Евърмор

14

Замръзвам на място. На лицето му кипи гняв, а под него и объркване. Лиъм се полюшва на пръсти, сякаш се кани да скочи. Погледът му полита от мен към Стеф. Изглежда напълно като студения, арогантен лорд, когото познавах в Евърлес, което кара стомаха ми да се свие.

Той се нахвърля върху Стеф.

— Ти какво правиш тук?

— Всъщност ти какво правиш тук? — отвръща на нападката му тя. Стеф също вече е на крака, заела войнствена поза с изправени рамене и предизвикателно изражение в очите.

Аз се надигам неуверено, все още замаяна от яростната атака на тресавището от спомени.

— Стеф, Лиъм пътува с мен. Лиъм, тя ми помага да осъществя кръвна регресия.

Стеф ме стрелва за момент с обвинение в очите.

— Ти каза, че си чула слухове от него. Не каза, че пътуваш с него.

— Но не съм казала и обратното — чувствам се толкова малка, колкото думите ми ме карат да звуча. Главата ми се върти, но аз се навеждам над масата.

— Защо споделяш тайните на Алхимика точно с някого от Гърлинг, и то измежду всички възможни хора?

Лиъм се намръщва и долавям, че Стеф е засегнала уязвимото му място.

— Аз не съм семейството си. Джулс знае, че може да ми се довери. Ти можеш ли да кажеш това, долнопробна вещице?

— Не ми говори за семейство, господинчо — изрича ядно Стеф. — Баба ми умря в служба на Алхимика. Баща ми не ме признава, защото се срамува да има вещица за дъщеря, затова ме изпрати в училище, където всички шушукат за мен зад гърба ми. Джулс — завърта се тя към мен, — има други хора, които ще те подкрепят и които не подкрепят короната. Не е необходимо да разчиташ на един Гърлинг…

— Лиъм ми спаси живота — казвам аз. — Имам му доверие.

Стеф се усмирява, а в стаята се настанява напрегната тишина. Очите на Лиъм са празни, а устата му е стисната, предполагам от чувство на безсилие, че губи контрол над ситуацията. Накрая лицето му се смекчава и той ме поглежда, кимвайки леко в знак на благодарност.

— Стеф — подемам аз с дрезгав глас. — Искам отново да изпробвам кръвната регресия. Моля те!

Гримаса изкривява устните й. Тихо, по-скоро на себе си, отколкото на нас, тя казва:

— Мама и баба биха се ужасили, ако можеха да научат, че техният Алхимик е поверил живота си на един Гърлинг.

— Джулс — в гласа на Лиъм се прокрадва някакво обтягане, сякаш се опитва да не прозвучи грубо. — Не мисля…

— Кажи ми какво видя — прекъсва го Стеф, а гласът й е напрегнат.

Лиъм също млъква и двамата се втренчват в мен. Затварям очи, както за да избегна любопитните им погледи, така и за да опиша поредицата от образи. Когато приключвам с разказа си за тресавището от видения, на което се натъкнах, завършвайки с тъмното празно пространство, заобикалящо кинжала, аз треперя от топлина и студ. Стеф се взира настоятелно в мен и единствената следа от колебание върху лицето й е леката нервност в стиснатите й устни.

— Джулс, не смятам, че още една кръвна регресия ще ти помогне.

— Но… трябва — довършвам немощно аз. Горещи, отчаяни сълзи парят очите ми. — Защо казваш това?

Поклащайки глава, Стеф изважда един стъклен флакон от кожената си торбичка и го пълни с останалата течност от месинговата купа.

— Споменът може да приеме много форми, но никога не е пуст, празен и променен, както ти го описа. Това звучи като сън.

— Не — възроптавам горчиво аз. — Не съм сънувала. Това не е плод на въображението ми. Лиъм, кажи й какво си открил в изследванията си — гласът ми прозвучава умоляващо.

Лиъм се размърдва неудобно. Лицето му почервенява.

— В старите летописи се говори за оръжие, което ще убие Магьосницата. На стената има изписани символи — той посочва глифа, издълбан в камъка, — които подсказват същото.

Въпреки че Стеф присвива очи, е ясно, че го слуша внимателно. Тя се обръща отново към мен.

— Не вярвам, че това е плод на въображението ти, Джулс. Не казах това. Знам само, че умът ти изглежда… някак си разпилян. Засегнат от магията.

— Засегнат? Какво имаш предвид?

— Когато си отнела сърцето на Магьосницата, ти си извадила от нея чистата магия, а после си я нарязала на парчета. Това е като… — тя прави жест в търсене на думата — да нарежеш небето на парчета. Никой не знае как тази магия може да те промени… — И Стеф притихва, взирайки се през прозореца със замъглени от размисъл очи. — Може би ти просто си прекалено далече от това оръжие, за да го видиш ясно. Но за Алхимика споменът е моменти, а моментите са време. Кой знае как твоята магия може да взаимодейства с тях…

Докато разсъждавам върху това, вниманието на Стеф попада върху книгата ми. Ръцете й са спокойни, а после тя се раздвижва. Прекосява стаята, за да седне на един от столовете, слага книгата в скута си и се заема да прелиства страниците.

Аз спонтанно тръгвам след нея. Необичайно е да наблюдавам как една почти непозната прелиства книгата ми. Искам да си я взема обратно, но все пак се сдържам. Движенията й изглеждат хаотични, но очите й са съсредоточени.

— Да опитаме нещо, един стар трик. Дай ми ножа си — казва внезапно тя. Отпуска книгата и аз установявам, че я е отворила на една празна страница. Кремавият пергамент се е накъдрил от годините.

Лиъм се вкаменява.

— Джулс…

Докосвам Лиъм по кръста и той запазва мълчание. Намирам ножа, който съм оставила на нощното шкафче. Гърдите ми са стегнати от нещо, не точно надежда, но донякъде сходно с нея. Боя се от това да го обмислям прекалено внимателно, за да не изчезне.

Когато подавам ножа на Стеф, тя хваща китката ми и опира върха на острието до левия ми палец.

Лиъм изругава под нос, но тя вече е натиснала острието и върху пръста ми се събира ярка капка кръв. Тя притиска порязания ми палец към пергамента.

Лиъм се навежда напред, но спира, когато аз накланям хартията, за да може той да вижда какво се случва. Кръвта ми не попива в пергамента и не го поврежда, а се разклонява надолу по хартията в тънки червени нишки, като се разделя, за да последва някакви предопределени пътечки.

Думи. Кръвта образува думи, завихря се надолу, за да образува редове и букви, изписани от позната ръка. Ръката на Алхимика, моята ръка, както се вижда в книгата. Оставам без дъх.

Потърси червената река.

— Потърси червената река — изрича глухо Лиъм, докато чете наобратно. Очите му се стрелват към купчината книги на бюрото и знам, че обмисля колко ли още други тайни може да са скрити там. — Как направи това?

— Това със сигурност не влиза в работата на един Гърлинг — отговаря му невъзмутимо Стеф.

От безсилие дъхът на Лиъм се процежда през зъбите му като съскане.

— Ако това е някакъв номер…

— Не е номер. Както казах — додава със стоманен глас тя, — моето семейство винаги е било в служба на Алхимика. — И тя вдига очите си към моите. — Не желая да се забърквам в това, каквото и да е то. — Махва с ръка с оскърбление в гласа си. — Но аз никога няма да й навредя.

Лиъм и Стеф продължават да се разправят тихо, но единственото, за което мога да мисля, е: Потърси червената река.

Кръвта ми се надига. Долавям познанието, роящо се в нея, тайните, които припяват във вените ми и които не мога да доближа. Трябва да съм написала тази бележка, да съм положила тази магия в някой минал живот. Множество реки текат през Семпера, повечето от тях са кръстени на градовете, които пресичат, ала аз не знам нищо за червена река. Затварям очи и си представям картите на Семпера, които татко ме учеше да рисувам като дете. Трябва да познаваме собствената си земя. Със свит стомах се питам, дали той настояваше за това, защото е знаел, че един ден ще се наложи да бягам.

Образите ме дърпат надълбоко, навътре, но когато се опитам да ги проследя, се изправям срещу поредната отчайваща празна стена. Думите на Лиъм и Стеф бучат в ушите ми.

— Спрете! — срязвам ги аз.

Двамата притихват, а после Стеф се изправя с книгата ми в ръце.

— Имам предложение, Алхимико — казва тя.

— Какво? — страните ми настръхват от титлата, но Стеф издържа на погледа ми.

— Нека да прочета това — казва тя. — Като вид заплащане вместо кръвните монети.

Надниквам към Лиъм, без да искам. Той изглежда засегнат, но може би е научил урока си по-рано, защото мълчи.

Преглъщам.

— Ще се грижиш ли за нея?

— По най-добрия начин — гласът й е уверен. — Ще ти я върна по-късно тази вечер.

Аз кимвам.

Стеф свежда глава в благодарност, след което излиза, без да се сбогува.

Щом вратата се затваря зад нея, Лиъм изпуска дълга въздишка.

— Не ми харесва, че оставяш тази книга извън полезрението ни — казва той сковано.

— Тя вече знае, че съм Алхимика — отвръщам аз. Всякакви други тайни изглеждат малки и незначителни в сравнение с тази. — Освен това тя намери откъса за червената река… може би ще открие и още нещо.

Отчаянието се процежда в мен заедно с надеждата. Изправям се и отивам до разрушената стена.

— Това трябва да означава нещо. Знаеш ли нещо за червена река?

— Може би има нещо в документите ми… — промърморва Лиъм и се оттегля към купчината си книги на рафта. Сваля ги една по една, докато аз стоя до прозореца, мъчейки се да измъкна някакъв смисъл от онова, което видях по време на кръвната регресия. Въпреки че образът е проблясващ и избледняващ, си припомням камъка, който прелита покрай къдриците ми и пада в краката ми в реката. Как рисувам змия и лисица върху голям, заоблен речен камък. Точно както шарех в полетата на книгата си като дете.

Разтърсвам глава, опитвайки се да освободя един погребан отговор, но нищо не излиза на повърхността. Връщам се до прозореца и се заглеждам как Стеф крачи през полето долу към спалните помещения. От подобна височина и разстояние зелената й мантия прилича на листо, търкалящо се през тревата. Слънцето се стопява зад хоризонта. Тя се обръща, засенчва очи с една ръка и надзърта назад към кулата. Аз й махвам за поздрав, осъзнавайки само миг по-късно, че заради магията на времето тя няма да види нищо друго освен един празен прозорец.

— Джулс — казва Лиъм, вадейки ме от унеса ми. — В научните версии на митовете не се споменава за червена река освен за реката, в която Каро те е удавила през първия ти живот. — Той хапе устни. — Тя е доста далече и граничи с град на име Прайстън. Това е територия на семейство Чембърлейн и знам със сигурност, че те държат града силно охраняван. Не мисля, че трябва да пътуваме дотам, освен ако не сме напълно убедени, че рискът е необходим. Но виж това…

Побутвайки ме внимателно по рамото, той ме отвежда до картата на Семпера и посочва към една дебела синя нишка, която разрязва страната наполовина.

— Тук е мястото, където се смята, че си била убита от Магьосницата — Лиъм посочва към едно място, отбелязано с тъмночервен щифт. Пръстът му проследява синьото, а след това спира едва на няколко сантиметра от мястото, където на картата е отбелязан Белууд. И той потупва това място, за да подчертае думите си. — Водата блести в червено, когато слънцето изгрява или залязва… сякаш е прокълната. Или поне така се разказва в легендите.

— Колко далече е?

— Само на час или два, ако минем напряко през Монтмиър.

— Някога съм живяла тук — промълвявам аз, мислейки си за Крепостта на Крадеца, която съм скрила за по-сетнешно обитаване. Може би има още парченца от мен, закътани наблизо, разпръснати в момент на отчаяние и борба за оцеляване. Поглеждам надолу към засъхналата по палеца ми кръв, припомняйки си непознатото послание, изписано със собствения ми почерк.

— Това е място, от което да започнем.