Евърмор

6

Когато стигаме до балната зала, целият ми страх и гневът се стопяват за миг в страхопочитание.

Подът и стените са от същия блед камък както останалата част на двореца, набраздени с блестящи сребристи и черни нишки. Таванът е стъклен купол, през който нахлуват ослепително ярки лъчи, обагрени в червено, оранжево и лилаво — слънцето залязва над океана. То кърви със златиста светлина по стените, по пода и кара хората, въртящи се на дансинга — толкова много на брой, сигурно повече от двеста — да изглеждат позлатени дори през полупрозрачния сив цвят на воалетката ми. Забравата ме обзема и улавям по-здраво ръката на Лиъм.

Ала усещам напрежението му под пръстите си и това ми напомня, че въпреки усмивката на лицето му той се страхува и ние сме в опасност. Лиъм ме хваща силно за лакътя и ме дръпва надолу по стълбите към тълпата. Подгъвът на роклята ми се влачи по пода, камата под полата ми тежи в ножницата си.

В предната част на стаята мраморният под се издига в широко стълбище, където над стъпалата е подреден оркестър. Никога не съм съзирала нещо подобно: десетки музиканти извличат мелодията от виолончела и флейти, барабани и инструменти, които дори не мога да назова. Една дълга флейта, изглежда, е направена от човешка кост. Мелодията е красива, макар че не мога да се сдържа и потръпвам. Докато се придвижваме напред, музиката ме обгръща като нещо осезаемо, като език, който не говоря, но все пак ме тегли по начин, който не разбирам.

Над оркестъра един трон, изваян от блестящо тъмно дърво, стои празен.

По средата на стълбището Лиъм спира и се обръща към мен. Навежда се, за да прошепне в ухото ми. Опитвам се да не треперя.

— Вратата. Там. Виждаш ли я?

Проследявам погледа му през цялата стая към стъклените врати, подпрени отворени, за да се открие гледка към друга буйна градина и да се чува лекият звук на плискащи се вълни. Вратите ми се струват много далече заради морето от танцуващи хора между нас и спасението. Аз кимвам.

Лиъм се усмихва сковано на една минаваща двойка.

— Те водят към балкона.

Докато слизаме по стълбите, очаквам главите на всички в тълпата да се обърнат към мен, със или без воал, и викове убийца да изпълнят стаята.

Но това не се случва. Тълпата — хора във военно облекло като Лиъм или обемисти рокли и воали, движещи се по двойки и в сложни фигури, не ме гледа. Наблюдават се един друг, очите им блестят под воалетките. Няколко погледа се спират върху мен и сърцето ми започва да препуска, докато не си спомням настойчивите клюки, които се разнасяха из Евърлес, за различните богати перспективи, които лейди Вериса намираше за Лиъм само за да ги отхвърли той. Едно момиче, хванало го под ръка, неминуемо би привлякло вниманието, ала това не може да се избегне.

Наблизо минават хора с чаши с вино в ръце и бъбрят на висок глас за ястията на банкетната маса. Един от тях, мъж с тъмнолилаво сако, се откъсва от групата и тръгва към нас с приковани в Лиъм очи. Сякаш камък натежава в стомаха ми, когато разпознавам лорд Реналди от първото ми вечерно парти в Евърлес. Той беше човекът, който заплаши Беа да й източи кръв, равняваща се на една година живот, защото беше разляла вино върху него, преди Роан да разпръсне напрежението с чара си.

— Живеем в интересни времена — казва той прекалено гръмогласно, а думите му прозвучават злостно и обидно. — Първата ни смяна на властта от пет века насам, а ние получаваме някакво си момиченце за кралица. — И се ухилва към Лиъм, потупвайки ръката му, докато се разсмива все повече.

Гръбнакът ми се втвърдява. Ина може да не ми вярва, но ме боли, като слушам да се говори така за нея. Необходими са всички усилия на волята ми, за да не изтръгна питието от ръцете на благородника и да му го плисна в лицето заради тона му.

— Не е ли така, лорд Гърлинг?

Лиъм се усмихва. Очите му са чист лед, но предполагам, че Реналди е твърде пиян, за да забележи.

— Ще видим — казва той. После кимва, прекъсвайки разговора, и се отдръпва от Реналди, като все още ме води едва-едва за ръкава.

Звучен смях полита към тавана. Групата се отдалечава. Когато Лиъм поглежда надолу към мен, съзнавам, че юмруците ми са стиснати, а ноктите ми са впити в дланите. И ти ли се съмняваш в Ина? — искам да го попитам, но сега не му е нито времето, нито мястото.

— Както казах, никой няма да те забележи — промърморва Лиъм. И протяга ръка, за да я сложи на талията ми. Никой външен човек, който ни гледа, не би го видял, но ръката му върху кръста ми е лека и безучастна, усмивката му е куха. Формална, далечна.

В дъното на стълбите се струпват хора и всеки, който слиза, спира, за да се присъедини към тях. Лиъм ни насочва в тяхната посока, докато аз накланям глава в опит да зърна какво има сред тях. И тогава устата ми пресъхва.

Една търговка на време на средна възраст, облечена красиво като всички нас — в тъмнозелена рокля, украсена със златисти дантели, седи на малка масичка с лъскавите си инструменти пред себе си. По-миниатюрни и по-бляскави от инструментите на Дуейд в Крофтън или на Уик, търговеца на време, който ми източи десет години кръв в Лаиста, но въпреки това резливи и опасни.

Ала в тази секунда ме обзема някакво странно, неспокойно чувство. Нещо е различно… защото тук хората идват при нея един по един, усмихват се и разговарят, докато доброволно предлагат ръцете си. В Крофтън опашката пред магазина на Дуейд беше дълга и отчаяна: главите на хората бяха наведени и тихите им гласове се молеха на Магьосницата да ги благослови с допълнителни час или два. Когато отидох при Уик в Лаиста, той вземаше капка кръв от всеки продаващ, след което измерваше времето му живот, поръсвайки специален прах в кръвта, нагряваше я на огън, като внимателно броеше секундите, през които пламъкът гори, за да се увери, че няма да източи повече кръв и да убие продавача. Търговката на време, облечена в зелено, сега не измерва нищо. Всеки тук може да отдели години, вероятно дори десетилетия, ако това е, което тя им взема.

Двойка се отлепя от масата и минава покрай нас. Чувам жената да казва:

— Скъпи! Внимавай, ще изцапаш роклята ми с кръв.

— Какво е това? — шепотът ми е твърде настоятелен. Гневът от несправедливостта кипи в мен.

Очите на Лиъм се стрелват от едната страна на другата и обратно. Той вижда същото нещо, което виждам и аз — че тази опашка се намира между нас и нашето спасение. Каквото и да е тя, се налага да преминем през нея.

— Дан за Ина — промърморва той и ме хваща за ръката. — Всеки трябва да предложи една година от собствената си кръв. Това е нещо като дар. Съжалявам, не осъзнах…

Стомахът ми се бунтува. Една година. А тези хора дори не ги е грижа. Смеят се, усмихват се, докато навиват нагоре ръкавите си, оголвайки ръце и длани като коремите на риби под танцуващата светлина на свещите в залата. Тяхната плът е гладка. Чиста. Няма белези някога да им е източвана кръв и преди.

Една година не означава нищо за тях. Никога не им се е налагало да пожертват дори една.

Когато един среброкос джентълмен отстъпва от масата, наблюдавам как търговката на кръв затваря с коркова тапа флакона с кръвта му и го поставя редом с десетки други върху кадифена постелка. Мъжът е по-загрижен да не изцапа натруфената си премяна, попивайки една капчица кръв с бродираната си кърпичка.

Толкова много кръв, искряща красиво във флакони като гнездо със скъпоценни камъни. Някакъв човек зад мен улавя погледа ми и повдига вежда.

— На опашката ли сте?

Лиъм отговаря вместо мен:

— Да — той ме слага до себе си и добавя приглушено: — Всичко е наред. Аз ще дам още една година вместо теб…

— Не е за това — заеквам аз, изричайки подобна полулъжа. — Аз просто… не мисля, че моето време може да бъде погълнато. То нарани Каро, когато тя се опита да го изпие първия път в Евърлес. Мислиш ли, че това би навредило и на Ина? — Думите ми пресъхват, докато друг, още по-отвратителен страх се надига у мен. Какво ще стане, ако Каро пак сложи ръка върху кръвта ми? Каква тъмна магия би могла да причини за отмъщение тогава?

Дори и с воалетката между нас улавям как шок, а после и съмнение преминават по лицето на Лиъм. Защото дори и с всичките си години на учене не знае това за моята кръв.

Изведнъж той започва да ми изглежда по-малък, отколкото е, а аз самата се чувствам незащитена заради онова, което сме: момче, което въпреки цялата си интелигентност и образованието си е едва на деветнайсет години, и момиче, което има векове от спомени и знания, й магия, но няма достъп до тях.

Опашката се придвижва напред и идва ред на Лиъм. Той стисва ръката ми нежно и се приближава, оставяйки ме вцепенена, докато главата ми се върти от новата информация. Този мрачен данък. Предложението му да даде година от своя живот заради мен. Съкрушителният страх, че Каро може да получи още от моята кръв и да ме накара да стана съучастник в нейния опустошителен поход.

Виждам как острието прорязва кожата на Лиъм и зрението ми се надробява. Това е само дланта му. Само дланта му. Надниквам встрани, за да не се налага да гледам как кърви.

Когато всичко свършва, той поглежда назад към мен и се усмихва снизходително, докато търговката на време превързва ръката му.

— Надявам се, че ще извините моята любима — чувам го да казва. — Тя изобщо не е в състояние да понесе гледката на кръв.

— О, хайде сега! — гласът на търговката на време, който му отговаря, съдържа същото леко, аристократично очарование, но в него има и неумолима острота. — Тя може да затвори очи или пък вие да я държите за ръката.

Тя повишава глас, обръщайки се към мен, и не ми харесва особено колко проницателен е погледът й.

— Със сигурност, милейди — подема тя със заплашителен намек в гласа си, — не желаете да пропуснете честта вашето време да тече във вените на Кралицата? Чувам също, че тя възнамерява да й изработят бижу от кръвно желязо за нейната корона.

Стомахът ми се свива, докато навсякъде около нас хората започват да се извръщат към мен. Глави се накланят любопитно. Чувствам вниманието им като опасен вятър, готов да разкъса воалетката ми и да покаже лицето на убийцата на цялата бална зала.

Затова, въпреки че крайниците ми са натежали като олово от страх, аз пристъпвам напред.

— Разбира се, че не — прошепвам плахо, докато навивам ръкава си. Лиъм ме обгръща с ръка и въпреки по-ранното си нежелание да му позволя да ме докосва, сега съм му благодарна за това. Докато острието на търговката на време разрязва кожата на дланта ми, той се навежда, преструвайки се, че целува слепоочието ми, за да ме утеши. Вместо това устните му докосват ухото ми.

— Всичко ще бъде наред.

Но точно когато търговката се пресяга за превръзка, залата притихва и всички глави около мен се обръщат към трона. Търговката пуска ръката ми и се навежда в нисък поклон, щом някаква врата в стената зад трона се отваря и оттам излизат две момичета в дълги рокли.

Каро. И новата коронована кралица на Семпера: Ина Голд.