Евърмор

27

Несъзнателно сядам и ножът изсвистява в дъга назад, за да се насочи към мен. Ина Голд, сестра ми, кралицата на Семпера, стои пред мен, а лицето й е едновременно спокойно и осветено от ярост. Тя диша тежко през разтворените си устни, а бузите й са силно поруменели. Но ръката й е абсолютно непоколебима, когато вдига острието на моята височина.

— Ина — гласът ми излиза пресипнал. Облекчение, радост и страх се сплитат на възел в гърдите ми. — Ина, как…?

— Не говори! — изсъсква тя в злобен шепот. — Как смееш? Как смееш да идваш тук, където е погребан Роан?

Затварям уста и я отварям наново, опитвайки се да дишам, опитвайки се да мисля. Ина. Моята приятелка, моята сестра. Откъде мога да започна, когато тя ме гледа с такава омраза в очите? Съжалението се надига на вълни в мен: смятах, че ако я излъжа, ще я защитя. Направих го от любов… но никога не биваше да й позволявам да мисли, че аз съм убийца. Защото сега чувствам въздуха между нас гъст и непреодолим, гневът и омразата в очите й са по-болезнени от всички удари, които току-що си разменихме.

— Не го убих аз — е това, което излиза най-накрая. Изречени на глас, думите звучат жалки, макар да знам, че са истина.

Ръката на Ина потрепва, но погледът й остава върху мен непоклатим и изгарящ.

— Разбира се, че не — казва тя и гласът й е разяждащ като киселина. — Предполагам, че той и майка ми са решили да се самоубият.

— Ина, ти можеше да ме убиеш. Сега и там при реката — казвам дрезгаво аз. Цялото тяло ме боли, но аз се оттласквам от тревата и се изправям на крака бавно, бавно, без да откъсвам очи от нейните. — Но не го направи.

— Не. Ти ще бъдеш съдена — погледът й преминава за кратко покрай мен, отправя се на метри към надгробния камък на Роан и обратно към мен. Отново за момент си мисля, че усещам присъствието на мъртвите около себе си, очите на Роан, на лорд Евър и на всички други, на мъртвите, които са тук и не са тук, в този живот и в предишния, и в по-предишните, простиращи се петстотин години назад. Ина иска единствено същото, което искам и аз. Истината.

— Роан беше мой приятел — казвам й аз, емоцията задавя гласа ми, но аз се заставям да я преглътна и да бъда силна заради нея. Тя също е загубила всичко и аз не бива да се разпадам, дължа й го. Както Лиъм стори с мен най-напред, като ми сподели за Алхимика, така и аз й подавам истината малко по малко. — Той беше убит, за да стигнат до мен. Защото някой вярваше, че това ще ме нарани.

— Кой? — настоява тя презрително, нищо че сълзите трептят в очите й, заплашвайки да потекат. Ина прави крачка към мен, мъча се да не отстъпвам дори когато ножът се приближава. — Говорих с другите слуги. Те ми разказаха колко мразиш семейство Гърлинг. И колко много хора са мислели, че обичаш Роан, откакто сте били деца.

Принуждавам гласа си да остане нетрепващ.

— Вярно е. Не мразех Роан. Никога не съм го мразила. Този, който го уби… — как мога да й кажа това? Как може тя да ми повярва? Но Ина не отмества очи от мен — непримирими и питащи — така че аз издържам на погледа й и казвам: — Каро го уби, Ина. Тя уби него, а също и майка ти.

Цветът изчезва от бузите й, макар че тя не разхлабва захвата си около острието. Наблюдавам лицето й отблизо, боейки се да се надявам, докато тя разсъждава върху думите ми. Мисълта преминава през лицето й като облак, носещ се по небето.

— Защо? — най-сетне проронва тя. Гласът й е тих, но с лекота разсича тежката, напрегната тишина, която ни заобикаля в гробището. — Защо тя би сторила подобно нещо?

Вкопчвам се във факта, че не ме нарича умопомрачена, сграбчвам онази тънка нишка надежда и я стисвам с цялата си сила. В черепа ми гръмовно трещят неща, които мога да кажа, като всяко от тях звучи по-абсурдно от следващото. Но сега, след като доверих на Ина началото на истината, не мога да спра дотук. Би било грешно да й откажа продължението. Поемам си дълбоко дъх и протягам длани към сестра си.

— Тя искаше да ме нарани — изричам бавно. — Трудно е да ти обясня защо, но с Каро се познаваме от много дълго време. Още отпреди ти да дойдеш в Евърлес. Не мога да кажа, че го разбирам, но се опитвах. — Вдишвам. — Но помисли назад във времето. Можеш ли да ми кажеш кой е първият ден, в който си срещнала Каро?

Ина присвива очи. Не проумява. И докато тишината се обтяга между нас, лицето й се сбърчва, а очите й се разширяват. Мога да позная какво прави сега: тършува из спомените си, издирвайки първия ден, в който красивата зеленоока слугиня с приятен глас е влязла в живота й. Ала не може да намери отговор, защото…

— Винаги е била там — казвам аз колебливо, оставяйки края на изречението да се издигне нагоре като въпрос. — Тя винаги е била там, нали?

Ина не отговаря, но виждам как думите ми достигат до нея, как прозира истината в тях и тя я провокира да потръпне леко.

На свой ред продължавам настойчиво:

— Защото тя винаги е била там. Тя е била до майка ти, преди ние да се родим. Тя никога не се променя. Следи за всичко. Наблюдава. Очаква.

Ина все още мълчи, ръцете й се стягат около лъскавата дръжка на ножа и аз не мога да си представя как се е чувствала, какво ли е било за нея да расте сама в дворец, а майка й и приятелката й да изчезват през странни промеждутъци от време. Спомням си обноските, които мъртвата кралица и Каро демонстрираха помежду си, необичайната, мълчалива зависимост, с която обикаляха една около друга, като почти никога не си разменяха и дума. Предполагам, че Ина е била свикнала с тези действия, след като ги е виждала всеки ден, но съзирам как въпросите й се оформят сега, когато се вглъбява повече в думите ми.

След това обаче тя сякаш ги изтиква настрана. Вирва брадичката си към мен.

— Очаква какво?

— Мен — казвам аз, което е вярно в известен смисъл. — Каро и аз… ние сме врагове. Не я познах, когато за първи път дойде в Евърлес, както и тя мен, но в крайна сметка тя научи коя съм. — Поемам си дълбоко дъх, от който гърдите ме заболяват, и се напрягам да сдържа сълзите, събиращи се в очите ми. — Тя уби Роан, за да ме нарани, защото мислеше, че го обичам. А майка ти, покойната Кралица, го знаеше, ето защо Каро уби и нея, след като се увери, че аз ще бъда обвинена.

Една сълза безшумно се плъзва по бузата на Ина и ми се струва, че виждам как ръцете й леко треперят.

— Коя си ти тогава? — прошепва тя.

— Ина — понечвам аз, опитвайки да намеря начин да го кажа, начин, който да не накара сестра ми да избяга от мен или да я подтикне да премисли отново използването на онези ножове. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че Алхимика и Магьосницата са все още живи?

Тя примигва.

— Майка ми ме възпита да вярвам в старите приказки, но…

— Баща ми също — отвръщам аз, а гласът ми несъзнателно стихва до шепот. — А ти вярваш ли, че двамата все още бродят по земята? Че все още могат да бъдат сред нас?

Ина се размърдва, пристъпвайки от неудобство.

— Какво искаш да кажеш?

— Това ще ти прозвучи налудничаво — казвам аз. — Все още се чувствам безумно, но моля те, повярвай ми, Ина. — Преглъщам. — Аз съм Алхимика. А Каро… Каро е Магьосницата.

Тя ме зяпва с празен поглед. Имам усещането, че цяла минута минава в трепетно мълчание.

Най-накрая Ина казва:

— Онова, което почувствах в долината? Когато те нападнахме с твоя приятел? Това беше… древна магия?

Кимвам отривисто. Сълзите пак напират в очите ми.

— Ина, знаеш ли историята, в която Алхимика предложил на Магьосницата обратно сърцето й и й дал да погълне дванайсет камъка?

Тя кимва рязко. Да. Ръката й се снижава малко.

— Дванайсетте камъка били сърцето на Магьосницата, разделено на дванайсет части. Когато съм била убивана, аз съм се раждала наново.

Очите на Ина проблясват.

— Аз съм Алхимика — промълвявам и в гласа ми няма и капчица от решителната власт, която би трябвало да дойде с тези думи. Отдръпвам ръката си от нея и обвивам с две ръце кръста си, сякаш мога да спра себе си да не се разпадна. — Дванайсетият, последният… Каро иска да ме убие и да вземе обратно онова, което съм откраднала от нея през първия си живот.

— Нейното сърце — отговаря тя.

— Да. Но първо трябва да го разбие. Ето защо… — ала вече не мога да продължа. Сълзите, които заплашваха да потекат, най-сетне се освобождават и рукват по бузите ми една подир друга.

— Ето защо тя е убила Роан — довършва Ина вместо мен, а гласът й е тих и недоумяващ. — Защото ти си го обичала.

Аз кимвам. Не мога да сторя нищо повече, не мога да я питам отново дали ми вярва, и да рискувам да ми отвърне с „не“.

— Джулс… — прави крачка към мен Ина. Протяга напред ръце, не ме докосва, но нещо се е променило в нея, между нас. Очите й са омекнали, все още несигурни, но омразата, която гореше толкова ярко, се е стопила. Позволявайки й да стане не Ловеца, не Кралицата, а просто едно момиче, просто моята приятелка — бледа и покрусена.

— Съжалявам, че не ти казах — изричам аз с потънал в сълзи глас. — Трябваше, трябваше да се опитам по-усърдно, но не осъзнавах, аз…

В очите й просветва объркване.

— Защо на мен? Защо да го казваш на мен?

Едва не се разсмивам, защото това е тази част от истината, която чувствам като най-плашеща. Но аз се стягам и продължавам:

— Когато се срещнахме, ти ми се довери… искаше да научиш тайните на раждането си. Все още ли имаш желание да ги узнаеш?

Тя кимва колебливо.

— Предполагам.

— Помниш ли, когато отидохме в сиропиталището, а човекът там ми каза за Брайърсмор? Ние сме родени там, Ина, и двете, в един и същи ден. От една и съща майка — поемам си дъх с усилие. — Ние сме близначки и сме изгубили родителите си по бреме на смущенията във времето, за които ни разказаха.

— Кралицата ме е намерила там — казва Ина. Гласът й е все още безизразен, лишен от емоции, но въпреки всичко трябва да отчета като малка победа факта, че тя все още не е избягала или че не се е нахвърлила върху мен. Все още е тук, все още ме слуша, което би трябвало да означава нещо. — В устата си съм имала камък.

— Знакът на Алхимика — пояснявам аз. — Но това съм била аз, аз съм била с камъка, ако изобщо някога е имало такъв. Но татко, вуйчо ми… Нашият вуйчо — осъзнавам аз в пристъп на тъга онова, което Ина никога не е имала. — Той ме е отвел оттам. Не се е досетил, че Кралицата ще вземе теб вместо това, просто не се е досетил…

— Значи Каро си е мислела — казва Ина, препъвайки се във всяка дума. — Тя си е мислела… че аз…

— Да — осмелявам се да направя крачка към нея, достатъчно близо, за да я докосна, и тя не се отдръпва. — Тя щеше да те убие, докато не установи, че аз съм Алхимика, а не ти.

Ина ме гледа изпитателно за един дълго проточващ се момент, в който страх, неверие и още нещо друго потрепва под прозрачната завеса на лицето й. Сърцето ме заболява от това колко близо до повърхността са всичките й чувства. Колко ужасни трябва да са били за нея тези последни няколко седмици, докато аз бродех из цяла Семпера в преследване на спомените си, изоставяйки я в ръцете на Каро. Но тогава, мълниеносно като настъпваща буря, чертите й се сгърчват в гняв.

— Лъжкиня. Лъжкиня! — и ножът наново е опрян в гърлото ми. — Смяташе, че ще повярвам ли?

Затварям очи. Може би това е краят… и си мисля мрачно, че е много по-добре да умра от острието на Ина, отколкото от това на Каро. Може би страхът от смъртта размътва мозъка ми, защото ми хрумва друга идея.

— Ина, може ли да се опитам да ти покажа истината? Ако съумея да го направя, ще ми повярваш ли?

Тя примигва.

— Как?

Ина има желание да ми повярва, убедена съм в това. Затварям очи и внимателно вземам ръката й в своята. Споменът е моменти, а моментите са време — мисля си аз, канализирайки думите на Стеф, представяйки си как вкарвам Ина в тях.

Бавно… бавно… то започва да действа.

Държейки я под контрола си, нагазвам в спомените и един след друг те започват да влизат и излизат от фокус на повърхността на ума ми. Каро в Евърлес, наблюдаваща как течното злато на моето време танцува по пода; Брайърсмор — първо скицата му, а сетне високият пронизителен писък на нашата майка Наоми; Роан на колене, острието на Каро, което е притиснато до гърлото му…

Дръпвам ръката си от Ина и се навеждам напред… обратно в гробището. Тя се взира в мен с широко отворени очи и стъклен поглед.

— Съжалявам, Ина — казвам аз и докосвам едва доловимо ръката й, усещайки твърдостта на бронята под наметалото на Ловеца. Знам, че думите не могат да предадат всичко, което чувствам, съжалението и тъгата за Роан и дори за Кралицата, както и колко съжалявам, че тя бе въвлечена в това, че бе наранена от последиците. — Толкова съжалявам за всичко.

Клепачите й се затварят за миг, гърдите й се вдигат и спускат бързо под наметалото. Съзирам как се опитва да се овладее и това кара нещо в мен да се сгърчи. Но най-накрая тя се предава и оставя емоцията да се разлее върху лицето й. Нозете й се подкосяват, тя се строполява върху гърдите ми и някак в мен се прокрадва убедеността, че от много дълго време е чакала това да се случи.

Хващам я. Хващам я и не я пускам.