Евърмор

21

Кръвта закипява във вените ми, вдигайки се да ме защити, преди умът ми да успее да я настигне, докато бушуваща топлина залива тялото ми. Размахвам ръцете си напред и колибата се разтриса от силата на това действие.

Този път не сдържам магията си.

Джоуб се насочва бързо към мен с протегнати към гърлото ми ръце, но аз грабвам бутилката му от масата. Той извиква, когато тя се трясва в главата му, а ударът го събаря и отблъсква от мен. Той пада върху ръцете и коленете си на пода.

Аз се засилвам към него, кръвта реве в ушите ми. Сега мога да усетя времето, което тече през ръцете ми, като нещо физическо. Променливо като водата и здраво като стоманата. Имам усещането, че раста, а мощта ми натиска стените и покрива, сякаш мога да свия пръстите си и да взривя тази колиба на парчета… и Джоуб с нея.

Той се съвзема бързо и скача на крака с диво ръмжене. Може би във вените му тече повече магия, отколкото е освободил. Отново се хвърля към мен и времето ми не може да го спре. Блъсва ме с цялата си тежест и събаря и двама ни на земята с разтърсващ света удар. Около мен избухват звезди, когато главата ми се удря в земята. Въпреки че съм затворила очи, непоносима светлина залива зрението ми, последвана от ослепителна болка.

В гърлото ми засяда писък. Ръцете ми намират китките на Джоуб и аз ги принуждавам да се отдръпнат от шията ми, а краката ми ритат диво във въздуха. Сграбчвам магията във вените си, претърсвайки цялото си тяло за нея, но Джоуб е твърде близо, прекалено тежък е и предизвиква у мен животинска паника, която кара времето да се изплъзва от ръцете ми.

— Защо го правиш? — изръмжавам аз, мъчейки се да разпръсна паниката с ярост. — Майка ти беше моя последователка, тя…

— Дните на Алхимика свършиха. Не разбираш ли? Магьосницата ще ме пощади — изграчва Джоуб, увивайки по-плътно пръстите си около шията ми. Миризмата на алкохол в дъха му, примесена с аромата на тамян, сега парлив и отровен, изпълва носа и гърлото ми. Почти ми е жал за него. Почти.

Забивам лакътя си в ребрата му, което изкарва въздуха му и той се търкулва надалече от мен с хриптене. Изправям се до масата и пак откривам контрола си над времето. Въпреки че той се надига с олюляване на крака и се хвърля към мен, аз разпервам ръце и събирам времето около себе си в длани, както шивачката може да събере плата и конеца.

Димът все още виси във въздуха. Пламъкът на свещта спира да се движи. Гърдите на Джоуб замръзват, нищо че очите му все още блестят с живот. Със страх. Аз се съсредоточавам върху забавянето на разширяването на дробовете му и биенето на сърцето му, докато позволявам на останалото време да продължи напред… и не чувам нищо друго освен тишина, докато челюстта му се движи, опитвайки се да намери дъх там, където няма.

Изведнъж проумявам, че мога да го убия, ако поискам.

Тогава пускам времето. Джоуб се строполява шумно на земята. Пада по гръб и се хваща за гърдите.

— Съжалявам — задушава се той. Почти му вярвам… но няма значение дали съжалява. — Тя знаеше, че ще дойдеш да търсиш. Каза, че ще ми позволи да живея… ако…

Той грабва нещо от колана си — проблясващо сребро — и го запраща към мен. Острието пропуска лицето ми на сантиметри, чувствам движението на въздуха, когато то прелита, и всякаква мисъл за сдържаност се изпарява от мен. Затварям очи и позволявам на времето да изтича свободно от ръцете ми, да се обвие около Джоуб, докато той се гърчи на пода. Той закрещява.

Някъде, което ми се струва твърде далече от мен, се отваря врата и Илайъс извиква името ми. Ала аз не мога да спра, не мога дори да принудя очите си да се открехнат. Джоуб изкрещява, гласът му се променя странно, докато го влача напред през времето и го състарявам толкова бързо, че дъхът му не може да го настигне. Напред и напред, и напред. Вече не е под моя контрол.

Нечии ръце сграбчват моите точно когато воплите на Джоуб спират. Най-накрая отварям очи, за да видя пред себе си Илайъс, по чието лице е изписан ужас. Дланите му все още са свити около ръцете ми и ги стискат. Зад него на студения каменен под лежи смачкано тяло.

Изпадам в шок, когато виждам колко далече съм отишла… какво съм извършила. Джоуб е мъртъв, разбирам го веднага: кожата му е отпусната и сива, очите му са широко отворени и обвити в облак с мръснобял цвят… като този на изцапана кърпа. Докато стоя там, а сърцето ми бие подобно на войнишки барабан във вените, главата му увисва на една страна. От устата му се стича плътна струйка пепел. Гъста, сива и изобилна.

После аз пропълзявам надалеч, надалеч от тялото и преобърнатата маса. Хуквам да бягам… къде обаче, не знам. Около мен явно целият свят е забавил ход и не съм сигурна дали това е мое дело.

Не ме интересува. Не бих могла да го спра дори и да искам. Тялото ми взема свои собствени решения, сякаш смята, че ако се движа достатъчно бързо, ще ми позволи да избягам от онова, което току-що съм извършила. Убих човек. Убийца. Има ли значение, че и Джоуб също би ме убил?

Не мога да не си спомня какво ми каза Каро в двореца — че съм откраднала сърцето й само защото съм могла, защото съм искала нейната сила. Не… няма да се поддавам на номерата и лъжите й. Няма да повярвам в най-лошото за себе си.

И все пак… нещо в сърцето ми ме тегли. На какво наистина съм способна? Защо не мога да си спомня какво се е случило? Защо е толкова трудно да намеря спомените си от минали животи?

Градът профучава край мен: тъмна къща, бездомно куче и осветен прозорец преминават прекалено бързо, за да ги видя, като че властта ми над времето ме поглъща цялата, изпращайки ме да тичам по полето, докато земята забавя своя ход. Някак, макар да изглежда, че са изминали само секунди, аз се оказвам в Монтмиър, питайки как да стигна до хана, за който спомена Лиъм, и в ума ми няма друга мисъл, освен да избягам. Със сълзи, които се стичат по лицето ми, аз се втурвам през тъмния вход на „Зеленият час“ по коридора до нашата стая.

След това затръшвам вратата зад себе си и дърпам дрехите си, неистово желаейки да сваля от себе си всяка следа от Джоуб, всяко напомняне за онова, което извърших.

Когато завършвам с преобличането и оставам по боси крака, съзнавам, че Лиъм седи облегнат на далечната стена и ме чака буден. Ризата му е разкопчана и косата му е разпусната, обрамчвайки лицето му с меки къдрици.

Пулсът ми изобщо не се е успокоил, откакто избягах от колибата на Алтиа. Сега дори тупти още по-силно, заглушавайки звука от стъпките ми по дъските на пода. Нещо — вина и облекчение, паника и страх, всички те сплитащи се в притеглящото ме усещане, което все още отказвам да назова — ме пренася през стаята, подтиква ме да падна на колене срещу него, докато едно ридание не разкъсва гърлото ми.

Посягам към него, болезнено копнеейки да бъда докосната, да изгоря спомена за смъртта.

Очите на Лиъм са невъзможно тъмни и меки от съня. Стаята е почти черна, но с помощта на адреналина, който все още снове из мен, мога да го видя съвършено добре: всяка сянка от миглите му върху скулите, начина, по който шията му потрепва от пулса, устните му, които се разтварят със звука на името ми. Пръстите му, които се протягат напред, за да се преплетат в косата ми.

И аз се навеждам, за да го посрещна. Ръцете му се вдигат към мен, обгръщат ме и за секунда устните ни се допират.

Топлината ме залива като водопад. Той е топъл, почти трескав и ръцете ми се заравят в косата му, а устните му се раздвижват върху моите. Проронва името ми. Дръпва ме в леглото върху себе си, приласкавайки ме плътно до тялото си, успокоявайки треперенето ми, изпълвайки ме с напълно непознат вид болка. Той самият има вкус на сол и сандалово дърво, а ръцете му на гърба ми са меки и се раздвижват, за да обхванат кръста ми. Държи ме като нещо скъпоценно; нежното докосване на езика му до устните ми изтръгва от мен въздишка… ленив звук, стопяващ се във въздуха, който вече не е между нас… и не прилича на нищо друго, което съм чувала преди.

Сърцето ми забавя ход, за да бие в унисон с неговото — мощният, отмерен пулс на кръвта му веднага след събуждането, който ми шепти от всички места, на които телата ни са притиснати едно към друго. Буйната ми, танцуваща кръв намира пристан в неговия непоколебим пулс, едновременно забавяща се и развихряща се, шумна и притихнала.

Мога да накарам този момент никога да не свършва. Лиъм няма да се бои, мога да го разбера от ласката, с която едната му ръка се вдига, за да погали бузата ми, от чудото в диханието му, когато той се откъсва за миг, за да си поеме дъх, а сетне наново намира устните ми. Той ще остане тук с мен завинаги, ще го стори, ако не се отдръпна.

Но не мога. Не мога да спра целия свят. Не и завинаги.

И макар това да е сред най-трудните неща, които някога съм правила, аз го пускам. Отдръпвам се. Все още седнала на леглото му, всъщност в скута му, попивам изражението в очите на Лиъм, все така замъглени от съня, жадуващи и нежни едновременно. Позволявам си да се учудя колко прекрасен е той. А после Лиъм вдига ръцете си от кръста ми и ги задържа между нас, връзка и преграда ведно, докато осъзнаването, че всичко това не е сън, изпълва погледа му.