Евърмор

25

Задъхана се измъквам от водата с протегнати ръце, за да отблъсна човека, който ме дави, и светлата бледа ивица от следобедното небе почти ме заслепява.

Тази малка болка е прекалено голяма, както и огънят в гърлото ми и агонията от борещия се за повече въздух ужас, изстрелващ ножове през тялото ми. Размахвам ръката си нагоре, за да закрия небето… и едва когато тя наистина ми се подчинява и покрива очите ми, осъзнавам, че нещо се е променило. Крайниците ме болят, но в тях има сила. А под мен има нещо твърдо — пясък — въпреки че главата ми все още е наполовина под водата. Стомахът ми се преобръща. Тялото ми вероятно е реагирало, сякаш го душат и давят, макар да не беше така.

Хвърлям се напред с вик на облекчение и стъпвам непохватно на пясъка, преди да се претърколя по гръб.

Оставам така за дълъг момент, докато болката в гърлото и дробовете не избледнява леко и усещането не се изплъзва от мен подобно на речната вода, оттичаща се от бузите и ръцете ми. Клисурата придобива очертания, водата се завръща към своя обикновен зелено-сив цвят, а от Каро няма никаква следа.

В продължение на няколко минути единственото, което мога да направя, е да приседна бавно и да дишам, да се мъча да потисна паниката, докато ръцете ми се свиват в юмруци около пясъка от двете ми страни. Следи от спомена са се вкопчили в мен. Спомням си топлината на камъните от сърцето на Каро. Пръстите, които бяха като нокти, впити в гърлото ми.

Някаква нова мисъл прекъсва тревогата ми: аз се опитах да върна сърцето на Каро. Историите са верни.

Но какво значение има това?

Докато цялостният спомен ми се изплъзва, ужасът, сквернящ вените ми, започва да се задълбочава, дъхът ми наново се учестява и в очите ми се събират сълзи. Спомням си основната причина, поради която с Илайъс дойдохме тук… и онова, което съзрях точно преди Каро да ме убие, блещукащо над повърхността на водата.

Оръжието, зъбът, нокътят. Кинжалът с рубина, този, който се вмъкваше и изхлузваше от съзнанието ми като нишка. Едничкото нещо, което може да ми помогне да убия Каро, да сложи край на всичко това. Но колкото повече се напрягам да сграбча спомена, да намеря смисъл в него, толкова повече се съмнявам в себе си. Посегнах към кинжала, докато се давех в реката, в ивицата, изтъкана от чернота. Може ли да е бил само видение, образ, който отчаяният ми ум е създал? Дали е загубен във времето, или някъде другаде? Или изобщо не съществува никъде?

Всяка закътана в мен надежда бързо умира, когато си спомням, че Лиъм е в Евърлес. Каро също. Дали тя знае? Може ли оръжието да е там въпреки онова, което каза Лиъм? Заради това ли тя отиде там, за да освободи света от единственото нещо, което може да я убие? Затварям очи, облягам се на плоската скала край брега, замаяна от въпросите, на които нямам отговор…

И се стряскам. Защото под дланите ми, издълбано в скалата, има нещо познато. Грубо издяланите форми на змия и лисица. Проследявам фигурите с върха на пръста си.

Светът наново се променя — стремително и с някакво мощно дръпване в съзнанието ми. Гората отстъпва назад. По-млада. Пръстът ми все още проследява формите в скалата, изронвайки камъка, но ето че сега карам скалата да се стопи за първи път. Превръщам я в прах с едва доловимо докосване.

Отнякъде зад мен се чува глас:

— Здравей!

Извръщам бързо глава. Треперя, коленете ми се свиват към гърдите. Но това е просто малко момиче с тъмна права коса и очи, зелени като тревата, което стои на няколко крачки от мен.

— Какво рисуваш? — пита то.

Бавно отпускам коленете си. Момичето скъсява разстоянието между нас и се навежда над скалата.

— Змия?

— Така ме наричаха. В моето село. Или вещица.

Момичето коленичи до мен и поглежда към роклята ми, която е покрита с мръсотия и осеяна с дупки.

— Затова ли избяга?

Аз кимвам.

— И никога няма да се върна. Не можеш да ме накараш.

То се усмихва.

— Баща ми ме нарича лисица, защото съм умна. Един ден ще науча много хитрини като лисицата. Ще направиш ли една рисунка и за мен?

Изпълва ме топлина, която се спуска надолу по ръката ми, докато я движа по каменната повърхност. Очите на момичето искрят, докато ме наблюдава как издълбавам лисица до извитите линии на змията.

— Баща ми каза, че можеш да дойдеш у дома с нас — сключва то ръката си около моята, а дланите ни засияват, когато се допират.

— Нямам никакви пари…

Отдръпвам ръката си, но то я хваща отново.

— Не бива да се притесняваш за това. Баща ми има много — момичето се обръща и посочва към някаква фигура, стояща на разстояние, след това пак се извръща с лице към мен и изважда от джоба си мъничка кесия, за да ми покаже проблясването на сребърните монети в нея. Върху кесията е отпечатано разцъфващо дърво.

Протягам нагоре ръка и изваждам нещо от косата си. Синя сатенена панделка.

— Трябва да ти дам нещо, ако ще идвам да живея с теб.

Ухилено, момичето взема панделката и ми помага да се изправя.

— Не трябва да се страхуваш повече. Аз съм специална като теб. Баща ми също. Ние не сме като другите хора.

Светът пак се променя пред очите ми. Озовавам се обратно в долината Блайт и всеки сантиметър от мен е Джулс Ембър.

Надавам сподавен, безмълвен вик от чувство на неудовлетвореност, без да се интересувам как той отеква по стените на клисурата… защото не искам вече да бъда въвличана в миналото си, в натрошеното на дребни частици негово огледално отражение, рееща се с парчета от мен самата, които не могат да се подредят. Когато нямам повече сили да ридая, се изправям уморено на крака със залитане и се оглеждам, опитвайки се да реша какво да правя по-нататък.

Въпреки че умът ми блуждае, ми хрумва, че Илайъс трябва вече да е тук. Трябваше да ме посрещне на брега на реката. Той може да ми помогне. Илайъс може да открие някакъв смисъл в това.

Следва… паника. Надзъртам към мястото, където той каза, че ще слезе. Там няма нищо освен реката, искряща кротко на следобедното слънце, и нищо не подсказва, че тези води някога са ме обгръщали, изливайки се в гърлото ми, изпълвайки дробовете ми със смърт.

Втурвам се напред в посоката, в която според Илайъс има път надолу… където каза, че ще пази.

Всяка крачка е усилие, натежалите ми нозе потъват в пясъка. Но все пак не ми отнема много време, за да стигна до един завой на реката, където се мержелеят тесни стъпала, издълбани в клисурата, оплетени от корените на дърветата. Където би трябвало да бъде Илайъс. Но тук няма никого. Никакви стъпки в пясъка.

Съумявам обаче да доловя нещо отгоре над мен, отвъд ръба на малкия каньон. Смесица от гласове — мъжки и женски, които крещят, както и тревожното цвилене на коне. Твърде далеч са, за да различа отделните думи, но ми се струва, че чувам гласа на Илайъс сред тях — спокоен, надменен.

Отначало изпитвам облекчение… следват викове в името на Кралицата. Пронизва ме студ и аз замръзвам.

Докато стоя там, притисната към земята от страх, проумявам, че суматохата сякаш се отдалечава към закътаното фермерско село, което заобиколихме по пътя насам. Внезапно ме поглъща различен вид страх — какво ще стане, ако Илайъс бъде заловен, какво ще стане, ако бъде отведен и наказан заради мен? Мисълта е достатъчна, за да ме изпрати да се катеря по стъпалата, изкачвам се, докато накрая смогвам да надникна предпазливо над върха им.

И сърцето ми се свива от ужас. Насред полето зървам група шорхейвънски войници, които са наобиколили Илайъс с извадени мечове. Той стои в средата с вдигнати ръце и с глава, наклонена към нечия извисяваща се фигура. Ловеца.

Ножът на Ловеца е притиснат към гърлото му.

Движа се, без да разсъждавам, издърпвам се над ръба и се затичвам, затичвам се към тях, а земята лети под краката ми. Когато се оказвам достатъчно близо, за да се обърнат и да погледнат към мен, аз размахвам ръце напред. Призовавам цялата си власт над времето, карам света да се отзове на моята команда… без значение какви ще бъдат последствията.

И то го прави. Времето се събира около мен, около тях. Войниците се забавят, покритите им с ръкавици пръсти се протягат към мечовете, изражения на изумление и страх се разпростират по лицата им. Замразявам ги всички там, където стоят, всички освен Илайъс, който се устремява към мен…

Но нещо не е наред, защото когато срещам очите на Ловеца през отворите в маската му, аз трепвам и се поколебавам… а той се размърдва подобно на проблясването на риба под повърхността на реката — веднъж, два пъти, сетне се освобождава от моето задържане на времето. Издава безмълвна заповед на войниците си — ръката му мълниеносно подава сигнал, който не разбирам, и думите му сякаш пронизват затвора, който съм създала. Войниците падат настрани — извън обсега на моето време. Способността ми да ги задържа се разтваря в нищото.

Вече се движа, за да събера сили за поредна атака, но тогава Ловеца се втурва към мен така, сякаш почти лети над земята. Пробожда ме ужас, какъвто не съм изпитвала, откакто Каро уби Роан.

Почти абсурдно, но първата ми мисъл е да се благодаря, че Лиъм не е тук, че сторих правилното нещо, изпращайки го обратно в Евърлес. Той е в безопасност, стига да не го разкрият. Трябва да се уверя обаче, че ще остане в безопасност. Ако бъда заловена, ако Каро заподозре, че го обичам…

Мълчаливо вземам решение, че няма да позволя да бъда заловена жива.

— Джулс! — достига до мен гласът на Илайъс. Настойчивостта в него откъсва очите ми от Ловеца, за да срещна погледа му. Осъзнавам две неща едновременно — извадил е камата си и лицето му е изпълнено със скръб и съжаление. Спомням си нашето обещание: че ще ме убие, преди Каро да ме залови. Виждам, че и той го помни.

Спирам да дишам, когато той вдига ръка и оставя острието да полети. Право напред и точно в целта. То се извива като дъга във въздуха и по-скоро виждам, отколкото чувствам как металът потъва в гърдите ми.

Болката ме връхлита навсякъде. Аз политам назад. На няколко крачки от мен Ловеца спира ненадейно. Едва забелязвам, че копитата на коня му запращат буци пръст към мен. Зрението ми потъва в черно, черно, черно… Топлината ме напуска ведно с болката дори когато падам на коляно.

Мисля за Лиъм, който минава през портите на Евърлес. В безопасност, в безопасност без мен.

И нещо ме обзема. Времето, което завихрях около ръцете си, за да уловя войниците в капан, пропълзява нагоре по ръцете ми, през вените, изпълва гърдите и главата ми. Времето, чисто и замайващо, се събира над мен, тръпка, която препуска стремително нагоре и надолу по гръбнака ми. Чувам как бие собственото ми сърце, как кръвта бучи във вените ми.

Приливна вълна от болка ме блъсва наново и светът около мен се размазва обратно в различни цветове.

Изправям се.

Макар да не го контролирам, чувствам как времето ми се измъква от мен като змия, хвърляща кожата си. Болката в гърдите ми внезапно намалява, а след това изчезва. Кръвта се връща в раната. Сълзите от очите ми, които дори не съм забелязала, че са се стекли по бузите, пресъхват, избистряйки зрението ми навреме, за да видя сребърната линия във въздуха, изстрелваща се назад към Илайъс.

Самото време трепери. Аз съм на крака невредима, Ловеца тича към мен, а ножът е в ръката на Илайъс. Той го гледа замаян, изражението му е като на някого, който се опитва да си спомни нещо.

— Въоръжен е! — извиква един от войниците.

Прекалено съм зашеметена, прекалено мудна, за да спра онова, което се случва след това, независимо че осъзнавам как ще се развие. Войниците пристъпват напред като един. Мечовете проблясват. И Илайъс пада, а собственият му кинжал тупва безполезен.

Не.

Времето пак избухва навън от мен. Едва ли вече имам контрол над него, невредима и жива, изпълнена със страх и ярост. Дори когато то се устремява вън от мен, аз също се затичвам покрай замръзналата фигура на Ловеца, покрай войниците в техните насилнически пози, до мястото, където Илайъс се е отпуснал на колене върху земята, притискайки една дълбока рана отстрани на тялото си.

Ако съумея да ги задържа още малко, имам шанс да го спася.

Падам на колене пред него и докосвам рамото му, за да го измъкна от застиването. Примигвайки, той се събужда и лицето му веднага се изкривява от болка. Вълна от признателност, че е изпълнил обещанието си, минава през мен, последвана бързо от разтърсващо, пронизващо съжаление. Още един човек е мъртъв заради мен, макар да е ясно от объркването, с което ме гледа, че той не си спомня да е хвърлял кинжала си.

— Ще върна времето, за да те излекувам — казвам аз и слагам ръка върху ребрата му точно над раната. Илайъс трепва и кимва, а аз затварям очи и призовавам времето за трети път, надявайки се да го ускоря около раната на Илайъс и да го излекувам, преди да е изгубил прекалено много кръв. Ала мислите ми са твърде неподредени, сърцето ми бие твърде учестено. Образи, запечатали тялото на Амма, прелитат пред очите ми. Безмилостният ми вътрешен глас крещи към мен, че съм се провалила, лошо извинение за Алхимика, че съм направила погрешно всяко едно нещо от деня, в който напуснах татко, за да отида в Евърлес. Сълзи се стичат по лицето ми. Аз хапя устната си и се мъча да се съсредоточа върху раната на Илайъс, но ръцете ми треперят от скръб, ярост и съмнение. Изгорена съм отвътре — куха и безполезна.

— Джулс. Просто Джулс — гласът на Илайъс е дрезгав от болка, но под нея някак все още има следа от предишната му шеговитост.

Поглеждам нагоре към него със сълзи в очите. Усещам, че раната му заздравява, но не достатъчно бързо. Не достатъчно. Кръвта се процежда отстрани по тялото му и се просмуква в почвата, оцветявайки смачканата пшеница под него.

— Само драскотина. Ще се оправя — казва той, а ръката му се сключва около китката ми. Аз проследявам погледа му, над нас войниците и Ловеца са застинали във въздуха, връхлитащи върху нас със скоростта на струпващи се буреносни облаци. — Наистина. Трябва да се измъкнеш оттук.

— Не мога да те оставя тук! — викам аз, без да се притеснявам колко отчаяно звуча.

— Можеш и ще го сториш — хваща той ръката ми, която е върху тялото му. — Съмнявам се, че Каро ще ме убие. Поне не веднага.

— Не е голяма утеха — изръмжавам му аз. Чувствам как по лицето ми избива пот, когато впрягам цялата си концентрация, за да излекувам раната му. Но това не е достатъчно. Аз не съм достатъчна.

— Върви, Джулс! Довърши онова, което започнахме — той ме дарява с вяла, половинчата усмивка.

Да го зарежа тук е последното нещо, което искам да направя, но чувствам как силата, с която държа времето, излинява. Скоро войниците и Ловеца ще се събудят. И нещата само ще се влошат за Илайъс — и за двама ни, ако съм тук с него.

Накъдето и да поема след това, трябва да тръгна сама. Илайъс кимва, а шеговитостта се изплъзва от лицето му.

— А сега тръгвай, Джулс! — Думите му са сетната искрица светлина в сгъстяващия се мрак.