищо, позволявам на краката си да ме водят накъдето пожелаят, докато ръцете ми разчистват клоните. Няма пътека през храсталака с изключение на леките дири от елени, но не чувствам напълно клоните, които драскат ръцете ми. Не се намирам в никакъв спомен или видение, все още съм Джулс, мислите ми са достатъчно ясни, за да се прокрадне в тях усещането за страх, докато се придвижваме все по-далече и по-далече навътре. Зад нас гледката на града, процеждаща се през дърветата, е избледняла напълно.

Нервите ми започват да горят, отначало бавно, но все по-бързо с всяка следваща стъпка, докато накрая имам чувството, че някой е хвърлил мрежа от пламъци върху тялото ми. Какво ще открием, когато стигнем до червената река? Ако не намерим оръжието, няма да имаме нищо, няма да имаме надежда, че ще победим Каро. А ако го намерим…

Ако го намерим, ще трябва да го използвам. Ще трябва да я довърша.

Мисълта е неочаквана, думите да я довърша ми припомнят усещането как ножът ми потъва в тялото на Каро. Потръпвам, стомахът и сърцето ми се свиват. Мисълта да го сторя наново е ужасяваща. Моите собствени чувства са като тъмен лабиринт. Трябва да убия Каро — трябва — и все пак идеята за това ми се струва невъзможна. Едновременно защото ми е непоносимо да си го представя, но и защото оръжието, от което се нуждая — странният, блестящ кинжал от Крепостта на Крадеца — не може да бъде намерено никъде въпреки факта, че неизменно е било само мое притежание.

В мен се загнездва една необичайна мисъл. Ами ако нарочно съм скрила оръжието? Не от Каро, ами ако съм го скрила от себе си?

Ала в това няма смисъл. Ако съм откраднала сърцето на Каро, сигурно съм се опитвала да й навредя. Да я убия, да я спра да упражнява властта си над цяла Семпера. Тя е мой враг.

След протяжното и както изглежда мълчаливо вървене, придружено от тихото ромолене на реката встрани от нас, ние стигаме до една поляна в гората, до долчинка, изпълнена с петниста светлина. Макар че слънцето вече трябва да е високо в небето, преплетените клони над главите ни не го пропускат напълно и то хвърля над нас мрежа от сенки. Напред потокът се забавя и се разширява в широка, леко течаща вода. В другия край точно както каза момчето, има малък водопад, който се разбива долу, разпръсквайки във въздуха сребриста мъгла, караща дърветата да сияят.

Дъхът ми спира. Сцената е красива и аз се обръщам спонтанно към Лиъм, тъй като искам да видя отражението й в очите му. Той е свалил наметалото си, докато вървяхме, и сега раменете му се раздвижват под бялата тъкан на ризата му, докато отмята с ръка косата от челото си. Устните му са разтворени, очите му са разширени и аз си открадвам един момент само за да го погледам.

— Мислиш ли, че е тук? Оръжието? — пита той.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Сега той пита мен, а не обратното.

— Не знам, но скоро ще разберем.

Краката ми пак ме теглят напред към някакъв голям объл камък, затънал в тинята, наполовина във водата и наполовина извън нея. С една ръка събирам полите на роклята и събувам ботушите, за да мога да нагазя във водата и да го огледам от всички страни. Чувствам, че Лиъм ме наблюдава, но съм прекалено развълнувана от привличането в гърдите си веднага щом влизам в реката, за да ме е грижа колко странно изглежда това. Студената вода изпраща приятна тръпка в тялото ми.

И тогава я виждам — бледа следа върху тъмната скала, поредица от плитки драскотини, образуващи формите на навита змия и лисица, седнали една до друга.

Сърцето ми се свива. Запленена протягам ръка, за да докосна изображението. Когато потривам пръстите си върху влажния камък, въздухът около мен се променя, сякаш се свива и разширява отново, а сетивата ми са облени от аромата на диви цветя.

Друг запечатан спомен.

Вдигам очи, за да повикам Лиъм, но той не е там. Вместо това едно момиче стои на ръба на водата от другата страна на потока. Слабо и задъхано, с тъмна, влажна около раменете коса, лицето му ми е по-познато от моето собствено.

Моят отколешен враг.

Каро.