Евърмор

11

В долната стая аз седя на дървената маса, докато Лиъм крачи пред мен. Очите му светят по начина, по който изглеждат само когато обсъжда някаква история, както вече бях разбрала. Зад него виси един прост гоблен: обикновена, овехтяла карта на Семпера, изработена в синьо и златисто. Той се обръща към мен с разперени пред себе си ръце и видът му е такъв, все едно се намира в предната част на някоя класна стая и се кани да започне лекцията си. За миг отново съм на седем години и наблюдавам как много по-малкият Лиъм се тътри след Роан по моравата на Евърлес и разяснява някакъв тайнствен факт, а думите му биват отнесени от вятъра.

— С Илайъс събрахме сведения за Алхимика и Магьосницата през последните няколко години.

Усмивката на лицето му е широка. Странно е — толкова много радост в очите му, освободен е от навъсеността, която обикновено носи върху плещите си като палто. Не мога да се сдържа и усмивка дръпва нагоре ъгълчетата и на моята уста.

— Мислех, че се колебаеш дали да дойдеш тук.

— Е… победата над Магьосницата е загадка, нали? Загадките могат да се решат — прочиствайки гърлото си, той взема купчина хартия от една книжна лавица и се навежда пред мен, избутвайки чиниите настрана, преди внимателно да постави всяка страница върху масата. Някои от листовете са древни като книгата ми, други са по-нови, съдейки по свежестта на пергамента. Един от тях, представляващ груба илюстрация на лицето на някакво момиче — нито моето, нито на Каро — е надраскан на гърба на онова, което явно е данъчната книга на семейство Гърлинг.

Оглеждам разпилените страници, но забелязвам само рисунки и откъси от истории за Лисицата и Змията. В мен се вихри безпокойство, което пропъжда радостта, която почувствах, докато гледах труда на Лиъм.

— Какво би трябвало да видя тук?

Той посочва, а показалецът му прелита от страница на страница.

— Проучих ги отзад напред първоначално само заради тайната на Алхимика — изчервява се той, но продължава: — Ала след това открих повтаряща се особеност. Тук, тук и тук алхимичните символи за отрова и смърт са открити в писанията, които ти си оставила, или в други писмени сведения за познанието, които според мен се предават от Алхимика. — Пояснява той по-оживено, отколкото изглежда подходящо за разговор за отрова и смърт. — От това, което можем да съберем, всички те са от различни животи поне седем на брой. Предположихме, че това е информация, която си се опитвала да предадеш.

— Или да запомня — отвръщам автоматично аз, докато нещо в мен се раздвижва развълнувано.

Лиъм сбърчва чело, подемайки наново:

— Символите… те продължават да се появяват в истории, които разказват за смъртта на Лисицата.

Изпитвам някакво странно чувство — завист? — наред с прилив на увереност.

— Не си спомням да съм съчинявала истории за смъртта на Лисицата, но това може да означава само, че съм права. Аз съм мислила за смъртта на Лисицата. Смъртта на Магьосницата.

Лиъм сяда назад върху петите си.

— Тази история разказва за нокътя на хрътка, който пронизва скривалището на Лисицата. Тази е за един зъб, който отнема живота й с едно-единствено ухапване. Което пък не е толкова интересно, докато не узнаеш, че на изискан семперански език една и съща дума се е използвала и за зъб и за животински нокът, което означава, че може би са имали предвид едно и също нещо. Те просто са преведени по различен начин от учените, които са работили върху тях.

Той ме гледа в очакване, но аз не казвам нищо, замаяна от стоварилата се върху мен информация. Спотайва се и горчивина, която се събира толкова бързо в гърдите ми, че се страхувам да проговоря. През цялото това време, докато с татко живеехме ден за ден, от едно хранене до следващото, Лиъм е седял тук, изследвайки моята тайна и тайната на Магьосницата, която ме преследваше из Семпера, обвита в мъчно разбираеми символи и пластове от тайни. Той знае повече за Алхимика, отколкото аз — напомням си тягостно.

— Има още — обажда се той колебливо.

— Чудесно — промърморвам аз.

Лиъм вече се придвижва към стената, където предпазливо отдръпва гоблена. Каменната стена под него е гладка, тоест гладка с изключение на нещо, издълбано в нея. Древен глиф, странен и все пак някак познат, груба форма на кръг с излизащи от него детайли и заврънкулки. Разпознаването ме пронизва. Аз ставам и се приближавам към него.

От по-близко разстояние виждам, че глифът няма само една форма, а няколко, усукани в невъзможен лабиринт от извивки, спирали и остри ъгли. Обикновените кръгове и квадрати се превръщат в начупени линии, избухващи в символи, които са — или биха могли да бъдат, доколкото знам — на дребен семперански. Всички форми са подредени една върху друга толкова сложно — като преплетени бодли и сламки в птиче гнездо — и се свързват, за да образуват монолитната триизмерна форма, която бях съзряла отдалече. С почти притиснат към нея нос забелязвам, че деликатните линии всъщност са изсечени от камъка. Инструментът трябва да е бил невъзможно малък и остър. Във вътрешността на всяка вдлъбнатина има фин златен прашец, който кара глифа да блести меко на светлината, проникваща през прозореца.

Разтрепервам се неудържимо.

— Това ми е познато — казвам и поглеждам през рамо, за да видя как очите на Лиъм се разширяват. — Не точно това, но нещо подобно беше издълбано над вратата на дюкяна на Кала. Долнопробната вещица на Крофтън. Не толкова сложно или толкова… красиво.

Глифът наистина е красив, почти неземен, заплетен и изкусен и не прилича на нищо друго, на което съм се натъквала. Затварям очи, опитвайки се да си спомня подробно дюкяна на Кала от времето, преди татко да ми забрани да ходя при нея. Винаги съм вярвала, че татко е строг само защото се мъчи да ме предпази да не израсна суеверна и да не пропилея кръвта си в уловките на долнопробните вещици, но сега осъзнавам, че ме е спрял, за да не науча за тайните, които се крият вътре в мен. Обичах да слушам историите на вещиците, без да знам каква истина биха могли да съдържат те.

— Кала ми каза, че формата е предназначена да отблъсне… — Духа на Алхимика, спомням си аз и гласът ми заглъхва. — Но един ден се върнах там и тя беше свалена.

— Майка ми нареждаше рутинни прочиствания на всички градове по нашите земи, за да премахне всякакви стари алхимични символи. Обикновено всеки път, когато се стараеше да се подмаже на Кралицата… — Лиъм посочва към разбитата стена зад нас, където поразената Крепост на Крадеца сякаш е отворена за нощта.

— Тогава тези… — впервам отново очите си в глифа, опитвайки се да дешифрирам една форма над множество други. Умът ми бучи. — Какво означават тези символи? Нямаше да бъдат издълбани в стена, ако не бяха важни, нали?

Вдигам ръка, за да докосна стената, а сетне спирам, застинала от страх. След миг Лиъм се присъединява към мен до стената и проследява линиите с увереността от отдавнашното им познаване.

— Това е някакъв древен език, използван от старите учени и алхимици. Много от тези символи са дори по-стари от древния семперански и никой не знае къде са възникнали — посочва той към една проста крива линия. — Този означава вода. — Лиъм спира, прокарвайки пръста си по някакъв кръг с по-малък кръг в него. — Този прилича на кучешка глава. А този е самото време. Алхимиците — ти и твоите последователи — са предавали своята история по всякакъв възможен начин, въпреки че Кралицата или може би Каро я е унищожавала на всяка крачка. Предавали са я на парчета, чрез истории. Налагало се е да защитят познанията си от Магьосницата. Така че при тях нищо не е било просто.

— Разбира се, че не е било — но моите стари истории вече изплуват в съзнанието ми. Когато Змията открадна сърцето на Лисицата, тя го погълна цялото.

— Отне ни години, за да научим какво означават всички тези символи, и дори още по-дълго, за да ги разграничим. Но този, който се повтаря няколко пъти, означава оръжие също както и в документите. А пък този, най-големият от всички, означава любов или сърце. А този… — той се отдръпва от стената. — Този означавало. Поставени по този начин, образуват нещо като изречение: оръжие срещу голямо зло.

— Оръжие срещу голямо зло? Срещу Каро — задъхвам се аз.

Една студена тръпка се спуска надолу по гръбнака ми. Изведнъж сякаш всичките ми спомени започват да танцуват мъчително близо до повърхността и единственото, което трябва да сторя, е да пристъпя напред и да хлътна в тях. Нещо като че се движи над рамото ми, в крайчеца на окото ми, но когато извръщам бързо глава, за да погледна, там няма нищо.

Смътно дочувам гласа на Лиъм над рамото си.

— Има и други символи, чието значение все още не знам. Потребни ми бяха години, за да проучвам и търся дискретно, но не мога да намеря никакъв запис за тях, нито пък Илайъс успя…

Думите му обаче звучат далечни, като че ли се намира на другия край на дълъг тунел. Аз потръпвам.

Зрението ми се размазва. Всичко се размазва с изключение на глифа на стената пред мен, който ми се струва някак по-рязък и отчетлив, по-видим. Дъхът и сърдечният ми ритъм се ускоряват и аз протягам ръка назад към Лиъм, нуждаейки се отчаяно от нещо, от някого, който да ме закотви към настоящия момент. Ала преди да смогна да го докосна, образът му се разтваря в очите ми и гласът му заглъхва, заменен от плетеница от други гласове. Навсякъде около мен… някак познати, но паникьосани.

Зрението ми се избистря. Вдишвам миризмата на нещо остро и сладко. Лиъм не е там. Крепостта на Крадеца е цяла, но й липсва блясъкът, който имаше преди малко, а светлината извън прозорците съответства на светлината вътре. Изглежда някак по-реално. И навсякъде около мен има хора. Мъже и жени в одежди с багрите на скъпоценни камъни.

И те са в хаос.

Тичат, крещят, издърпват книги и свитъци от рафтовете и ги пъхат под наметалата си, скупчват се около прозореца, за да гледат навън в нощта. До вратата един тъмнокож старец раздава мечове на хората, докато те минават, а близо до мен една изнурена, но с блеснали очи млада жена стои до някаква маса, а ръцете й треперят, докато увива стъклени буркани в кърпи и ги прибира в торба от зебло. Докато се взирам втренчено натам, по бузата й се стича сълза.

Какво се случва? — опитвам се да попитам, но думите излизат разкривени и приглушени, като че говоря под водата. Въпреки това жената се обръща рязко към мен и протяга ръка да ми помогне да се изправя.

— Трябва да тръгваме, милейди — казва тя, а гласът й е дрезгав от страх и сълзи. — Тя е тук. Магьосницата.

На долния етаж се разнася силен трясък, някой пищи. И през отворената врата усещам миризмата на дим, виещ се нагоре по стълбите.

Запомни — мисля трескаво, докато паниката ме пронизва, преди да успея дори да регистрирам онова, което трябва да се запомни — паника, защото знам, че Магьосницата е тук за мен и че няма да изляза жива от портите на Белууд. Наблюдавам как собствените ми ръце се протягат към каменната стена, долавям болката, докато наново и наново проследявам символите с пръстите си, докато кожата ми не се разранява и не започва да кърви, а кръвта ми разтваря камъка под пръстите ми във формата на послание. Вода. Олово. Рубин. Зло. Оръжие. Нокът.

Окървавеният ми пръст понечва да проследи още един знак във формата на полумесец и спира.

Обръщам се, за да се изправя срещу Магьосницата. Разпуснатата й тъмна коса е оплетена от кръв и пепел, макар че една синя копринена панделка се усуква през нея като змия. Погледът ми попада там, където роклята й е разкъсана, разкривайки резка от белязана кожа — розова, назъбена и крещяща — право над сърцето й. Белегът проблясва в засилващата се топлина.

— Помисли си, че можеш да избягаш? — Каро изръмжава и се хвърля към мен, дръпва синята панделка от косата си и я увива около врата ми с плавно движение.

А после…

Мрак, празнота. Аз съм някъде другаде, въпреки че пространството около мен е толкова тъмно, че изглежда така, сякаш съм никъде.

Болка избухва в тялото ми. Горещина пулсира в дланта ми — пронизваща и упорита. Надзъртам надолу и разтварям пръстите си. Болезнения си юмрук. Едновременно кървящ и пулсиращ.

Държа някакво кървавочервено бижу с големината на монета, равняваща се на година време, заострено в единия край, сякаш съм го изтръгнала от гигантски звяр. Скъпоценният камък е обвит от каменна змия, която се развива в някаква дръжка. Кинжал. Нокът. Зъб. Оръжие. Връхлитат ме поравно и ужас, и благоговение. Скъпоценният камък разпръсва пурпурна светлина върху пръстите ми, сякаш действително кърви в ръката ми. Вглеждайки се настойчиво в светлината, танцуваща върху острието, забелязвам едно отражение, което ми се усмихва…

Не. Каро ми се усмихва. Лицето на Магьосницата, пречупено дузина пъти в огледалната повърхност на кинжала.

И… Каро е там, наистина е там. На земята под мен, с отметната назад глава, с широко отворени очи.

Аз сторих това.

И сега трябва да го скрия, да го опазя. Запомни. Трябва да бягам…

Нечия невидима ръка сграбчва моята и аз изпищявам.

— Джулс! — изревава някой. Глас на момче, на познат. Писъкът и ревът стихват в главата ми, мракът се разтваря в бледа светлина и стаята изплува на фокус…

Но сега е тиха, празна… с изключение на двама ни с Лиъм.

Лиъм се вторачва надолу към мен с ококорени очи и бледо изражение, но не гледа в лицето ми. Проследявам погледа му до собствените си ръце и вълна от шок минава през мен точно преди болката да ме застигне. Пръстите ми са окървавени, ноктите начупени. Юмруците ми са стиснати до бяло, с червени ивици точно както бяха във видението ми. Бавно, докато сърцето ми бие силно, аз разтварям ръката си…

За да се разкрие… Нищо. Само въздух.