Евърмор

30

Преглъщам надигащия се в мен ужас, докато се отдръпвам от прозореца на Лиъм, а сърцето ми бие мощно. Каро е тук. Каро е тук и ще ме открие. Ще намери Лиъм.

Мисли! Трябва да достигна до някакво значимо място, вградена следа, на каквато се натъкнах на горската поляна и в долината… но имам прекалено много детски спомени от Евърлес… нозете ми вероятно ще ме отведат към любимото ми място за криене от игрите ми с Роан или към ковачницата, която случайно изгорихме. Лиъм каза, че също е претърсил Евърлес и не е намерил нищо.

За момент обмислям да го събудя. Дори и с тръпнещата да се нахвърли върху мен Каро той би се насладил на загадката. Бих могла да го повлека със себе си на това пътуване, да сграбча всяка сетна секунда с него, преди да пристигне Каро. Но той изглежда толкова спокоен, докато лежи там, челото му е изгладено от бръчките и очите му са някак освободени от сенките, които бяха белязали лицето му… дори в съня. Той изгуби почти всичко, до което се докоснах, не искам да отнемам от него и онова, което му е останало.

Освен това нещо в мене шепне, че се налага да свърша всичко сама.

Ето защо се измъквам изпод завивките. Веднага ме обгръща хлад, по-студено е, отколкото ми се струва, че една пролетна нощ има правото да бъде. Като че иска да ме накара да потъна отново в забрава за още няколко часа. Но това усещане за противостоене — сякаш самият Евърлес осъзнава, че съм тук, и се опитва да ми попречи — само ме прави по-решена да издиря истината.

Отдръпвайки се от леглото, се поколебавам. Ако Лиъм се събуди и открие, че ме няма, не се съмнявам, че ще тръгне след мен. Но той не бива да броди из замъка, когато Каро пристигне тук. При цялата му смелост не й е равностоен противник.

Преди да го обмисля по-добре, протягам ръце към него, оставяйки спомените ми отпреди няколко часа да ме пленят. Притварям очи и пожелавам времето да се спусне върху него като нежно одеяло, да се настани върху кожата му и да го възпре там, където е сега, насред дишането му. Лекото повдигане и спадане на гърба му спира и аз потрепервам. Но поне докато е застинал, той ще бъде в безопасност. Това е единствената защита, която мога да му осигуря, докато не убия Каро… или самата аз не бъда убита.

Откривам ризата, роклята и ботушите си. Вдигам маската и наметалото на Ловеца и си ги слагам наново, закопчавам катарамата, доколкото мога, с надеждата, че никой няма да се вгледа прекалено внимателно как наметалото ми виси накриво. Пак надзъртам към Лиъм, копнежът изгаря всеки сантиметър от кожата ми отвътре, но аз си налагам да се обърна.

Ако оцелея при предстоящата среща с Каро, следващият път, когато заспя до Лиъм, ще бъде още по-сладко, защото ще сме в безопасност. Казвам си това, докато се измъквам в коридора, вземайки единствения фенер от стаята му. Ако Каро действително дойде да го потърси, ще види мрак и ще си помисли, че стаята е празна.

Трябва да си кажа и напомня нещо, иначе никога не бих тръгнала.

От прозорците в коридора, гледащи на изток, забелязвам, че зазоряването е по-близо, отколкото допусках, а небето с цвят на сажди изсветлява до цвета на бледа пепел на хоризонта. Прозорците предлагат гледка към Лаиста, а по-нататък и към участък земеделска земя, обграден от гори. Оглеждам хоризонта, сякаш ще мога да зърна как Каро идва… внушителна и величествена. Но единственото движение са няколко трептящи светлинки по прозорците на ранобудниците в Лаиста, както и в далечината отривистият плясък на криле в небето — ято птици на фона на настъпващата зора.

Обръщам се и тръгвам. Както и когато пристигнах, коридорите на Евърлес са пусти и ги няма слугите, които обикновено би трябвало да ги изпълват в този час. Ала не съзирам и стражи. Може би уважението към семейство Гърлинг и тяхната скръб е достатъчна причина, за да се махнат хората на Каро от жилищното крило. Може би.

Слизам две стълбища по-надолу и се озовавам в източното крило на основния етаж. Имам смътното усещане, че съм близо до библиотеката, но замъкът ми се струва променен, което ме прави несигурна. Тишината е зловеща. Всичко наоколо изглежда така, сякаш би трябвало да има нощни звуци — далечното суетене на хора, заети със своите домакински задължения или крачещи в стаите си, припукването на огъня в камините и проскърцването на стените, докато се наместват. Но няма нищо, като че нещо се е спуснало върху имението и е задушило всичките му деликатни шумове.

Или може би причината е в мен. Долавям, че някак чувствата ми са разбъркани и пренаредени, крайностите, между които се мятах през последните няколко часа — блаженството с Лиъм, ужасът от Каро — ме дърпат и отварят пукнатини във възприятията ми. Зрението ми е по-изострено и всяко най-малко движение — потрепваща завеса, примигваща лампа — ме провокира да се извръщам мълниеносно наоколо. Но слухът ми е притъпен и не мога да усетя пода под краката си, нито студения въздух наоколо. Сякаш способността ми за докосване все още е обзета от спомена за ръцете на Лиъм върху мен, както и за моите върху него… за онази буйна топлина.

Когато се сещам да огледам обстановката около себе си, осъзнавам, че съм близо до трезора. Резбованата врата към съкровището на Гърлинг се издига в другия край на коридора, а двамата стражи от двете й страни наблюдават приближаването ми с ококорени очи. Спомням си с благодарност, че според Лиъм трезорът е празен, хазната е източена и се надявам, че те няма да се замислят особено много защо съм тук. Единият кимва към другия, сковано бързо движение, след което се завъртат пъргаво на петите си и поемат в обратната посока.

И аз оставам сама.

Почти без да съм убедена какво точно върша, аз се приближавам до вратата на трезора и поставям ръцете си върху дървото. Твърде мрачно е, за да видя наистина дърворезбите, но това няма значение — мога да усетя сложността им под пръстите си, допълвайки изображенията, запечатани в паметта ми. Спускащите се скъпоценни камъни, изваяните танцуващи жени с техните диплещи се коприни.

Лицето на татко проблясва в ума ми. Никога не съм виждала тялото му след смъртта му, никога не съм виждала петната от мава по ръцете му, следите от опитите му да влезе в този трезор. Той заплати с живота си, за да извади една малка книга или може би, мисля си и потръпвам, нещо, което се крие там. И ето, на практика вратата стои отворена.

Изпълва ме убеденост: това е мястото, където започна всичко.

И моето пътуване към откритието, че аз съм Алхимика, и историята на Алхимика… е моята история. Нещо ме привлича да прекрача прага на тази изваяна, сияеща врата, някакъв почти животински инстинкт, извиращ някъде по-дълбоко от костите ми. Затварям очи и претърсвам в ума си, защото вече познавам чувството, подсказващо, че съм била тук, преди да стана Джулс. Много преди това.

Какво се крие там?

Виждам вериги, виждам решетките на някаква древна килия. Жестокото лице на някакъв човек, сурово и набраздено, взиращо се в нас през пролуките. Но не мога да кажа кое е само историята, която съм чувала толкова много пъти, и кое е истинско.

И тогава, както очаквам, ужасът ме връхлита, напирайки внезапно отнякъде дълбоко, дълбоко в мен. Простиращ се толкова надълбоко, колкото и желанието ми да вляза в трезора… още по-дълбоко. Образите излитат от съзнанието ми и потъват в мрака, споменът за отдавнашен вик отеква в ушите ми. Сякаш всичко, което се крие зад тази врата в паметта ми, е прекалено потресаващо дори за да го нося със себе си, като че съзнанието ми се мъчи да ме защити, скривайки от мен част от спомена зад дебела завеса.

Отдръпвам ръце от вратата, сърцето ми бие силно в ушите, но ужасът не избледнява. Замъкът сякаш се мести и пренарежда около мен, крехката утринна светлина се оттегля, стените се извисяват по-близо, светът се свива около тялото ми, сякаш съм в капан в корема на някакъв грамаден, пръхтящ звяр. Чувам някакъв нисък женски смях, като че идващ през дълъг тунел, чувам тропота на конски копита. Сякаш Каро и всичките й войници са вече тук и се спускат към мен по самите коридори на Евърлес.

А вратата все още чака пред мен, присъствието й е като нещо живо.

Улеят, спускащ се надолу по средата на вратата, плува в червено — може би е просто трик на светлината, но изглежда така, като че ли някой наскоро е сложил ръце върху шипа, оставяйки кръвта си, времето си да се стича по вратата. Плащайки, за да влезе със… със…

Червена река.

Ръцете ми се движат доброволно и се вдигат към вратата. Притискам дланта си към шипа, едва забелязвайки болката, докато кръвта ми се събира и се стича по меката част на ръката. Светът около мен трепери, когато кръвта ми изпълва тънкия улей и заблестява като течен рубин, докато се стича надолу към земята.

Нещо дълбоко във вратата изщраква и глухият звук зазвънтява невероятно силно в ушите ми. И когато отдръпвам ръка от шипа и натискам вратата, тя се отваря със съвсем мъничко сила. Все още движеща се като в транс или като насън, пристъпвам в тъмнината.

Изкачвам се по стълбите и се чувствам като лунатик в собствените си сънища, като че ли краката ми са в капана на предварително определен маршрут и аз само наблюдавам. И не е ли така… не е ли било винаги така, откакто се върнах в Евърлес, изпълнена с отчаяние и кошмарни сънища? Не беше ли всяко мое действие предвидено и очаквано от Каро много преди да се родя, дори преди да е разбрала коя съм? Никога не съм успявала да й избягам или да я надхитря, никога не съм имала и никаква надежда, освен че ще се окажа по-силна, когато тя се опита да ме пречупи. И сега имам усещането, че въпреки всички истории и книги, с които татко и Лиъм са ме въоръжили, аз се приближавам към грандиозен и отвратителен край.

Краят на света се разиграва на проблясъци в съзнанието ми, когато стигам до върха на спираловидното стълбище. Ако не съм достатъчно силна, ако загубя, Семпера не само ще остане прикована към своя предначертан път, но и пътят й ще се превърне в още по-мрачен под управлението на Каро. Обвързани с кръвното желязо, времето ни е неделимо от кръвта, докато не се наруши крехкото равновесие на мира, а ние не се издавим свирепо един друг като вълци под нейния взор.

Вътре в трезора е тъмно с изключение на светлината от лампата, но мога да различа всичко наоколо дотолкова, за да видя, че точно както каза Лиъм, трезорът е изпразнен, а разграбените сандъци са разпръснати по пода. Движена предимно от инстинкта си, аз проследявам светлината от лампата по стените, търсейки каквато и да е следа, която ще ме отведе до тайна тъмница или врата.

Нещо привлича вниманието ми. Почти несъществено е, малко несъвършенство по камъка, но аз спирам и се вглеждам отблизо. И осъзнавам, че това изобщо не е несъвършенство, а символ, издълбан в стената. Цъфтящо дърво, едва забележимо на светлината от факела. Отнема ми време да си спомня къде съм го виждала преди, но тогава… то проблясва в паметта ми… от спомена за детето Каро при реката и от гроба на лорд Евър.

Страхът се вкопчва в гърлото и дробовете ми, но не достатъчно, за да ме спре. Натискам символа, действайки по-скоро инстинктивно, а не водена от нещо друго, и един мъничък отвор в тавана се уголемява с дълбоко потрепване и стон. Прах се посипва върху качулката ми, щипе лицето и кара очите ми да се насълзят. Ала аз избърсвам влагата и прахта и надзъртам нагоре към някакъв скромен по размер вертикален тунел, съвсем малко по-широк от раменете ми. Кухина в кулата на Евърлес, скрита килия в небето.

Ужасът ми е по-завладяващ отвсякога, докато се вторачвам в мрака. Не е тъмница, но въпреки всичко е килия.

В самия камък е издълбана някаква стълба, проста поредица от опори за краката и ръцете, вкопани в стената. Въздухът, който ме блъсва, е студен, макар че не би трябвало да бъде, и около мен сякаш се разстила някакъв звук, дълбок и неопределен шум, подобно на вой на вятър, бързо течаща вода и извисяващ се глас, смесени заедно. Нисък и далечен, но е там.

Искам да се обърна и да избягам, само че къде бих отишла? Да се скрия в кухнята като момичето, което бях?

Не. Няма нищо друго за мен тук, в Евърлес, или където и да било по света, който Илайъс описваше. Никога не е имало, осъзнавам с чувство на почти непоносима тежест.

У мен се загнездва усещането за неизбежност, когато се пресягам към тунела. Окачвам фенера на Лиъм над лакътя си. Протягам се нагоре, докато пръстите ми не откриват първата подпора. Независимо от обратите в живота ми или от онези, които е можело да се случат, аз неизменно щях да се връщам обратно в Евърлес.

Подобно на вдлъбнатината в стената, която отвори този проход, всяко стъпало от вкопаната стълба е покрито с прах. Първоначално, когато започвам да се изкачвам, те са гладки, но стават по-груби, докато се придвижвам, сякаш хората са откривали това място през хилядолетията и са се втурвали да се изкачват нагоре, но в един или друг момент сърцата им са се отказвали и те са се връщали, отблъснати от черния ужас, който сякаш избира отгоре като нещо живо.

Камъкът е студен под ръцете и раменете ми, когато те докосват стената. По-студен, отколкото би трябвало да бъде. И изглежда така, като че тунелът се стеснява, макар че това може да е само плод на моето въображение. Обзема ме клаустрофобия, когато светлината отдолу избледнява и изчезва, оставяйки само несигурното трептене на фенера.

Стълбата се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато не се оказва, че съм се изкачила толкова високо, колкото мога да стигна. Въздухът става влажен и мирише на пръст като онзи в хранилищата за кореноплодни зеленчуци под кухнята, което обаче не би трябвало да е така, когато е толкова близо до слънцето. След това, когато нозете ме заболяват и пръстите ми се свиват като нокти на животно, той се променя отново, става по-студен, а миризмата на пръст се преобразява в нещо странно, металически кисело като стара кръв. Дишам тежко, задъхването ми се учестява с теснотата на тунела, увеличава страха ми и ме кара да се усещам така, сякаш съобщавам за себе си на всичко, което се спотайва отгоре.

Никой не е изкачвал тази стълба от десетилетия, може би от векове. Прахта и насложилата се пръст, политащи надолу при всяко докосване на ботушите ми, ми подсказват това. Ясно е, че не се изкачвам към нищото… Всичките ми инстинкти ми го посочват, пробождат кожата ми, подканят ме да избягам, шепнат ми, че съм разбрала всичко погрешно.

Но аз не бягам. Продължавам да се катеря, докато не долавям над себе си открито пространство. Докато пръстите ми не докосват някакъв каменен под.

Изтеглям се нагоре.

Оказвам се в средно голяма стая, светлината от фенера ми достига достатъчно далеч, за да освети заоблената форма на извитите й стени. И те, и таванът са от камък. Подът е с плочки, но е покрит толкова дълбоко под прах и пръст, че предпазливите ми крачки оставят по него следи като върху сняг. Мирише на пръст, пепел и…

Стаята не е празна. Върху дълга, дървена, изкривена от годините маса по протежение на една от стените има разнообразие от още по-древни инструменти, а блясъкът на метала и стъклото е затъмнен от прахта. Но аз съзирам острите ръбове на ножове, искренето на необичайни летливи частици под трепкащата светлина на фенера ми. Инструменти за обвързване на времето, познавам ги дотолкова, но странни и прастари. Зад това в кухини, издълбани направо в земята, се мъдрят десетки шишета — зелени, кафяви и сини, някои с вино или отвара, или не знам какво още тъмно вътре в тях.

Последно — две тесни легла, всяко от които оправено така, сякаш обитателите току-що са излезли.

Обръщам се, за да погледна останалата част от стаята, и забелязвам две неща едновременно.

На стената зад мен е изваян някакъв блестящ стенопис. Змия и лисица са се изправили една срещу друга, приклекнали и настроени за битка, войнствените им осанки са уловени в дълги линии и груби дупки в камъка, следи, запълнени с червени, златисти и сребърни пръски, каращи ги да сияят и да се променят на светлината на лампата. Но змията и лисицата — Каро и аз — са далеч по-малки от другото същество, което се извисява над тях.

Не мога да потисна тръпката, стигаща чак до костите ми. Хрътка с настръхнала козина и зейнала паст се спуска върху лисицата и змията отгоре, въпреки че те не забелязват животното и начина, по който устата му е разкривена от глад.

Моята собствена уста пресъхва, повдигам фенера, за да огледам по-отблизо леглата въпреки факта, че на повърхността те не будят особен интерес. Прокарвам ръце по дебелите юргани. Водени единствено от замайване и копнеж, пръстите ми се пъхват под възглавницата и докосват някакъв твърд, студен предмет.

С лудешки биещо сърце изваждам един кинжал с рубин и с дръжка, обвита със змия.

Вдишвам рязко и го изпускам на леглото, сякаш змията е истинска. Примигвам, защото за момент съм сигурна, че това е сън. Но кинжалът остава там. Чака ме.

Отдолу се чуват стъпки.

Пресягам се и вземам кинжала в ръка.