Евърмор

1

Когато се събуждам, ръцете ми са покрити с кръв.

Това е само измамна игра на лунната светлина и променящите се сенки. Въпреки това трескаво бърша длани във влажната си наметка, като че такъв простичък жест би могъл да изтрие червеното, което оцветява паметта ми.

Седя в един ъгъл на бараката на моята приятелка Амма, намираща се точно извън очертанията на Крофтън, а зъбите ми тракат повече от страх, отколкото от студ, докато трите кокошки на леля й поклопват тихо към мен от своето ограждение. Пролетният дъжд трополи по покрива. Когато бях малко момиче, сгушено в ръцете на татко, звукът на дъжда беше като приспивна песен — напяваше за новия живот, за младата пшеница, която скоро ще бъде ожъната, омесена, а след това изпечена на хляб върху палещата каменна плоча на огнището. Дъждът ме приспиваше, толкова приглушен и истински като гласа на някого, когото обичам.

Сега той звучи като плахо барабанене, което се усилва с всеки порив на вятъра. Звукът на наближаващата гибел.

Очертанията на Крофтън ме привлякоха от гората — нащърбеният силует на покривите на фона на небето, който бях зървала толкова много пъти преди. Нашата колиба е само на десетина минути надолу по пътеката, осъзнавам аз, но тогава ме пробождат болка и скръб, защото си спомням, че тя вече не принадлежи на двама ни с татко. Бих заменила цялото великолепие и лукса на Евърлес за още една вечер край огъня с него. Ала дори Евърлес е изгубен за мен — първият ми истински дом, сега завинаги забранен.

Нямах намерение да спирам, след като избягах от Евърлес, но когато видях познатата барака, стърчаща на наскоро разораното поле, не можах да се удържа. Краката ми сами ме понесоха натам. Сякаш, потапяйки се в тази позната тъмнина, можех да върна времето, седмици и месеци от него, и да отменя всичко, което се бе разиграло.

Да кажа сбогом на Амма, ако имам късмет.

Това беше преди часове… в потайната доба на нощта. Навън има войници, които ме търсят. Джулс Ембър, убийцата на Кралицата. Понякога ги чувах как газят шумно през храсталаците и тромаво чупят клони, което неизменно ми даваше време да подиря подслон в някоя пещера или в клоните на някое дърво. Сега съм тук, сега съм в безопасност…

Нещо изпуква навън. Достатъчно силно е, така че го чувам през звука на дъжда и глухото тътнене на гръмотевиците.

Долепвам окото си до един процеп в старите дъски на стената, върху която се облягам, страхувайки се, че някой войник или скитащ кръволок се е натъкнал на скривалището ми. Не съм сигурна кое от двете би било по-лошо. Бродещият из гората кръволок вероятно би прерязал гърлото ми, би изпил всичките ми години за себе си, без да спре, за да погледне лицето ми. Но един войник би ме оковал във вериги и би ме завлякъл в замъка в затворническа каруца. Оказва се, че не е нещо важно. Единственото, което виждам отвън, са дърветата, които се люлеят от вятъра и чиито клони се огъват като свистящи сенчести ръце, сякаш сочещи към мен и шепнещи…

Убийца! Алхимик!

Преглъщам. Кълна се, че за момент съзирам лицето на момичето, което ме преследваше в кошмарите от детството ми, очертано в светлината на светкавица. Бледи животински очи, които носят добротата като маска. Косата му е тъмна като нощното небе. Белите му зъби са оголени в усмивка.

Когато бях дете, татко ми каза, че сънищата ми никога не могат да ме наранят, но всъщност ме излъга. Преди две седмици момичето се откъсна от кошмарите ми и влезе в истинския ми свят.

Каро. Магьосницата. Древният ми враг.

Вдишвам. Издишвам. Затварям клепачи, мъчейки се да успокоя ускореното си дишане, да послушам как дъждът ритмично трополи по покрива. Прегръщам коленете си и ги притискам до гърдите си, оставяйки звука да изпълни тъмнината наоколо, но това не е достатъчно, за да разсее възела на мъчителното безпокойство, което се събира в гърдите ми. В гората съумявах да пренебрегна страха си. Да го изтикам настрана и да позволя на вниманието си да бъде погълнато от настоящата ми задача: да вървя, да ловувам, да се крия. Да стигна до Амбъргрис, пристанищния град, където един кораб, уреден от Лиъм Гърлинг, чака да ме отведе далече от земите на Семпера.

Но сега, когато съм тук, как бих могла да си тръгна, без да се сбогувам с Амма?

Всеки ден след изгрев-слънце тя идва тук, за да събере яйцата за закуската със сестра й Алиа. Скоро тя ще ме открие и няма какво друго да сторя, освен да чакам. Да чакам, за да разбера дали старата ми приятелка ще изпищи, като ме види, дали ще изтича да повика войниците, които, без съмнение, патрулират в Крофтън по всяко време на денонощието, надявайки се да ме заловят.

Точно докато разсъждавам върху това, вратата се отваря. Очаквах го, но ето че страхът разкъсва тялото ми, а главата ми стреснато подскача нагоре.

На вратата се очертава силуетът на Амма, върху раменете й е наметнато одеяло, а в ръката й има плетена кошница. Изглежда добре и у мен за кратко проблясва радост при вида на румените й бузи. Дадох й кръвните монети, които Лиъм Гърлинг ми изпрати тайно, след като татко умря точно пред портите на Евърлес. Надявала се бях, че тежката кесия с монети ще й помогне да изгради по-приличен живот за себе си и Алиа.

Приятелката ми разтърква замъглените си очи с ръка, докато влиза вътре, след което ме забелязва и замръзва на място.

Възнамерявала бях да се изправя, но се оказва, че също съм застинала. Взирам се нагоре към Амма, опитвайки да подредя всички думи, които летят в главата ми, но тя заговаря първа:

— Джулс? — промълвява тя.

— Амма — докато изричам името й, гласът ми става дрезгав, отвикнал от всякаква реч заради седмицата, прекарана в мълчание в гората между Крофтън и имението на Гърлинг. Притискам ръка към стената и се подпирам, за да се изправя колебливо на краката си, но не пристъпвам към Амма. Все още не. Не и докато не съм убедена, че няма да избяга от мен с писъци.

Тя отваря уста, а сетне я затваря в изумление. Накрая прошепва:

— Моля те, кажи ми, че не си го извършила.

Не е необходимо да уточнява какво има предвид. Слухът за моите престъпления е стигнал до всяко кътче на Семпера — че съм съблазнила Роан Гърлинг, докато съм била прислужница в Евърлес, и съм го използвала, за да получа достъп до покоите на гостуващата Кралица. След това съм прерязала гърлото на Роан и съм пробола с нож сърцето на Кралицата.

— Не съм — казвам аз. Гласът ми излиза дрезгав, умоляващ. — Не съм, Амма.

Амма стои като вкаменена на прага, очите й са приковани в моите — кръгли и блестящи. После тя предприема предпазлива крачка към мен и се озовава под лъч светлина, процеждащ се през някаква дупка в покрива. Тя трепери.

— Тогава какво се случи? Кой ги уби?

— Името й е Каро — отвръщам, а гласът ми леко потреперва, макар че съм репетирала думите в главата си. Трудно ми е да произнеса името й, сякаш самата дума е камък, заседнал в гърлото ми. Цяла Семпера ме смята за убийца. Изправена там, безпомощна и разтреперана пред Амма, проумявам, че имам нужда някой да ми повярва. Имам нужда Амма да ми повярва.

Ако моята приятелка не вижда в мен същата Джулс, която винаги е познавала, не вижда истинската ми същност, мисля, че това ще ме съсипе.

— Каро беше придворната дама на Кралицата — продължавам аз, като си налагам гласът ми да остане спокоен. — Тя уби Кралицата и Роан и хвърли вината за всичко върху мен. Сега всички мислят, че аз съм виновна.

Едва не казвам: всички освен Лиъм Гърлинг, но се спирам.

Амма примигва, а после затваря вратата зад себе си. Сърцето ми прескача, докато фенерът й хвърля потрепващи сенки по стените.

— Защо? — прошепва тя с побледняло лице. — Защо придворната дама на Кралицата ще убива Роан?

Очите ми пламват — внезапно и яростно.

— Не знам — лъжа я аз, преглъщайки сълзите, които заплашват да потекат. — Разправят, че лейди Голд я слуша. Може би Каро вярва, че ще бъде по-могъща, ако Ина е кралица.

Отчаяно ми се иска това твърдение, тази половинчата истина да е задоволителна. За да изчезне бръчката между веждите на Амма и раменете й да се отпуснат от напрежението. Но тъй като бръчката и напрежението си остават, осъзнавам колко глупава е тази надежда. Амма винаги е можела да разбере кога лъжа, и то още откакто бяхме малки момичета, а и лъжите ми бяха все за неща като разлята супа и счупени кукли.

— Разправят, че ти си вещица, че само една вещица можеше да убие някой толкова могъщ като Кралицата на Семпера — гласът й е приглушен.

Стомахът ми се сгърчва от страх при идеята да й споделя истината: аз съм древният Алхимик, проклетият Алхимик… прероден. Стягам се и вдишвам дълбоко.

— Спомняш ли си историите, които често разказвах? За лисици и змии?

Очите на Амма проблясват.

— Май да.

По-скоро за да спечеля време, посягам към чантата си. Амма едва забележимо се сепва и проследява движенията ми с очи. Пренебрегвам слабата болка, която ми причинява това.

С бавни, отмерени движения изваждам подвързаната с кожа книга, която откраднах от трезора на Евърлес. Книгата, която си спомням от детството си и която изоставихме, когато с татко избягахме от имението на Гърлинг, изпълнена с истории и рисунки, които първоначално смятах само за несвързани измислици на едно малко момиченце. Докато татко не умря, понечвайки да си я вземе обратно, с надеждата да запази информацията в нея в безопасност — да запази мен в безопасност — от Магьосницата, най-стария ми враг. Сега книгата сякаш топли ръцете ми, пълна с тайно познание и нещо повече от това — връзка със замъка, който съхранява толкова много от моите спомени зад стените си.

Ти беше прав, татко. Аз наистина бях в опасност, мисля си тъжно, докато протягам книгата в пространството между мен и Амма. Той вярваше, че Кралицата е заплахата. Ала истинската Магьосница бе изчаквала, наблюдаваща от сенките през цялото време. Аз се сприятелих с нея — просто поредната слугиня. Разкрих й тайната си, преди дори самата аз да я науча.

Лисица и Змия. Магьосница и Алхимик.

Амма вдига фенера, за да надзърне към книгата, и устата й става равна като черта. Но тя пристъпва предпазливо напред и я отваря с една ръка, придържайки лампата по-близо с другата.

— Твоите истории — промърморва и прелиства няколко страници. След това вторачва поглед в мен. Загрижеността и подозрението се гонят по това лице, което познавам толкова добре. — Ти си ги записала? Какво е това, Джулс?

— Това не са просто истории. Те са ключ. Ключ към неща, които съм забравила — нервността изсушава езика ми. — Змията… така нарекох себе си. А Лисицата, това е Каро.

Очите на Амма се присвиват срещу мен.

— Момичето, което уби Кралицата.

— Ние бяхме приятелки от много по-отдавна, преди да те срещна. Поне аз мислех, че сме приятелки.

— Искаш да кажеш… когато с баща ти живеехте в Евърлес? — нещо проблясва в очите на Амма, изражението на мъничкото момиченце, което ме молеше за всяка най-дребна подробност, която можех да си спомня за имението на Гърлинг, и което се оставяше да бъде завладяно от приказките за лордове и дами.

— Нещо такова — вдишвам накъсано аз. — Амма, научих нещо за себе си, когато се върнах в Евърлес. Ще ти прозвучи налудничаво, когато ти кажа, но те моля само да ме изслушаш. А след това ще си тръгна. Ако ти искаш да го направя. — Но те моля да ми позволиш да остана, добавям наум. Изгубих толкова много през последните седмици: татко, дома си, приятелите си, дори Евърлес, мястото, което едновременно мразя и обичам. Не мога да изгубя и Амма.

Мисълта за Лиъм Гърлинг отново нахлува в съзнанието ми, непоклатимата вяра в очите му, когато стоеше сред откритото поле, заявявайки, че аз съм Алхимика. Приисква ми се той да е до мен дори само за да покажа на Амма, че не съм луда. Все още не.

— Вярваш ли в Магьосницата? — питам я аз.

— Разбира се — отговорът й идва без колебание. Спомням си дървената статуя на момичето, която тя държи на прозореца си, и листата и зърната на ледената бодлива зеленика, символа на Магьосницата, издълбан над вратите. Същите мотиви украсяват храмовете из цяла Семпера. За Амма, както и за всички други, Магьосницата е доброжелателно същество, а Алхимика — злодеят, откраднал сърцето й. Гневът прокарва пръст по гърлото ми. Каро е разполагала с векове, за да съшие историите си, докато Алхимика — докато аз — трябва да започвам отначало с всяко превъплъщение, потънала в неведение за онова, което е било преди.

— Магьосницата е реална — казвам аз и затварям очи, за да не ми се налага да наблюдавам реакцията на Амма на това, което добавям после: — Аз я срещнах.

Тя зяпва тихо срещу мен.

— Как е възможно? — гласът й е изпълнен със страхопочитание и благоговение. Никога не съм виждала очите й толкова ококорени.

— Каро… Каро е Магьосницата — думите звучат странно, изречени на глас. — Тя се е предрешила като слугиня на Кралицата, за да бъде близо до властта, без да събужда подозрение. Не е толкова могъща, колкото е била някога, така че трябва да се крие зад маската на прислужница.

Потръпвам, когато си припомням думите, които Каро изкрещя към мен точно преди да убие Роан Гърлинг пред очите ми. Искам пак да бъда безсмъртна… без страх от остаряването и смъртта, без да ми се налага да поглъщам селска кръв като някакъв проклет вълк. Лиъм ми каза, че когато съм откраднала сърцето на Каро, всъщност съм откраднала безсмъртието й, разбивайки го на дванайсет парчета, на дванайсет живота. Но все пак Магьосницата живее. Дори и без сърцето си тя е по-силна от всеки човек на земята. По-могъща от мен, въпреки че не разбирам как или защо.

— Джулс… — Амма ме гледа неуверено, с наклонена глава, като че това е една от загадките, които си разменяхме като деца. — Не схващам. — Една от кокошките издава приглушено, но и любопитно звучащо „к-о-о-о“. — Откъде знаеш, че тази Каро е Магьосницата? И защо й е да убива Роан?

— Тя самата ми го каза — макар да знаех, че тези въпроси ще дойдат, ми става все по-невъзможно и по-невъзможно да им отговарям. Чувствам как прииждащите сълзи се забиват в гърлото ми, докато в паметта ми не проблясва спомен: Кралицата се изплъзва от контрола на Каро и се строполява на пода като кукла на конци, чиито пресукани нишки са срязани. — Тя искаше да ме нарани. Опитваше се да разбие сърцето ми.

— Защо?

Гласът ми излиза като сподавен, умоляващ шепот.

— Защото си въобразява, че така ще си върне мощта.

Нищожното количество цвят, задържал се по лицето на Амма, бавно изчезва. Очите й се стрелват към книгата и обратно към мен. Към старите приказки и приятелката й, стояща пред нея. Знам, че парчетата от пъзела започват да се наместват.

— Но историите…

— В историите се разказва, че Алхимика е измамил Магьосницата — чувам гласа на Лиъм в съзнанието си, докато мисля за двете истории, за истината и легендата, преплитащи се през вековете. В кое се различават, къде се пресичат. — „Той“ — повечето хора смятат, че първият Алхимик е бил мъж — й предложил дванайсет камъка, казвайки й, че те са парчета от сърцето, което бил откраднал, а тя ги отхвърлила.

Амма кимва на познатата приказка.

— И вместо това тя го принудила да ги изяде — очите й са широко отворени в тъмното. Отпуснала е стиснатите си юмруци и се е приближила малко по-близо до мен. За миг мога почти да се престоря, че отново сме деца и си разказваме истории, докато се гушим близо до огъня, отчаяно желаейки да прогоним студа и мрака на зимата.

— Камъните действително са били сърцето на Магьосницата, нейният живот, Амма, нейното време — проронвам аз. — А когато Алхимика ги погълнал, то цялото се върнало в него. Но вместо да продължи да живее като Магьосницата, времето било разбито на части. Алхимика щял да поживее още малко, после да умре, а сетне да се роди наново. — Запъвам се над думите си аз. Това е история, която все още не помня да съм изживявала, независимо че долавям истинността й.

— Джулс, в онова, което говориш, няма никакъв смисъл — от устата на Амма излиза притаен смях и разбирам, че се опитва да прибегне до обичайната си жизнерадост. — Спри с тези неща. Можеш да се нахраниш, да си починеш и да ми разкажеш какво става, когато се почувстваш по-добре.

— Не, Амма, слушай — посягам към нея, без да се замисля. Тя трепва, сърцето ми се свива и аз отпускам ръката си върху книгата, поемайки успокояващата й тежест. Черпя сила от меката, овехтяла кожена подвързия, от историите, които преливат отвътре. Прелиствала я бях множество пъти, докато вървях из гората. На моменти това бе едничкото нещо, което ме убеждаваше, че не съм луда. — Аз съм Алхимика.

В очите й се събират сълзи и потичат надолу по бузите й. Улавят крехката утринна светлина и предизвикват сълзи в собствените ми очи.

— Защо ми го казваш? — шепне Амма.

Ето го и първия въпрос, който не бях предвидила и който спира дъха ми. Съзнавам, че държа книгата пред гърдите си като щит. Оставям я и тя се отваря на мястото, където някаква рисунка изпълва страницата: лисица, която замахва с нокти и зъби към отстъпваща змия.

— Вярваш ли ми? — питам аз и гласът ми трепери. Не е онова, което възнамерявам да кажа, но дотук ми стигат силите.

След още дълго проточило се мълчание Амма взема книгата в ръцете си и отгръща корицата.

— Никога не съм мислила, че си убийца — нежно казва тя, а очите й се вдигат бързо и почти срамежливо, за да се срещнат с моите. — Знаех, че не обичаш Кралицата, но Роан…

Името му разкъсва преградата, удържаща сълзите ми, и те се изливат мълчаливо. Амма си поема рязко дъх и се навежда с половин крачка напред, за да ме прегърне, преди да се отдръпне.

— Не исках това да се случи. Никога не съм искала…

Думите ми секват и аз ахвам, когато Амма прекосява помещението и обвива ръцете си около мен. Струва ми се, че мога да се разпадна на части, но вече от облекчение, от първия прилив на щастие, който изпитвам от — както ми изглежда — цяла вечност. Накланям се към нея и тя ме прегръща здраво, като че изобщо не я интересува, че съм покрита с горска мръсотия. Ароматът й ми е толкова познат, ароматът на дома, и дълго време не правя нищо друго, освен да го вдишвам.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Джулс — промърморва тя. — Естествено, че ти вярвам.

При тези думи сълзите ми рукват по-неудържимо от всякога. Изпълват очите ми и се стичат по бузите ми, пресичайки натрупалата се от дни мръсотия.

— Благодаря ти, Амма.

Най-накрая тя се отдръпва назад, а лицето й остава замислено.

— Значи Каро е Лисицата, а ти си Змията?

Гласът й — търпелив, но скептичен, сякаш поставя под въпрос една от безумните истории на Алиа — ме кара да се засмея.

— Така изглежда.

— Моята Джулс, Алхимика от легендата — лицето на Амма придобива все по-сериозно изражение. Тя предпазливо слага книгата върху някаква щайга и пуска ръцете си, за да улови моите. — Ще трябва да ми простиш, ако ми отнеме известно време, за да го проумея.

— Самата аз все още не разбирам.

— Дори когато пратениците от Евърлес донесоха новината, аз не повярвах — тя поглежда надолу, а очите й се натъжават. — Заради това ли е убила Роан? За да разбие сърцето ти, след като… то първоначално е било нейно?

Кимвам с буца в гърлото си.

— Но нещо подобно не й свърши работа — въпреки че се усещам съсипана, все още съм жива и се вкопчвам в това като в спасително въже. Ръцете на Амма са топли около моите. — Може би не съм го обичала истински. Или просто… не достатъчно.

— Ти не си виновна, Джулс — казва тя. — Може би сърцето ти е по-силно, отколкото си мислиш.

Свивам рамене, нищо че дълбоко в себе си знам, че това не е вярно. Дори и сега се чувствам крехка, сякаш един удар по правилното място ще ме погуби напълно. Амма отстъпва назад — долавям ужаса от загубата, докато ръцете й пускат моите — и тя ме повежда за лакътя до една бала слама, карайки ме да седна. Стоварва се до мен и взема книгата в скута си, заемайки се бавно да прелиства страниците й.

— Тук пише… — очите й се стрелват към мен, а челото й се сбърчва. — Тук пише… Лисицата ще преследва Змията винаги и за вечни времена.

— Тя винаги го е правила — опитвам се да звуча безгрижно, ала стомахът ми се свива. — Единайсет живота и мисля, че ме е убивала във всеки от тях.

Амма докосва страницата с пръст.

— Какво ще сториш тогава?

Съзирам страха в изопнатите й рамене, но гласът й е толкова делови. Почти успокояващ е, като че всичко, което трябва да предприема, е да преосмисля нещата и така ще получа шанс да оцелея.

— Тръгнала съм към Амбъргрис, пристанищния град — казвам колебливо. — Ще напусна Семпера. Ето защо трябваше да те намеря.

Устните на Амма се стягат в права линия.

— Предполагам, че ти знаеш най-добре… — в гласа й звучи съмнение.

— Не си ли съгласна?

— Просто… — тя кръстосва ръце и пак ги отпуска, нервен навик, който означава, че мисли върху нещо. — Не искам да проявявам неуважение към баща ти, но той вършеше именно това през всичките тези години и изглежда, че то не е проработило.

— Ще се върна скоро — не знам дали е докрай вярно, ала не мога да понеса идеята за друг вариант. — Когато съм достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с нея.

— Сграбчи момента, Джулс, преди той да те сграбчи първи — очите на Амма са светли, когато ме поглежда. Аз се засмивам. Това е един от любимите й изрази, макар че има мрачен подтекст. Живей сега и докрай, защото, когато си беден в Семпера, утрешният ден може никога да не настъпи. — Предполагам, че е по-разумно да направя всичко по възможностите си, за да те подготвя за този момент. Какво ти е необходимо?

Поклащам глава, а в очите ми все още се таят сълзи от благодарност. Тя току-що ми даде всичко, от което имах потребност, и дори повече, и ето че се чувствам, като че вярата й в мен може да ме зареди с енергия за целия път чак до Амбъргрис и кораба на Лиъм. Но разбира се, това не е така.

— Малко храна, ако имаш — казвам аз, усмихвайки се глуповато. — И може би бих могла да остана тук днес…?

— Естествено — казва Амма и се навежда да събере яйцата. Едва за няколко секунди придобива пак онези пъргавина и работоспособност, които винаги е притежавала и които й позволяват да се грижи за сестра си сама. — Войниците вече минаха оттук тази сутрин, затова мисля, че можеш да останеш толкова дълго, колкото ти е нужно.

Гърдите ме заболяват от благодарност.

— Благодаря ти, Амма.

— Трябва да бъда в месарницата след час, но ще мога да се измъкна след сутрешната лудница на пазара. Ще се върна с храна възможно най-скоро. И може би с някакъв сапун и топла вода, докато не съм забравила — усмихва ми се тя. — Приличаш на горска фея, покрита с кал вместо с дрехи.

Звукът на собствения ми смях ме стряска.

— Добре тогава — сапун, а аз ще дам най-доброто от себе си.

Амма се обръща, за да ме погледне за последен път, преди да излезе от бараката. Сега, когато вече е започнала да се усмихва, сякаш не може да спре и ъгълчетата на устните й непрекъснато се издърпват нагоре.

— Ще се върна, преди да се усетиш.

Напук на тясната колиба и компанията на кокошките успявам да поспя добре през целия ден за пръв път, откакто напуснах Евърлес. Усещам се изцяло възстановена от присъствието на Амма и успокоена от нейните думи. Нямам кошмари с Магьосницата, нито с момиче в тъмна равнина или бягащо през гората, преследващо ме или преследвано от мен. Вместо това сънищата ми са изпълнени с по-приятните спомени от Крофтън: как играя с Амма през лятото из пропитите с цветен прашец поля и как седя до кухненската маса с татко, който не се опитва да скрие от мен гордата си усмивка. В съня ми ние сме щастливи и доволни, на топло, а мъничката ни колиба е изпълнена с миризмата на пушек и дивечово месо, което съм донесла от лов и което се готви на огъня.

Нещо обаче не е наред. Някъде отвъд стените на колибата се чуват крясъци, писъци. Татко се напряга, усмивката изчезва от бледото му лице. Миризмата на дим е твърде натрапчива. Има нещо странно, остро и парливо в нея.

Когато се събуждам сред схлупения мрак в бараката на Амма, миризмата все още е там.

Обзема ме чувство за нереалност, докато сядам и се озъртам наоколо. Кокошките на Амма кудкудякат тревожно. Отсрещната страна на бараката е очертана в трепкаща оранжева светлина, чиито проблясващи лъчи проникват през цепнатините в дъските. Изправям се с усилие на нозете си и грабвам чантата си точно когато една начупена огнена линия се промъква вътре и подпалва сеното, разпръснато по пода.

За миг отново съм на седем години, на седем съм и не мога да помръдна краката си от земята, докато ковачницата на Евърлес гори около мен.

Но сега татко го няма, за да ме защити, да ме отнесе на ръце. Само аз съм.

Не си давам време да мисля. Стиснала чантата си в ръце, се обръщам и ритвам стената зад себе си, веднъж, два пъти, три пъти, докато гниещата дървесина поддава, сетне отварям кафеза на кокошките, за да могат да изприпкат след мен, изчезвайки в гората.

Но всякаква тревога заради изгубването на кокошките на Амма или изгарянето на нейната барака изчезва, когато се обръщам, проследявайки с очи реката от огън, вливаща се в моето скривалище.

Защото Крофтън е в пламъци.