Евърмор

10

След като вече се оказваме извън полезрението на двореца и в по-спокойни води — толкова неподвижни, че Илайъс се бои да продължи твърде надалече, за да не заседне на място с платноходката си поради липсата на вятър — ние се разделяме с него и Дана. Преоблякла съм се в една от практичните рокли на Дана, дълга и сива, значително подобрение в сравнение с открадната бална рокля, въпреки че виси свободно около тялото ми. Дана ще продължи на север, за да вземе пари и продоволствия от съюзници на семейството на Илайъс, доколкото подразбрах от откъслечните разговори, които бях дочула, а Илайъс ще се върне в Шорхейвън, за да се покаже пред гостите и да събере новини. Но очите ми не спират да се затварят, когато не се концентрирам върху усилията да ги държа отворени.

С Лиъм се качваме в една малка спасителна лодка и той я подкарва с гребане към брега. Коленете ми се притискат в гърба му, а собственият ми гръб — в задния ръб на лодката. Струва ми се, че всеки момент ще се преобърнем, ако се появи бриз и задуха към нас от погрешен ъгъл. Ръцете му се движат с неизменната непоколебимост на часовникови стрелки, а мускулите на гърба му ритмично се отъркват в коленете ми.

Скоро започвам да се унасям от движението, а изтощението ме връхлита светкавично. Единственото ни осветление е оскъдният лъч от отслабващата лунна светлина, който преобразява профила на Лиъм в скулптура от бял като кост цвят и черен като мастило. Копнея да го докосна, да почувствам топлината му и да си припомня, че той не е статуя, а жив човек, пълен с жар и енергия, но не го правя.

Вместо това усещам, че се унасям в полусън. В последните си съзнателни мигове едновременно се надявам и се страхувам, че ще срещна Каро там, в мрака на съня. Ала сънувам най-вече Амма искрящо жива: как се промъквам в гората с нея и коленича до потока, как играем с хартиените лодки, които сгъвахме от пергамента, който бях откраднала от запасите на татко, фантазирайки си за онзи ден в бъдещето, когато най-сетне ще отидем до морето.

Удряме се в сушата с меко тупване и очите ми се отварят. След като сме плавали с гребане цяла нощ, тъмнината на небето започва да отстъпва място на зората и през мен минава мощна болка, докато мисля за Амма. Приятелството ни беше съзвучие от някой ден. Някой ден ще отидем до морето. Някой ден ще надраснем Крофтън.

Надеждите на Амма за някой ден й бяха откраднати.

Излизаме от лодката, краката ми са нестабилни върху мекия мъх на брега, а след това с един по-силен тласък я пускаме да се носи в морето и обръщаме гръб на вълните, докато тя се превръща във все по-миниатюрна и по-миниатюрна точка на просветляващия се хоризонт.

Докато вървим, а изпръсканите със сол скали отстъпват място на каменисти равнини, осеяни с крайморски градчета, се опитвам да се съсредоточа върху задачата, която ни предстои. Да унищожа Каро. Каро — живата, дишаща легендарна Магьосница, бродила из Семпера в продължение на векове, трупайки знания и сила, които са изгубени за мен. Потръпвам, спомняйки си отново как забивам камата в тялото й, шепота на метала, който пробива плътта й. Усещанията проблясват в съзнанието ми наново и наново, докато крачим, и изведнъж се чувствам смазана. Препъвайки се, стигам до брега на потока, течащ успоредно на нашия път. Коленича, загребвам хладна вода в шепите си и я плисвам върху зачервеното си лице.

Забелязвам отражението си на повърхността на водата… и едва разпознавам лицето, което примигва насреща ми. Бузите ми изглеждат заострени като бръсначи, проблясващи в отразената светлина на потока. Образът ми играе по водите на бавно течащия поток и сякаш се премества и пресъздава отново с всяка следваща секунда. Въображаеми шепоти се надигат от гората… убийца… вещица…

Сетивността ми се притъпява и аз добавям: Алхимик. Това е, което ще трябва да бъда, ако искам да сложа край на господството на Каро.

Една ръка хваща рамото ми, карайки ме да подскоча. Обръщам се, за да видя, че това е просто Лиъм.

— Добре ли си? — пита той.

— Добре съм — промърморвам. Ала устата ми е пресъхнала, стомахът ми е празен. Той протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. Без да го удостоя с внимание, минавам край него и се връщам на черния път.

Пустошта и малките градчета бавно отстъпват място на началото на голям град — Монтмиър. Той не прилича по нищо на Крофтън или Лаиста, които са заобиколени от гори и полета — това е истински град, в който се вливат пътища и реки. Умът ми полита назад към времето, когато седяхме с Амма с картата на Семпера, разгърната върху скутовете ни, а дядо й проследяваше с пръст реките и градовете и ни разказваше за пътуванията си, когато е бил млад. Монтмиър е в сърцето на Семпера, най-старата й част, където според мълвата са бродили Магьосницата и Алхимика. Белууд се намира в центъра на заплетена мрежа от тесни пътища и реки. Въпреки ранните часове каруци и карети трополят покрай нас по пътя, по който вървим, и аз долавям мириса на хляб и риба, на кафе и плодове и чувам звука на звънтящи кръвни монети, които неизменно ги следват. Капаците на прозорците над нас се отварят широко, за да пуснат вътре лекия ветрец, и липсват бродещи по улицата просяци с неизменната им тиха и напевна молба: един час, един час.

Лиъм ми е дал наметката си, за да се покрия. Аз повдигам качулката, за да зърна крадешком изпод ръба й спретнатите, хълмисти калдъръмени улички. И макар че трябва да навеждам глава, когато някой минава покрай мен, не мога да пренебрегна лекото, жужащо чувство в гърдите си. Монтмиър е странен, но все пак нещо в него ме привлича, сякаш съм била тук и преди. Смътно си спомням някаква историческа книга, която бях чела в библиотеката на Евърлес и в която се развиваше теорията, че това е родното място на Алхимика, но подобна идея ме кара да се тревожа, ето защо я отхвърлям. Това е от типа места, за които винаги съм молила татко да ме доведе като дете, когато все още живеехме в Евърлес и когато исках да пребродя целия свят.

Чуваме глъчка пред себе си, тежки стъпки и превъзбудени викове с шорхейвънски акцент. Аз инстинктивно свивам в една тясна уличка вдясно от нас, а Лиъм е плътно зад мен и двамата опираме раменете си до стената. Страхът замъглява ума ми. Но войниците отминават.

— Мислиш ли, че знаят, че сме тук? — питам го приглушено, когато се връщаме обратно на улицата.

Лиъм свива рамене, но виждам как безпокойството сбърчва челото му.

— Съмнявам се. Просто те са навсякъде.

В съзнанието ми проблясва лицето на Ина и начинът, по който ме гледаше, когато се изправих пред нея в стаята й.

Ярост, граничеща с омраза. Мисълта, че тя ме мрази, ме пронизва с тъга и ужас отново. Но по-лошо от това е възможността Каро да контролира Ина като марионетка, както стори с предишната Кралица и заплаши да направи и с мен. Спомням си думите й от обляния в кръв ден, когато се възправих срещу нея в Евърлес — как прошепна нещо в ухото на Кралицата и похити ума й, за да я направлява — и се вкопчвам в надеждата, че съзнанието на Ина е по-силно от това на Кралицата, че Каро все още не е нахлула в него с пипалата на магията си.

След като гласовете на войниците затихват, Лиъм ме повежда напред и нагоре по хълма към по-тихата част на града, където широките улици са почти празни. От едната страна на улицата по протежението на няколко пресечки се простира висока каменна стена, отвъд която мога да видя върховете на дърветата и да чуя притаения зов на пойните птици. Следваме леката извивка на стената и накрая стигаме до огромна врата от дъбово дърво и ковано желязо, върху която се мъдри една-единствена дума, изписана със заврънкулки върху месингова табела:

БЕЛУУД.

Щом се приближаваме към портата, забелязвам, че тя е покрита с поредица от прорези в метала. Лиъм не се колебае. Той изважда три еднодневни монети от кесията си и ги пуска в три от прорезите: в третия, седмия и после в първия. Долавям приглушеното стържене на зъбни колела и след това вратите щракват леко при отварянето си. Брава, отключваща се с шифър.

Лиъм отваря вратата. Отвъд нея виждам поляна с яркозелена трева, обградена от тухлени сгради, обрасли с бръшлян. Навсякъде около нас по дърветата с пепеляв цвят са напъпили мънички петънца във виолетово и жълто, което кара цялото място да изглежда като обточено с гирлянди. След като не съзирам никого, Лиъм ми махва с ръка и аз го следвам вътре.

Чувствам се полумъртва върху нозете си, но се надявам поне видът ми да е приличен. Косата ми е прибрана и покрита с качулката на Лиъм. В роклята на Дана бих могла да мина за ученичка… или поне така ми бе споменал Лиъм. Нямам представа как се обличат учащите се тук, нито как се държат, нито дали поне малко наподобявам на тях.

Страхът ме кара да стоя будна и нащрек, като никога не изчезва напълно. Чувствам дневната светлина като нова заплаха, но Белууд и всичко, което се крие там, трябва да доведе до успех. Трябва да вярвам в това, да вярвам в миналото или няма да мога да продължа да местя краката си, правейки стъпка след стъпка.

— Сигурен ли си, че тук е безопасно? — прошепвам аз, докато се промушваме вътре, вървейки под оскъдното прикритие на овощните дървета, растящи край пътя.

Лиъм прокарва ръка през косата си.

— По-безопасно, отколкото навсякъде другаде — казва той, крачейки по-припряно. — Поне според мен, независимо дали ти се струва важно или полезно. И оттук ще можем да следим пакостите на Каро.

В гърлото ми напира старото негодувание.

— Изпепеляването на цяло село за теб пакост ли е?

— Не. Но за Каро е.

Скръцвам със зъби, потискайки гнева си, сякаш отново сме в избата на Евърлес.

— Хайде, трябва да сме вътре, преди първият звънец да удари в осем часа.

Надпреварваме се с изгряващото слънце нагоре по хълма към спретната група от сгради, покрити с бръшлян и оградени с ниска стена от червени тухли с лъскави железни шипове отгоре. Лиъм е израснал тук след пожара, който разруши ковачницата на баща ми, а родителите му го изпратиха далеч от Евърлес. Тук се е превърнал в момчето, прекарало живота си, изучавайки митовете за Алхимика, рискувало живота си повече от веднъж, за да бъда в безопасност.

Ето че от небето се процежда светлина. Оставаме в сянката на външната стена, Лиъм е малко пред мен. Забързвам крачка, решена да стоя до него.

— Всички би трябвало още да спят — казва ми едва доловимо той. — Но ще бъдем внимателни за всеки случай. — Не е възможно за него да се скрие тук, защото е прекалено разпознаваем. Мисълта кара стомаха ми да се разбушува от притеснение. Колко ли време остава, докато Каро и Ина съберат две и две и проумеят, че той ми помага? Дали вече са го сторили?

— Красиво е — казвам аз, нетърпелива да наруша мълчанието помежду ни. — Как беше да израснеш тук?

Лиъм ме поглежда, изражението му е изненадано и неуверено, като че не е сигурен дали наистина искам да знам. Когато не отмествам очи от неговите, по лицето му се прокрадва лека усмивка, караща сърцето ми да потръпне.

— Родителите ми бяха замислили това като наказание… да ме изпратят тук — казва глухо той. — Далеч от Евърлес, от празниците, ловните излети и лукса. Но аз никога не съм го усещал по този начин. — Той оглежда очертаните в златисто силуети на сградите, а по лицето му се чете непозната мекота. — Аз исках да уча. Харесваха ми учебните часове, учените. Първокурсниците не се допускаха в библиотеката, имаше твърде много стари книги, които можеха да се разпаднат, ако ги прелистваш неправилно, но въпреки това се промъквах през нощта, за да прочета историите.

Позволявам си да изостана само на крачка зад него, за да не забележи, че го гледам втренчено. Не знам дали някога съм го чувала да изрича толкова много думи на един дъх. Това ме кара да усещам липсата на Евърлес със свирепа болка. И може би е само заради изгряващото слънце, но в очите му има светлина и почти не мога да откъсна поглед от тях.

— Как се запозна с приятелите си? — хващам се за някакви думи, тъй като ми се иска да продължи да говори. Осъзнавам, че вероятно има безкрайно много хора тук, които е познавал, хора, които е уважавал и с които е учил и общувал. Може би дори хора, които е обичал.

Усмивката му се връща веднага — сега още повече е изпълнена със светлина. Промяната в него спира дъха ми.

— С Илайъс се срещнахме през първата ни година тук. Беше по време на първия ни учебен час — казва той, а ъгълчетата на очите му се присвиват. — „Основи на историята на Семпера“. Двамата бяхме отишли там първи и седнахме на първия ред, а не в дъното като всички останали. Никой не ни беше казал, че ученият, който водеше тези часове, има ужасен дъх.

Аз се изсмивам прекалено силно, но просто не мога да се сдържа. Щастието в гласа му провокира у мен чувството, че се отърсваме от бремето на годините, че сме деца и историята се е променила, за да ни превърне в приятели. Крайчето на устата му се повдига нагоре и той се вглежда в мен.

— Винаги съм искал и ти да можеше да дойдеш тук, Джулс — проронва той. — Щеше да ти хареса.

Аз му изпращам една крива усмивка.

— Казваш това само защото знаеш, че аз съм Алхимика.

— Не — отвръща той с изненадваща увереност. — На теб, Джулс Ембър, щеше да ти хареса. — И той махва с ръка. — Най-голямата библиотека, която някога си виждала. Да седиш до късно със съучениците си, да си разказвате истории. Точно както ти често правеше в Евърлес с нас и с децата на слугите.

Сърцето ми се оплита в спомени — горчиво-сладко чувство. Копнеж по живота, който никога не съм имала, но също и топлина, защото Лиъм е прав. Дори сега думите му ме призовават, рисувайки живи картини на щастие в съзнанието ми. Предполагам, че ме познава по-добре от всеки друг човек.

— Може би е така — признавам, мъчейки се да укротя чувствата, напиращи у мен като ято птици. Няма смисъл да изпитвам носталгия по имението на семейство Гърлинг, не и когато не мога да се върна.

— Ами да, говори се, че Алхимика е пребродил целия град, когато той не е бил нищо друго освен пустош. Това е бил твоят дом — той прочиства гърлото си, променя тона си, като че е казал твърде много. — Винаги съм планирал да се върна в Белууд след сватбата на Роан, макар че майка ми имаше по-различна идея — додава, докато ме води през двора на академията: по един сводест мост, под масив от провиснали клони на дървета, през широко, открито затревено каре, по калдъръмени пътеки, покрай високи тухлени сгради, които изглеждат както стари, така и вечни. — Не се притеснявай. Никой няма да се чуди защо съм тук…

Сепвам се от някакви гласове зад нас. Обръщам се, мускулите ми вече се напрягат, а ръката на Лиъм полита към предмишницата ми, сякаш за да ме дръпне зад себе си, но това не са войници. Това са ученици, две момичета и едно момче, които залитат от твърде много мейдъл, смеят се и се олюляват, докато излизат от сграда само на няколко крачки от нас.

— Да живее Кралицата! — извиква за поздрав момичето с кафява кожа и вдига въображаема чаша към Лиъм. — Да видим колко време ще продължи тази!

Лиъм замръзва като заек, който е забелязал лисица, но те продължават да вървят. Погледът на момичето обаче се задържа върху мен. Въпреки размазания му грим и препъваща се походка тъмните му очи са пронизващи и настоятелни и ме карат да застина на място.

— Тя ме видя — прошепвам, след като отминават. — Видя лицето ми.

Лиъм се намръщва, но поклаща глава, за да пропъди мисълта ми.

— Не се тревожи за нея — очите му следват отдалечаващата се тройка. — Дори и да те е разпознала, в което се съмнявам, никой не взима Стеф на сериозно.

Мисля за изпитателния й поглед.

— Защо не?

Той повдига едното си рамо.

— Тя е незаконна дъщеря на един от семейство Чембърлейн.

Кожата ми настръхва, когато чувам името. Гърлинг са най-влиятелното семейство в Семпера и е всеизвестно, че са жестоки към своите служители. Ала според слуховете са смятани едва ли не за мили в сравнение със семейство Чембърлейн.

Лиъм продължава:

— Родът й е пълен с долнопробни селски вещици знахарки. И ти я чу, има лошия навик да изригва предателски, когато е изпила прекалено много мейдъл.

— Долнопробна вещица? — в голяма част от Семпера вещиците се толерират като забавление за суеверните, забавление, което според татко изсмуква от бедните градове като Крофтън оскъдните им кръвни монети. Говореше се, че старата Кралица събирала могъщи вещици, макар някои да твърдяха, че ги е убивала, ако не й се понравят. Потръпвам, припомняйки си колко близо до истината е това убеждение. Какво биха казали жителите на Семпера, ако знаеха, че Кралицата държи Магьосницата до себе си, или по-скоро, че Магьосницата е държала Кралицата до себе си, под своя власт, и се е отървала от нея с един невъзмутим удар с ножа си.

— Изненадана съм да видя подобна долнопробна вещица в Белууд — казвам аз, стараейки се да прогоня мислите си. — Не са ли нужни пари, за да учи човек тук?

Бузите на Лиъм почервеняват. Той се покашля, но не казва нищо повече. Вървим още известно време, преди той най-накрая да забави крачка. Пред нас се простира древна руина, скелет на сграда, голяма колкото постройката за карети в Евърлес, с разпадащи се каменни стени, с две полусрутени кули и една извисяваща се кула, напомняща на малък замък. Рушащата се сграда е заобиколена от кръг гола земя или може би пепел, сякаш тревата и снегът са се наговорили да избягват това място.

И все пак нещо в него ме зове, дърпа ме натам и се налага да се удържам, за да не пристъпя напред и да не заровя ръцете си в пепелта.

— Това ли е…?

Лиъм кимва.

— Крепостта на Крадеца. Където някога е живял Алхимика.

Дъхът ми спира. Руината пред нас е като сиво тризъбо петно на фона на красивото синьо небе. Опитвам се да си представя как е изглеждала, преди да се разпадне на парчета, убежище… дом.

— Какво се е случило с него? — питам аз, докато пристъпвам в сянката на вътрешността през ръба на някаква нащърбена дупка в стената. Всичко вътре е недокоснато от слънцето, а прахта или може би пепелта заглушава напълно звука от нашите стъпки. Изглежда странно, че вятърът и дъждът не са я отмили напълно. Останките от стените навеждат на идеята за огромно, кръгло пространство, оградено от двор с полуразрушени арки, водещи в различни посоки. Някакво стълбище се извива стръмно нагоре покрай една от стените, но завършва в нищото при тавана. Докато се разхождам наоколо, Лиъм ме следва отдалече. Осъзнавам, че очите му се задържат върху мен. Кожата ми настръхва от топлина въпреки студа — температурата тук вътре е необичайна, по-топло е отколкото отвън.

— Кралицата го изгори преди векове. Повечето от тайните на кръвното време бяха загубени — отговаря Лиъм. Той ме оглежда за момент. Погледът му изпраща още топли вълни през тялото ми. — Повечето от тях във всеки случай. Някои книги останаха… хората никога не осъзнават колко тайни може да съдържа дадена книга.

Аз кимвам. Гърлото ми се стяга, като си мисля сега за пърхането на страниците в книгата ми, венчелистчетата на скритото познание, които са притиснати вътре, плоски, сухи и безжизнени, всяко едно от тях по-неразгадаемо от предишното. Дали престоят ми тук, сред тези руини, ще ми помогне да открия какво би могло да е укрито в книгата, заради която умря баща ми?

— Погледни — вдига ръка Лиъм, за да посочи към една арка в срещуположната страна на помещението, непокътната арка, гледаща на изток, която идеално обрамчва сутрешното слънце. Той хваща ръката ми… аз се стряскам… но Лиъм ме повежда навън през една от счупените арки и сетне обратно през непокътнатия портал.

Отварям уста, за да го попитам, защо ходим в кръг, но после дъхът засяда в гърлото ми.

Помещението вътре се е преобразило. Вместо със сенки е изпълнено със светлина, лъчите на лятното слънце нахлуват през някои от остъклените арки. Другите водят към нови помещения, в които мога да зърна шкафове за книги, порцеланова вана, потънала в зеленина градина. Гоблени украсяват пространствата между вратите и прозорците. Мръсният каменен под е отстъпил място на чисти, сияйни плочки, покрити със син килим в това помещение, а в средата му има маса с наредена върху нея храна. Странна, слабо позната храна, хляб, вино и цветя. А отвън, през прозирните завеси, съзирам бледосиньото обедно небе на един пролетен ден.

— Какво е това? — разнася се шепнешком гласът ми.

— Магия — прозвучава радостно Лиъм. Той посочва назад към арката, през която сме влезли и на която се е материализирала една завеса. — Ако минеш през тази врата с някаква вещ, принадлежала на Алхимика, можеш да влезеш вътре… в това… — И той посочва с ръка около себе си, поне веднъж останал без думи.

Мисля си за застиналия град Брайърсмор, дванайсет часа назад от другия свят, за единствената му жителка, захваната в примка от живот и смърт като муха в кехлибар. Ала онова там беше страшно, гротескно. Това тук е някак мирно, правдиво. Спохожда ме същото усещане като да вляза в нашата топла колиба, за да избягам от виещия зимен вятър, когато живеех с татко в Крофтън.

— Открих това случайно, когато минах оттук с книгата ти — казва Лиъм малко смутено. — Надявам се, че всичко е наред.

— Наред? — повтарям аз объркана. — Защо да не е?

Той ме поглежда странно.

— Защото това е… бил е… твоят дом. Домът на Алхимика.

Поемам си дълбоко дъх, вдишвам миризмата на мястото, на хляба и цветята, и на нещо друго, нещо, което ми е болезнено познато. Спомням си, че съм чела за това място много отдавна, не съм сигурна дали в училището в Крофтън, или в библиотеката на Евърлес. Около двеста години, след като Кралицата отблъснала чуждестранното нашествие и се възкачила на престола, неравенството в Семпера се задълбочило, така че кръвното желязо вече не било бляскаво обещание, а смъртна присъда за бедните. Насред това група учени се опитали да освободят страната, отделяйки времето от кръвта. И Кралицата ги изгорила, за да отправи предупреждение както към жителите на Семпера, така и към пришълците, че тайните на кръвното време били само нейни.

Или само на Каро — отбелязвам наум аз. Кралицата не би изгорила това място, не би изгорила дома ми, освен ако не е било по нейна команда. Дали Каро се е опитвала да намери Алхимика, да открие мен преди толкова много години? Или просто се е мъчила да заличи от лицето на земята всяка следа от моето влияние, всичко, което съм обичала? В следващия миг загубата се разтваря в мен като кръвно желязо в чай. Чувствам се отново като в Крофтън, въздействието е притъпено от вековете, но все още е болезнено. Щастието ми от магията избледнява.

— Защо се нарича Крепостта на Крадеца? — ехото от гласа на жената в Крофтън, която крещеше към мен, пак изплува в ума ми, рефрен, който не мога да прогоня от главата си. Крадла. Змия. Убийца.

Лиъм примигва, сякаш прочита болката в очите ми.

— Не знам как е започнало — той говори бавно, като че подбира думите си предпазливо. — Но според един надпис на стената самият Алхимик също я е наричал така. И нейните последователи в своите писания. Тя — ти — си възродила името за себе си.

Думите разпалват дребна топлинка в гърдите ми като запалена клечка кибрит.

— Още нещо — казва Лиъм. Той посочва към стълбището, което се простира покрай стената в двете посоки. — Надолу то води до тунелите, така че можеш да обикаляш из Белууд, без да бъдеш забелязана. Учениците използват тунелите, но не често напоследък. — Той вдига ръка, сочейки нагоре. — А там… — На върха на стълбището вместо задънения край, който видях по-рано, се е материализирала дървена врата с бронзови орнаменти.

Без да дочака отговор, Лиъм ме повежда към стълбището и се изкачва нагоре. Изважда един древен, сложен ключ на кожена връв и ми го подава.

Нервност ме изпълва, когато го вземам. Завъртам ключа в ключалката, той проскърцва слабо, но се движи безпроблемно и аз минавам край Лиъм, за да вляза вътре. Отнема ми малко време да разпозная чувството като развълнувано очакване, толкова отдавна не съм имала нещо, от което да се усещам наистина щастлива. Сега се засилва чувството, че се връщам към нещо познато и обичано, и макар да знам, че трябва да бъда внимателна, не мога да не изтичам нагоре по стълбите, а пръстите ми се плъзват по стената, докато се изкачвам.

Стените и стълбищата са от каменни тухли, загладени с годините, и би трябвало да ги усещам студени, но всъщност не са. Топлата слънчева светлина се просмуква през мъничките прозорци, вградени в кръглите стени, и превръща прашинките във въздуха в злато. Чувствам това място като познато, чувствам го правилно, а нещо в гърдите ми набъбва жизнерадостно и ме тегли нагоре.

Гледката от върха ме кара да се закова на място, а Лиъм се блъсва в гърба ми миг по-късно. Озовали сме се в онова, което би трябвало да е една от трите кули, които зърнах по-рано — каменна стая, огряна от следобедната светлина.

Помещението е сухо и мирише на стара хартия и канела. Вместо прозорец — половината от стената е изчезнала, а нащърбените й ръбове разкриват гледка към червените тухлени сгради на Белууд и земеделските земи отвъд него, облени от слънцето в златисто. Не чувствам никакъв студ отвън. Вътре някакъв тъмночервен килим покрива пода, в средата на стаята има огромно легло, застлано с тъкан в зелено и златисто, а в основата на леглото има сандък, от който преливат дрехи. До една от стените има малък умивалник, а срещу друга — бюро. Подвързани с кожа книги са струпани произволно на пода.

— Как е възможно това? — гласът ми излиза като шепот. Лиъм ме отмества внимателно настрана, за да може да се вмъкне в стаята. Той застава до мен и се взира в заобикалящата ни обстановка с благоговение в очите.

— Погледни — хваща ме за ръката, карайки ме да потръпна, и ме дръпва леко към прозореца. Докато гледам навън, мога да разпозная мозайката от покриви на Монтмиър, както и поле, което току-що е започнало да се раззеленява. Лиъм вдига хванатите ни ръце и ги протяга заедно извън кулата. За секунда долавям хладовития ранен пролетен въздух, преди той бързо да дръпне ръцете ни назад.

— Това е твоята стая, Джулс — промълвява Лиъм. — Тук си построила дома си.

Едва смогвам да чуя гласа му от бученето в ушите си. Конкретните спомени ми убягват, завихряйки се извън възможността ми да ги докосна, но ето че чувството е налице — това е моят дом, тук съм в безопасност.

— Крепостта на Крадеца е изгоряла, но ти си съумяла да я запазиш такава, каквато е била през онзи ден — допълва Лиъм и от вълнение речта му се забързва, а очите му заблестяват. — Само хора, верни на Алхимика, които притежават нещо нейно, имат достъп тук. Аз имах книгата ти. Тук вътре винаги е пролет, никога не влизат дъжд и сняг. А ако погледнеш отвън, това е просто една руина.

— В капана на времето — казвам аз, учудвайки се, че някога съм успяла да сътворя такова нещо. Лиъм кимва. Най-накрая аз откъсвам очи от него и се озъртам наоколо. Всичко е чисто и — не е ново, но не е и древно, сякаш току-що съм излязла по някаква работа и сега се връщам у дома. У дома.

Цветът танцува буйно по бузите на Лиъм.

— Обикновено седях долу, понякога и четях. Аз… аз се надявам, че всичко е наред.

Отнема ми миг да прозра смисъла на думите му, а сетне избухвам в смях. Първоначално това ме стряска — толкова отдавна не съм се смяла, толкова дълго време е минало, откакто наистина съм била щастлива заради нещо. Очите на Лиъм се разширяват.

— Всичко е наред — казвам припряно аз. — Разбира се, че всичко е наред.

Усмивката му е леко посърнала и това неволно ми припомня изражението му, когато беше на девет години в Евърлес и местеше поглед от едно лице на друго, за да прецени реакцията на децата прислужници относно някакъв стар факт, който той бе изрекъл набързо. Винаги го бях смятала за надут заради това — провесваше знанията си над нас като кесия с кръвни монети, очаквайки да установи колко впечатлени сме всички — но като премисля отново спомена, виждам копнежа в очите на малкия Лиъм, желанието му за близост и общуване, което пламти там заедно с неговата несигурност.

— Чудесно е — додавам аз отривисто. — Харесва ми тук. Усещам го… безопасно.

Усмивката му става по-широка и кара нещо в гърдите ми да подскочи.

— Независимо че ми е неприятно да призная, че Илайъс е прав, но мисля, че е безопасно, Джулс — казва той. — Май Каро не знае, че нещо е останало.

Съумявам да потисна смеха си.

— Колко успокояващо! — осъзнавам, че Лиъм все още държи ръката ми. Гали с палеца си дланта ми толкова неуловимо, че не съм убедена дали не си въобразявам топлото докосване върху кожата си.

Гърлото ми се стяга. Вътре, сред безопасното пространство на тези стени, се чувствам като отскубната от времето, далече от обсега на Каро, невидима за всички в Семпера освен за Лиъм, който стои пред мен. Изведнъж напълно спонтанно ми се приисква да го притегля към себе си.

Нищо не се случва обаче и ме пробожда пристъп на глупаво разочарование. Дръпвам ръката си от неговата.

— Имали нещо тук, което да ни помогне да унищожим Каро?

Насилвам се да срещна очите му, когато той пак ми се усмихва.

— Може би. Искаш ли да видиш за какво дойдохме?