Евърмор

2

Паника обзема сърцето ми. Димът е навсякъде.

Наблизо огънят разцъфва над заоблените краища на покривите на Крофтън. Тичам през нивите на дядото на Амма към димящото сърце на града, без да ме е грижа, че се спъвам в старите, разместени калдъръмени камъни и буците прясно разорана земя. Трябва да намеря Амма. В съзнанието ми се оформя картината на ниския месарски дюкян, където тя отделя месото от костите, сергията на пазара, където двете с Алиа прекарват дните си.

Всички тези хора, всички тези пламъци, цялата тази дървесина.

Белите ми дробове са изранени, крайниците вече ме болят, но аз продължавам, прескачайки разрушената стена, която отделя Крофтън от околните ферми. Стигам до главния път, после се втурвам към скупчените сгради, смътно забелязвам групичките хора, стичащи се в обратната посока. Мога да бъда разпозната, но това ми се струва най-маловажното нещо на света, докато стигам тичешком в града. Оранжевата светлина проблясва край стените на бледите къщи, ярка като гръмотевична светкавица. Гъст дим притулва небето над нас.

Магьоснице, помогни ми да намеря Амма, казвам си отчаяно. Абсурдно и детинско безпокойство обзема крайниците ми. Ала Магьосницата вече не е благословия. Тя е смъртоносно проклятие.

Скоро съм принудена да забавя ход, горещината изсушава лицето ми, прогаря очите ми. Навсякъде около мен дървените сгради димят. Надолу по пътя сградата на училището вече се е превърнала в купчина развалини. Тлеещи отломки задръстват улиците, останки от мебели и пазарски сергии. Налага се, докато тичам, да прескачам горящи парчета от всякакъв вид, отчаяно оглеждайки се наоколо за някакъв признак на живот. Пътят е тесен, пламъците се доближават, а косата ми започва да се сгърчва от топлината. Неприятна миризма ме удря в носа, извръщам рязко глава и установявам, че само на няколко крачки от мен е пламнал магазинът на търговеца на време. Кълна се, че чувам как кръвното желязо бълбука, докато се топи.

Връхлита ме споменът за градинско парти в Евърлес, сякаш случило се преди цял един живот. Огън в средата, запален в бронзово огнище, но излизащ и извън него, подхранван с кръвно желязо, равняващо се на часове, дни и години, така че пламъците да горят жарко и през зимата. Нова вълна от паника облива кожата ми.

Колко дълго ще гори този огън?

— Помощ! — извиквам, макар да не виждам никого, който би ме чул. — Амма!

Нито един човешки глас не отговаря на вика ми, но огънят изведнъж започва да се вълнува, като че лек бриз е преминал през него, и искри кацат върху ръкава ми. Дръпвам мълниеносно ръката си назад…

И спирам. Има нещо необичайно в огъня, по-необичайно дори ако се хранеше единствено с кръвно желязо. Пламъците, виещи се в жълто и червено, се свиват и растат с ритъм, който е равномерен като дишането — контролиран, постоянен, жив.

Някакъв трясък зад мен ме откъсва от мислите ми и аз се завъртам. Един мъж изхвърча от къща на няколко метра пред мен. От вратата зад него излитат искри.

Той се втурва стремглаво в моята посока, а огънят изтича от сградата и го следва по улицата. Не се разпростира, както би трябвало, а потича по стъпките му като живо същество, почти близва петите му, напредва по улицата в малки, буйни подскоци. Докато мъжът се приближава, а пламъците са на сантиметри зад него, аз си спомням за глутницата койоти, която зърнах веднъж, докато ловувах в гората — половин дузина от тях преследваха ранен елен, лаеха и скачаха с нещо подобно на радост, докато го обграждаха.

— Какво правиш? Бягай! — мъжът ме сграбчва за ръката, докато минава, и ме дърпа надолу по пътя обратно към фермата на Амма. Пламъците сякаш се оттласкват от човека, когато съм до него. Не си позволявам да разсъждавам какво означава това.

— Какво стана? — пъшкам аз, докато тичам, а гласът ми е дрезгав от дима и ужаса.

— Тенбърн — крещи мъжът, но думите му са прекъснати от кашлица. С другата си ръка той притиска към гърдите си нещо: миниатюрна медна статуя на Магьосницата, предназначена да носи късмет. Той продължава: — Нещо неестествено е, то няма да умре… Жена ми хукна към фермата на Ридис, потока… — И стисва статуята в ръката си като безмълвна молба за помощ.

Неестествено, мисля си аз, а след това: Каро. Това е нейно дело. Няма как да не е.

Статуята на Магьосницата в ръката на мъжа е необгорена, съвършена. И ми се присмива.

Забивам пета в земята, мъчейки се да измъкна ръката си от неговия захват.

— Пусни ме, моля те, трябва да се върна. Приятелката ми…

— Ларис! — изтичва по пътя към нас една жена. Дори и с тъмните петна от сажди по бузите й я разпознавам: Сузана, местната конярка, която често посещаваше колибата ни, когато се нуждаеше от знанията на баща ми. Отначало уплашените й очи са приковани в Ларис, но след това погледът й пада върху мен и аз забелязвам как лицето й се разтяга в маската на потрес и уплах. Тя спира и се взира в мен, сякаш самата аз съм от пламък.

— Змия! — изфучава злобно тя. Изражението й не може да бъде сгрешено: омраза. Мъжът, Ларис, пуска лакътя ми и отскача назад, а ръцете му се увиват около него като щит. Като че бих могла да се нахвърля и да си отхапя парче от него, ако ми се удаде възможност.

Преди да смогна да помисля каквото и да било, жената вече е пред мен и ръката й се сключва като менгеме около моята.

— Брат ми е мъртъв заради теб. Домът му се срути върху него. Ти ни докара това до главите — изсъсква тя, треперейки от ужас или гняв. Тя светкавично се озърта от ляво надясно. Търси някой друг, на когото да каже: Убийца!

И ме блъсва назад към адската постеля от пламъци.

Размахвам ръце, но няма за какво да се хвана. Глезенът ми се закача в останките от някаква стена и аз падам назад в огъня. Болката е ослепителна, всепоглъщаща… а сетне изчезва.

Когато зрението ми се прояснява от червената мъгла, виждам, че пламъците са се отдръпнали и прегрупирали, оформяйки пръстен, който ме заобикаля там, където съм се проснала сред руините на някаква сграда. Чувствам топлината от пламъците, но въглищата под мен са хладни. Ларис и Сузана стоят на улицата, зяпнали към мен.

— Помощ! — разкрещява се внезапно Сузана. — Войници!

— Не, моля те! — подемам аз, но думите замират в гърлото ми. Зрението ми се замъглява от сълзи, което ме кара да се усещам като в някой от моите сънища. Представям си как хората, с които съм израснала, ме виждат и закрещяват: Змия, вещица, лъжкиня, как смееш да показваш лицето си тук!

Вие ме познавате — искам да извикам аз на свой ред. — Аз съм само Джулс Ембър. Дъщерята на Пер. Това е моят дом.

Ала вече никакво само не важи за мен. Разказите на Каро са се разпространили из Семпера като отровен облак. Аз съм демонът в тяло на момиче, убил Кралицата и Роан Гърлинг, враг на Магьосницата, на самата корона на Семпера. Не разбирам какво точно е сторила Каро тук, но знам, че е предназначено за мен.

Тя би убила всички в Семпера, ако това е необходимо, за да ме пречупи.

Амма. Мисълта за нея… сякаш огънят е скочил в сърцето ми и се е запалил там.

Заравям ръцете си във въглените и се оттласквам, за да се изправя на крака, а Ларис и Сузана изругават и си плюят на петите, сякаш най-лошият им кошмар е зад тях. Но вече не ме е грижа. Точно както в онзи момент, когато видях Роан да пада в огнището на татко като дете, аз просто не мисля. Не мога да мисля. Нещо по-голямо ме е обзело, изпълвайки гърдите ми, движейки нозете ми отвътре.

Обръщам се и се втурвам към пламъците, нахълтвайки още по-навътре в Крофтън, докато градът гори.

Пушекът покрива белите ми дробове като пясък. Очите ми изгарят от него и ми става трудно да виждам. Но на улицата огънят се разделя на две и потича близо до краката ми подобно на речна вода около камък. Той обаче не ме докосва, докато бягам към центъра на града, към познатата тясна пътека, водеща до месарницата на Амма. Може би вече е избягала и е в безопасност извън града, гледайки как той се срутва, страхувайки се за мен.

Скърцането и пукането на горяща дървесина изпълват въздуха наоколо. Един простор с дрехи, върху който ризите и одеялата са се превърнали в пламтящи знамена, се сгромолясва пред мен и те тупват на земята като есенни листа. Кашляйки и крещейки името на Амма, завивам по улицата, където тя прекарва толкова много от дните си.

И се заковавам на място.

Повечето от сградите вече са превърнати в пепел. Тук трябва да е започнал пожарът. А улицата — магазинът на Амма — е димяща руина, най-високата част от която се издига малко над главата ми. Вътрешността му е изложена на показ, складовите помещения са открити отгоре, а назъбените им форми проблясват слабо на сиянието на жаравата.

В небето се извива стълб от пушек и за миг изглежда така, сякаш придобива формата на върлинесто момиче. Не съм на себе си и умът ми придава на пушека черти: красива, но със зловеща усмивка. Каро.

Чувам гласа й в съзнанието си. Ще разбия сърцето ти, Джулс.

В рамките на безкрайно проточила се секунда не мога да се движа, не мога да разсъждавам, не мога да дишам. Каро не знае. Не би могла да знае, че Амма е моя приятелка. Или би могла?

Тогава свеж прилив на адреналин нахлува в крайниците ми и аз поемам напред през горещината и гъстия дим, който прониква във всичко, носи се на талази нагоре с поривите на вятъра, изгаря гърлото и кожата ми, щипе носа и очите ми. Проправям си път през развалините на месарницата, счупените дървени греди и натрошените работни плотове, овъглените останки от стаята, където се разтакавах часове наред, докато с Амма си споделяхме клюки и истории. Обгоряла от пламъците завеса, половината от строшен чайник с опърлена керамична повърхност. Няма следа от хора. Може би Амма е съумяла да избяга.

Тогава една таванска греда се срутва от мястото си с ужасяващ трясък. В дупката в стената, която тя оставя, съзирам нещо, което кара сърцето ми да спре.

Амма седи отпусната върху някаква паднала греда, а очите й са широко отворени и невиждащи.

— Амма — простенвам аз.

Устремявам се към нея и се свличам на колене, прихващайки я внимателно през раменете. Гърдите й са неподвижни. По кожата й няма белези от изгаряне, но тялото й е изцапано с кръв отстрани. Очите ми се стрелват към тъмнолилавата струйка, която почти не се забелязва върху мръсната й, зацапана с червено и черно пола. Цветът на сок от мава, който не може да бъде сбъркан, оставен от оръжието на кралския войник, и…

Дръжката на кама, която стърчи от гърба й. Макар полираното сребро да е потънало в кръв, веднага я разпознавам: принадлежи на Айвън Тенбърн, командира на стражата в Евърлес.

Каро вече се е заела да изпълнява обещанието си.

Връхлита ме ярост към Каро, а с нея и сила. Разпервам ръце, улавяйки се за нишките на времето, като искам то не само да спре, но и да потече назад, да се върне. Точно както сторих, за да спася Роан Гърлинг, когато бяхме деца в Евърлес. Спаси Амма! — пулсира някакъв ритъм в главата ми.

Димът около мен протяжно започва да се всмуква навътре, свивайки се към земята. Сивите му нишки кипят, завъртайки се по начин, който не е свързан с вятъра. Струва ми се, че в далечината виждам част от пламъците да примигват и да угасват. Локвата кръв сякаш се сгърчва и се връща в Амма.

Но тогава ме изпълва някакво дълбоко и болезнено чувство за нещо зловещо и несправедливо, за някакво стигащо до дълбините на душата ми гадене, което отслабва коленете ми. Тялото ми трепери, докато силата се изцежда бързо от мен, и преди дори да осъзная, че потъвам, се озовавам на ръце и колене сред развалините, разтърсвана конвулсивно от ридания, а по лицето ми се стичат черни от пепелта сълзи.

И ето че наистина започвам да крещя: от скръб, от отчаяние, от ярост.

Разрушените стени на месарницата се сриват и затрупват половината от изкривеното тяло на Амма. Зад тях, в открилата се сега уличка, дузина войници в тъмнолилави кралски униформи стоят в боен ред. Лицата им са покрити с платнени маски.

— Хванете я! — надава глас един от тях.

Отпускам главата си, докато се приближават, омекнала като кукла, а силата ми вече ме е напуснала. Едва съзирам нещо, което проблясва като сребро до ръката ми — месарски нож, блещукащ до разхлабения юмрук на Амма. Свивам пръсти около дръжката му и го пъхвам нагоре в ръкава си точно преди маскираните войници да се нахвърлят върху мен.

Повеждат ме извън Крофтън. Легендарният Алхимик — с окървавени ръце и прояждан от скръб. Пръстите на краката ми се влачат по земята и оставят дири по почернелите отломки. Всичко около мен се върти, като че се намирам в сън, думите на войниците звучат така, сякаш стигат до мен през стъкло. Единственото нещо, което мога да предвидя със сигурност, е, че ме водят в двореца, в Шорхейвън. При Каро.

Немощен глас в съзнанието ми шепне: Бий се с тях! Ако направя опит да свикам магията във вените си, да призова Алхимика, бих могла да спра времето за достатъчно дълго, за да се измъкна от тях и да избягам.

Ала не предприемам нищо такова. Защото знам от начина, по който омотават веригите около мен — стегнати, навити три пъти около ръцете и кръста ми, сякаш имам сила за десетима — че войниците се страхуват от мен. Дори не ме докосват, така че не откриват ножа. Страхът им успокоява ума ми дори когато ме мятат в каруца с метални стени и ме затварят в мрак. Смъртната маска на Амма е отпечатана върху катраненочерното платно вътре.

Каро е тази, която ми я отне, нищо че самата тя не бе забила острието. Тя просто сравни Крофтън със земята. Разруши дома ми и го превърна в купчина пепел.

Сега е мой ред да нахлуя в нейния.

Сграбчи момента! — прошепва Амма в ухото ми.

Няма да се бия. Все още не. Не и докато войниците не ме отведат в Шорхейвън.