Евърмор

28

Седим с часове на парцела на Гърлинг. Аз разказвам на Ина за онова, което се случи след нощта, в която посетихме вещицата в Лаиста. Тя ми казва, че Илайъс ще се възстанови… и дори само заради абсолютната сила на впечатляващата й непоколебимост аз й вярвам. Докато си кажем докрай нещата, които имаме за споделяне, денят вече е избледнял и ярката луна е изгряла. Една част от мен се възхищава на това, че дванайсет живота и всичко, което съм преживяла, откакто избягах от Евърлес, могат да бъдат описани подробно за толкова кратко време.

Ина продължава:

— Винаги съм смятала, че има нещо в теб. Откакто те срещнах в Евърлес. Някаква тайна, някаква тъга.

Напомнянето за нашето време, прекарано в Евърлес — толкова простичко в сравнение със сега — кара сърцето ми да потръпне и аз свеждам очи. Може би и аз като Ина нося емоциите и на лицето си, само че не съм преживяла нищо друго освен тайни и тъга, така че не мога да направя разлика.

— Тогава не знаех за… за себе си. Баща ми току-що беше умрял. Започвах да разбирам, но не знаех.

— Не е нужно да ми обясняваш. Не разбирам напълно всичко за Алхимика и Магьосницата, но ти вярвам.

Едва не я питам защо. Най-невероятното нещо от всичко е това мъничко доверие, с което ме възнагради. Ала сълзите ме задавят и аз не казвам нищо.

— Това поне обяснява защо Каро се промени след смъртта на майка ми — додава Ина. — Единственото, за което говори сега, е отмъщение. Иска да събера армия, Джулс, да свикам войници от всеки град и село в Семпера. Говореше и за нашествие в други страни, за разпространяване на кръвното желязо и по техните брегове. Тя източваше кръв от невинни. Никога преди не е била толкова кръвожадна.

— Била е — изведнъж не мога да срещна очите на Ина, ето защо надзъртам надолу към тревата. — Тя просто не го е показвала досега. Каро каза, че ще убива, докато не открие онзи, който ще ме сломи. Всеки, когото обичам или който ме обича, е в опасност. Толкова много хора, които са се опитали да ме защитят, са умрели заради това.

Ина надниква към мен, а сетне отмества очи.

— Смяташ ли, че всичко е било лъжа?

— Не знам — приятелството ми с Каро продължи едва няколко седмици, преди да науча коя всъщност е тя в Евърлес, но Ина я е познавала от години. Извиквам в съзнанието си лицето на малкото момиченце, което ме доближи край реката. Сладко, открито. Но колкото и упорито да се мъча да задържа образа му, една по-възрастна Каро го прогонва.

Ина смогва да се усмихне тъжно.

— Когато си помисля за онова, което сме споделяли, съм сигурна, че беше истинско. Поне нещо от него. Беше я грижа за мен.

— Тя те изложи на опасност, изпращайки те като Ловеца.

Ина поклаща глава.

— Аз исках да изляза и да те намеря. Идеята да облека този костюм, беше моя — тя гледа встрани от мен, докато говори. — Каквито и отвратителни неща да е сторила, Каро винаги е виждала една част от мен, която другите не забелязваха. Тя беше единственият човек, който не се отнасяше с мен като с някаква порцеланова кукла. Сякаш… виждаше силата в мен. — И Ина замлъква замислено. — Вероятно защото толкова дълго време е подозирала, че аз съм Алхимика.

— Убедена съм, че не е така — изричам отривисто, вярвайки в това с всяка фибра от тялото си.

Ина въздъхва:

— Да знам, че не всичко е било лъжа, влошава нещата. Тя трябваше да бъде моя приятелка — прошепва, а гласът й е тих и сподавен. Бузите й блестят от сълзи.

Взирам се в лицето на Ина прекалено дълго, все още завладяна от знанието, че ми вярва… някак, въпреки всичко… ми вярва, както ми вярваше и Амма. Тя ме гледа с доверие и очакване на лицето, като че бих могла да знам какво да предприема след това. Изведнъж ме пронизва неистов, пламенен копнеж по Лиъм. Лиъм, който винаги е наясно как да постъпи после.

— Какво ще правиш с Лиъм? — пита Ина. Възможно ли е да е прочела мислите ми по изражението? — Ти се интересуваш от него, нали? Обичаш го…

— Не го казвай… — прекъсвам я бързо и непрестореният страх в гласа ми я подтиква да замълчи. — Моля те!

Ала Ина никога не е била от онези, които си замълчават.

— Мислиш ли, че той е човекът, чиято смърт ще разбие сърцето ти? — пита ме нежно тя.

Преглъщам.

— Не знам — макар че всичко във вътрешностите ми крещи, че думите ми са лъжа.

— Но какво следва сега, Джулс? Как мога да ти помогна?

— Трябва да намеря оръжието, което ще я убие — проронвам аз.

Ина стисва челюсти.

— Налага се да се върнеш в Евърлес.

Грабвам ръката й, не желаейки нищо повече от това да стоя тук, до сестра си. Не че нямам желание да отида — искам го повече от всичко — но също така искам да поостана с Ина още малко, защото не знам какъв гняв може да стовари Каро върху мен, когато се възправя срещу нея.

— Просто искаш да видя Лиъм — промърморвам аз, за да скрия онова, което действително мисля. Каро ме познава. И знае, че рано или късно ще се върна на мястото, където започна всичко това.

Ина се засмива и оставя главата си да лежи на рамото ми.

Някаква струйка дим привлича погледа ми, издигайки се във въздуха пред надгробния камък на Роан. Заинтригувана, пристъпвам напред, за да установя, че подареният ми от Стеф камък се е озовал в локва от разлято вино. И се разтваря.

Ина ме следва.

— Това кръвно желязо изпари ли се?

— Не. Това беше дар, даден от Алхимика много отдавна. Символ, който да показва истинското лице на злото. — Димът увисва неподвижен във въздуха над него. Обзета от някаква идея, събирам още няколко чаши с вино от гроба на Роан, изсипвам ги в една обща, а после пускам в нея това, което е останало от черния камък. Точно както бих постъпила, ако слагах еднодневна монета от кръвно желязо в следобедния чай на лейди Сида.

Виното веднага започва да пращи и искри. Димът става по-плътен и се усуква. За мой потрес той сякаш придобива форма във въздуха пред нас и бавно обрисува образа на мъжко лице. Устните му са тънки. Има дълбоки, тъмни гнезда, където би трябвало да бъдат очите му. С Ина вдишваме едновременно.

— Това ли е… Кой е това? — пита тя, останала без дъх. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— Лицето на истинското зло — отговарям аз, отдръпвайки се ужасена, докато образът сякаш отваря уста, за да се засмее… после мигом избледнява и изчезва, като че никога не е бил там. Примигвам.

Кой друг би могъл да бъде освен Евър?

Ина стисва ръката ми и това ме откъсва от мислите ми.

– Права си… ще се върна в Евърлес — казвам аз, като този път влагам нотка на непреклонност в думите си. — Ако оръжието не е там, тогава може да има някаква друга истина, която ще ми помогне да я победя.

В това се таи някакъв мрачен смисъл. Трябва да сложа край на нещата там, където започнаха… научаването на всичко това. Както и на историята на Алхимика и Магьосницата.

— А после какво, Джулс?

Поглеждам към Ина и съзирам страха и надеждата си, отразени в очите й.

— А после ще приключа с това — промълвявам.

Тя изглежда сериозна.

— Не си длъжна да се изправяш пред нея, още не, ако не си готова. Можеш да се върнеш в Шорхейвън с мен…

— Сигурна съм — това е единственото нещо, спрямо което съм непоколебима, и аз се вкопчвам в него, въпреки че предизвиква у мен завихрящ се ужас. Идеята какво може да стори Каро, ако открие, че Ина знае истината, ме разтърсва до дъно. — Готова съм.

— Е, аз ще ти помогна — Ина остава неподвижна още секунда, а после отдръпва ръце от мен. Разкопчава нещо на гърдите си и след това сваля черното наметало от раменете си, сякаш е материализирана сянка. Отдолу е облечена с обикновена туника и тесен панталон като тези, които Амма или аз бихме носили в Крофтън. Тя премята наметалото през ръката си, пресяга се към врата си, за да развърже парчето тъмна коприна, покривало допреди малко носа и устата й… и ми подава старата си маскировка.

— За да можеш да влезеш в Евърлес — казва тя в отговор на моя празен поглед. — Не биха дръзнали да спрат Ловеца.

Облива ме топлина. Никой никога не е показвал такова доверие в мен, колкото Ина в този момент, независимо че завръщането ми в Евърлес е най-рискованото нещо, което някога съм предприемала.

— Това е невероятно, Ина. Благодаря ти.

Умисляйки се, тя прехапва устни.

— Ще изпратя съобщение, за да повикам Каро извън имението. Ще съчиня нещо. Не мога да ти гарантирам, че ще я задържа дълго. но… ще е по-добре от нищо. Най-малкото ще ти даде време да търсиш.

Вглеждам се в Ина, наистина се вглеждам в нея. Тя не е безгрижната, смееща се принцеса, която пристигна в Евърлес едва преди месец. Сега в нея прозира някаква сериозност, твърдост в ъгловатите й рамене и в начина, по който държи брадичката си високо вдигната.

Дори в това просто облекло, тя прилича на кралица.

Осъзнавам, че не е необходимо да се боя за нея… или по-скоро, че може да се страхувам за нея, но тя не е дете, което трябва да бъде закриляно.

Сестра ми задържа погледа ми — непоклатима и силна.

— Пази се, Джулс. Магьос… — тя спира рязко, прекъсвайки думите си с кратък смях, а сетне ме придърпва в плътна прегръдка. — Предполагам, че вече не ми трябва Магьосницата, Джулс. Имам теб.

Когато се качвам на коня си, Ина вече се е отдалечила, а увереността, която носеше със себе си, е отнесена от свистящия вятър. Евърлес се извисява в далечината, черно петно на фона на небето. Това е мястото, където за първи път сме обвързали времето с кръвта. Оттогава някаква древна, неумолима сила ме тегли обратно към имението… може би ме е примамвала отново и отново, след като с татко оставихме зад гърба си стените му преди толкова много години. Копринена нишка, втъкана в тези градини, кули и коридори, чийто край е потънал дълбоко в сърцето ми и сега ме придърпва подобно на навиваща се макара да се върна обратно.

Ако има някакъв отговор, където и да било в Семпера, някакво заровено оръжие, някакъв скрит начин да сложа край на историята с Каро, ми изглежда правилно той да е там.

Дръпвам юздите на коня и го пришпорвам напред към имението на Гърлинг.