Евърмор

31

Залива ме страх и аз застивам, ослушвайки се. Сграбчвам извитата дръжка, опитвайки се да отблъсна натрапчивото чувство, че съм правила това и преди.

Отдолу се понася някакво слабо трополене, което може да бъде само от някого, който се изкачва по стълбата. Тунелът улавя звука на тихи стъпки и го усилва така, че онова, което се издига нагоре, е някакво неземно, кухо, отекващо сгромолясваме. И става все по-силно и по-силно. Не мога да сторя нищо, няма къде да отида. Няма бягство от тази кръгла стая, а само голямо пропадане…

Поглеждам оръжието в ръката си и го стисвам, като че мога да изтръгна смелост от него.

Дишам пресекливо, докато шумът от тунела става все по-мощен и по-мощен.

Ала нямам време да се чудя, нито пък да съжалявам. Защото някой се подава от шахтата в трезора. В мъждивата светлина виждам диплите на проблясваща черна пола и нежни, обути в пантофки крака под тях. Още преди лицето й да се покаже, различавам фигурата й и движенията й, които са ми до болка познати. Киро.

Задушава ме паника. В мрака тя изглежда така, сякаш е създадена от сенки, черната й коса е спусната около раменете и се слива с черната й рокля. Тя се обръща, съзира ме и усмивка разделя лицето й, а зъбите й се белеят в тъмното. Посяга към кръста си и изважда отнякъде два ножа, дълги колкото ръцете й от лактите до китките. Държи ги отпуснати встрани до тялото си и ги върти бавно, така че да уловят трептящата светлина на фенера. Сетне тя вдига едната си ръка, ножът все още е в нея, и нещо над нас се раздвижва. Един каменен диск се плъзва над главите ни върху входа на шахтата на трезора, скривайки и мъничкото светлина, която се просмуква отдолу, приклещвайки ни изцяло вътре. Спалня, която се превръща в килия, превръща се в гробница.

Завладява ме ужасен страх, когато се изправяме една срещу друга. Усмивката й е угаснала, но позата й е напрегната и нащрек, готова е да се бие. Не се чувствам по-смела заради това, че обичайната й студена увереност е заменена от пламтяща стръвност в очите.

За първи път, откакто уби Роан, изпитвам внезапно съжаление към Каро, неочаквано, дълбоко и непогрешимо… защото тя също бе бродила из Семпера в търсенето на начин да ме унищожи. Ала за разлика от мен, се бе опитвала в продължение на векове.

Отблъсквам съжалението. Дошло е време да сложим край на нашата история.

Виждам как мислите й се стрелват насам-натам, докато оглежда стаята около нас. Масата с жестоките инструменти, стенописа, простите легла. От изумения й поглед разбирам, че не е била тук от разрива между нас.

Очите й попадат върху кинжала в ръката ми, после се връщат към мен. Челюстта й е сключена, а изражението й е обезумяло.

Ако нещо й тежи, тя, изглежда, го отхвърля сега.

— Стражите ми са обкръжили Лиъм. Твоята магия няма да продължи дълго.

В дълбините на съзнанието си отбелязвам, че пропуска обичайните си любезности, въпреки че в гласа й все още се чете отровна сладост. Каро вдига дясната си ръка с ножа в нея, насочвайки го срещу някакво въображаемо гърло.

— Защо да протакаме повече? Да си побъбрим малко?

Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя спокойствие.

Въздухът сякаш прерязва гърлото ми по пътя си надолу.

— Не.

— Ти ме нарани — казва тя, а гласът й звучи по-силен и по-плътен в малкото пространство. Тя пристъпва към мен и очите й се свеждат надолу към кинжала в ръката ми. — Какво е това?

Аз се поколебавам, губейки непреклонността си пред нейното невежество. Преструва се — решавам аз.

— Оръжието, с което ще те убия.

— Да живееш с парченцата от мен е притъпило разсъдъка ти, приятелко моя — засмива се тя, смехът й се понася като кратък лай, след което тя въздъхва. Звуците се смесват в пространството между нас и карат коленете ми да затреперят. — Трябва ли да играем отново тази малка игра?

— Не е ли играта това, което искаш ти? — преправям аз гласа си като нейния, наподобяващ замръзнала коприна. Лекотата в него, както и тежестта на кинжала в ръката ми карат стомаха ми да се свива. Всичко, което трябва да сторя, е да замахна и да го използвам. — Не е ли това причината да ме преследваш из Семпера в продължение на векове, убивайки всички, които обичам, всички, които са ме защитавали?

При тези думи светлите очи на Каро стават още по-студени.

— Защитавали са те? Ти никога не си искала да бъдеш защитавана, нито когато беше Антония… нито сега. Ако си го желала, смяташ ли, че щеше да стоиш тук с мен, сама?

Потрепервам от истината в нейните думи.

— Мислиш ли, че щеше да дотичаш обратно в Евърлес, когато откри коя си? — додава тя.

— Върнах се в Евърлес, за да защитя Ина от теб — изричам ядосано аз.

— Може би. Но това не е всичко, нали? Ти разбра коя си. Защото всеки път, когато умираше, и всеки път, когато живееше, моето сърце беше единствената част от теб, която остана истинска. Частта от теб, която бях аз. Ти винаги си намирала обратния път към Магьосницата.

— Това вече е почти приключило — казвам с треперещ глас.

Очите й намират моите, проблясвайки с нещо като болка.

И ето че Каро вече е пристъпила достатъчно близо, за да притисне върха на ножа в гърдите ми. Преглъщам мъчително, неспособна да помръдна, да възпра думите й с моите собствени, да вдигна оръжието си. Ако това е още един капан, поредната хубавичка лъжа, то значи, тя е успяла да ме примами вътре като в проблясваща паяжина.

— Вече не искам сърцето ти, Каро — прошепвам аз. — Опитах се да ти го върна преди… Опитах, но…

Овладявам до безупречност изкусните послания в изражението на Каро, движенията й. Начина, по който извива крайчетата на устните си надолу, аз мога да разбера, че губи търпение. Узнавам от начина, по който изправя гърба си, че е взела решение.

— Какво ще кажеш да се опитам да убия Лиъм Гърлинг и да видя докъде ще ни докара това? — казва тя с небрежно замахване на острието, което прави прорез там, където се притиска до роклята ми.

Отчаянието ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, движейки се без моето позволение. Обръщам се и грабвам някакво старо шише от масата, разбивам го в ръката й, онази, която стиска ножа. Острието порязва гърдите ми, но аз пренебрегвам болката. Тя се хвърля към мен в същото време, в което и аз се хвърлям към нея, ала нито една от нас не понечва да призове магията си, за да й помогне. Това не е битка на мощта, а на волята, осъзнавам внезапно. Не става въпрос за нашата магия. Става въпрос за нас самите.

Борим се една с друга, но Каро свиква силите си и с две ръце ме блъсва в стената със стенописа, изобразяващ лисицата, змията и хрътката.

Единственото, което виждам в следващия размит миг, е хрътката над мен и оголените й зъби, преди да забия кинжала си в плътта на Каро.