Евърмор

12

Разочарование нахлува в гърдите ми, толкова внезапно и мощно, че трябва да положа усилие да сдържа риданието си. На колене съм до масата, треперя и мразя факта колко лесно видението открадна уюта и топлината на Крепостта на Крадеца. Стомахът ми се свива. Лиъм прикляка до мен и погалва рамото ми с ръка. Трябва да го отблъсна, но не мога. И не го правя.

— Какво стана? Какво видя? — пита нежно той.

Но думите се носят около мен като вятър, без да попият в съзнанието ми. Чувствам се толкова натежала и объркана, както когато се събуждам от сън през деня, за да установя, че дневната светлина е избледняла в здрач. Паникьосаните лица на хората от съня ми — по-нископоставени алхимици осъзнавам аз, мои последователи — проблясват в ума ми. Магьосницата дойде тук, в Крепостта на Крадеца, за да ме преследва. Обви лентата си около врата ми, опитвайки се да ме удуши. Дали успя? Колко от алхимиците са избягали? Колко са загинали от дима на Магьосницата?

Дишам тежко, пресекливо. Лиъм ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си, разкопчава наметалото си и го оправя така, че то да ме завие като одеяло. Затопля ме, скрива ме. Не осъзнавам до този момент, че замръзвам и треперя неудържимо. Сърцето на Лиъм отново бие до мен; този път усещам напрежението в мускулите му, приглушения порой от думи, които трябва да ме утешат. Трябва да се отдръпна, знам, но имам чувството, че ще се разпадна на парчета, ако го сторя. Крепостта на Крадеца — моят дом — разигра пред мен своето обещание за разбулване само за да го грабне обратно.

— Всичко е наред — промърморва Лиъм в косата ми. Придърпва ме още по-плътно до себе си, въпреки че вече съм престанала да треперя, и обвива и другата си ръка около мен, сякаш може да ме защити от злото. Все още долавям напрежението в него, но в тялото му има и топлина, която измества студения възел на страха, загнездил се в гърдите ми.

Из ума ми сноват образи, всеки от тях връхлита внезапно предишния и го измества, а после следващия и следващия, прехвърчат зад затворените ми клепачи толкова стремително, колкото и цветните книжки с движещи се картинки, които Роан Гърлинг имаше, когато бяхме деца. Опитвам се да ги подредя, да проумея смисъла на онова, което току-що съм видяла. До мен Лиъм стои мълчаливо. Никой от нас не помръдва и за няколко минути се възцарява тишина. Когато проговарям, то е, за да кажа:

— Съзрях нещо. Някакво оръжие.

Очите му се разширяват.

— Оръжие?

— Да — поглеждам надолу към ръката си, все още с остатъчно очакване кинжалът със скъпоценния камък да е там. Стряскам се, като си спомням Каро в нозете ми с разкривена от писък уста. Същият образ, който видях, след като я намушках с ножа в градините на Шорхейвън. — Не знам какво представляваше кинжалът или откъде се взе, но аз го почувствах. Беше толкова истински, колкото да се държа за…

Спирам внезапно, когато осъзнавам, че съм хванала ръката на Лиъм, за да го убедя в думите си. Бързо издърпвам пръстите си от неговите. Измъквайки се леко от закрилата на наметалото му, аз посочвам към разпръснатите пред нас хартии, а след това към блестящия глиф на стената.

— Ами ако това е оръжието, което си отбелязал в документите си? Символът на стената… — извръщам се, за да погледна златния глиф, издълбан в камъка. — Защо иначе ще имам такова ясно видение с него?

Лиъм мълчи няколко секунди, преди да кимне, прочиствайки гърлото си.

— Предполагам, че е възможно. Може би е нещо, което си създала в някой минал живот. Тук ли е?

Издишвам рязко. Вълнението от това, което видях, и разочарованието от колебанието на Лиъм се срещат в гърдите ми като горещ и студен въздух. Заражда се буря.

— Аз… аз не знам.

Лицето му помръква.

— Видя ли къде беше?

— Не — стисвам очи, стараейки се да се задържа за образите. Ала те вече са избледнели. — Бях в тази стая, Крепостта на Крадеца гореше, а Каро влезе тук, за да ме намери, но после видението стана просто… черно. Празно с изключение на кинжала. Знаех, че трябва да го скрия някъде, да запомня къде, но не знам…

Думите донасят горчив привкус в гърлото ми. Аз замълчавам и оставям погледа ми да се насочи надолу към бледите ми, кървящи ръце. Аз съм Алхимика — казвам си. Но не се чувствам всесилна или трепереща тук от страх, криеща се, докато хищници обикалят наяве пред вратата ни. Това, което наистина чувствам, е внезапна, засилваща се неудовлетвореност от всичко, което не знам, не разбирам…

От напиращия у мен инстинкт да напусна Семпера завинаги точно както Лиъм искаше да направя, преди да отида в Крофтън, и както настояваше, когато избягахме от Шорхейвън.

Взирам се в тъмнината на очите му, а вътрешностите ми се преобръщат и гърчат от съмнение. Колко години съм загубила? Колко години съм прекарала да търся в Крофтън, докато Лиъм Гърлинг е изучавал непознатите части от мен самата в старите книги? На колко години съм осъдена да остана непозната за самата себе си, за Алхимика, заровен дълбоко в сянката на съзнанието ми? Дори и моят древен дом не ме приветства сега, не изцяло. Връхчетата на пръстите на ръцете ми, покрити с кръв и разранени там, където съживиха видението, ме болят. Сърцето също ме боли.

Ако Алхимика остане потънал в мен завинаги, разкривайки себе си в отломки от откъслечни спомени, но никога не цели — то коя съм аз тогава? Не съм Джулс Ембър. Не съм никоя.

Изправям се и отстъпвам към вратата. Изведнъж необходимостта да бъда сама — и да изляза от измамно красивата Крепост на Крадеца — се оказва непреодолима.

Лиъм също се изправя на крака, отправил несигурен поглед към мен.

— Недей — казвам аз. — Трябва да помисля.

— Не можеш да си тръгнеш, Джулс, не е безопасно…

— Недей! — сега гласът ми е по-силен, почти крещя.

Той примигва, а ръката, която е протегнал към мен, се отпуска встрани до тялото му. Зървам болката, която изпълва очите му, но въпреки това се обръщам и се затичвам надолу по стълбите.

Навън жадно поглъщам прохладния пролетен въздух, нищо че това не разсейва объркването ми. Повече от всичко друго в носа ми се задържа миризмата на дим, а в ушите ми — звуците от писъци.

Преди колко стотици години е била онази нощ, онзи пожар, който е изпепелил Крепостта на Крадеца и е разпръснал по-нископоставените алхимици с вятъра? Колко хора са умрели тогава — както и сега — заради мен? Тяхната загуба — защото те са били изгубени, знам го с цялото си същество — все още ме измъчва. Те ме последваха — шепне някаква съвест, по-древна от тялото ми. — Те ми се довериха.

Това беше различно от другите видения, които бях имала в Евърлес и по пътя. Не тичах през гората, нито бях окована в тъмница, безпомощна, следваща предопределен път като колело на каруца. Аз бях там, в Крепостта на Крадеца, там с по-дребните алхимици, споделяйки техния ужас и адреналин. Аз бях жива в спомена, можех да се движа, да говоря и да чувствам. А след това… тежестта на странния кинжал със скъпоценен камък в ръката ми, толкова истински, колкото болката от счупените ми нокти или топлината от докосването на Лиъм по ръката ми.

Коленича на земята и вдишвам аромата на хладната трева, отчаяно жадувайки да почувствам огромното истинско притискане на земята под мен. Образите и усещанията от спомена избледняват малко, заменени от приятно влажната миризма на почвата наред със звука на вятъра из дърветата. Спомените бяха увиснали във въздуха на онази малка стая, обгръщайки белите ми дробове, но сега вече съм излязла извън обхвата на облака.

Вдигам глава и се обръщам, за да погледна назад към Крепостта на Крадеца. Оставих Лиъм вътре със запалени лампи, но отвън, както и преди, тя изглежда просто прекрасна, празна руина.

В главата ми се прокрадва подозрение. Всичко това може по някакъв начин да е жесток трик на Каро, друга част от измамната й игра. Подобно на начина, по който бе манипулирала бившата Кралица, приплъзвайки пипалата на магията си в главата й…

Или може би това изобщо не е Каро, а само моята собствена слабост? Разпадам ли се, полудявам ли, без да притежавам силата да задържа паметта от векове?

Не. Формата на глифа плува зад очите ми, изписана в изгарящо златисто с моята собствена кръв. Глифът и Крепостта на Крадеца — заедно те ме притеглиха в спомена, а формите и линиите се преплитат едни в други над мен като мрежа.

Едно послание, оставено… за мен.

Кинжалът. Той беше в ръката ми, все още долавям топлината му, светлината му, неразличимия вик на смисъла от моето минало. Дръжката му беше змия, което не може да не означава нещо. Огъвам и свивам пръстите си, сякаш само с чиста воля бих могла да я накарам да се покаже. Стисвам очите си и опитвам да се видя как издълбавам тези странни форми, да видя повече от случилото се преди, от това, което толкова отчаяно се мъчех да запомня. Пробвам да отмия тъмнината на последния спомен, да дръпна плътните мрачни завеси в главата си, да разкрия какъвто и да е знак къде се е разиграло това.

Ала няма никаква полза. Спомените танцуват мъчително по краищата на съзнанието ми, а сенките на смисъла им примигват навътре и навън като светулки в здрача.

Шум от гласове в далечината ме кара светкавично да отворя очи. Осъзнавам със свиване в стомаха, че съм отишла далеч от Крепостта на Крадеца. Навсякъде около мен има борови дървета, а под краката ми — килим от иглички. Дочувам леко глъчката на града. Не е безопасно — беше ме предупредил Лиъм.

Обзема ме страх. Не биваше да бягам от Лиъм, не и когато спомените замъгляват сетивата ми така.

А сетне някъде напред, в посоката, която смятам, че води към главната порта, забелязвам една фигура. Отнема ми няколко секунди да разпозная силуета като човешки, защото то — момиче в дрехите на ученичка — не се движи. Седи на тревата с извърнато от мен лице, приведено над нещо на земята. От неподвижността на тялото му става ясно, че е напълно погълнато от онова, което прави. Зад него се прокрадва късче слънчева светлина подобно на обърната наопаки сянка.

Знам, че трябва да бягам, но инстинктът ме дърпа напред. Сред дърветата е тъмно и студено. Достатъчно тъмно, надявам се, за да не може момичето да различи чертите на лицето ми.

Колебая се дали да извикам, когато някакво клонче изпуква под крака ми. Преди да успея да размисля, момичето скача и се обръща, разпръсквайки нещата, оставени на земята около него — виждам блясъка на метал, бялото на кости.

Атрибути на долнопробна вещица.

— Кой е там? — извисява глас момичето. Разпознавам го като част от пияните минувачи от по-рано — момичето, Стеф, за което Лиъм каза, че е от семейство на долнопробни вещици и което извика подигравателно: Да живее Кралицата! Във всеки случай сега то изобщо не е пияно. Тъмните му очи оглеждат гората, а стойката му е напрегната, като че е готово да побегне или да се бие.

Мога да остана на мястото си или да се опитам да се измъкна. Но споменът все още е забил ноктите си в мен и ръмжи в ухото ми. В ума ми разцъфва идея — опасна, отчаяна.

Преди да узная, че аз съм Алхимика, а Каро — Магьосницата, с нея и Ина посетихме една селска вещица в Лаиста. Това беше в нощта, преди всичко да се промени завинаги: Ина искаше кръвна регресия, провинциалния ритуал, при който можеш да се върнеш обратно назад през собственото си време и да позволиш на изгубените спомени да изплуват на повърхността, моменти, които можеш да прелистиш като страници на книга. Подобно на много други изолирани градчета, с които е осеяна Семпера, селската вещица в Лаиста бе измамница, но задименият й дюкян събуди у мен спомени и живи подробности, които бяха погребани дълбоко. Онези възстановени мигове ме отведоха в Брайърсмор, където открих истината за своето раждане.

Ако Стеф действително е вещица, може би ще може да ми помогне там, където Лиъм не може. Където дори аз не мога да си помогна.

Ето защо пристъпвам напред в локвата от светлина помежду ни и я викам.