Евърмор

13

— Стеф.

Задържам дъха си, когато тя извръща бързо глава, за да ме погледне, а безразсъдството на онова, което току-що съм извършила, се просмуква в мен. Твърде късно е да го върна назад. Пронизващият й, нетрепващ поглед запалва у мен страх — като искри при удара на кремък в огниво. Може би нейните лекомислени думи за Кралицата по-рано са били просто представление. Ако това е така и тя ме разпознае като Джулс Ембър от Крофтън, издирвана за убийството на Кралицата, може би току-що съм обрекла себе си заради съкрушителната си потребност от помощ.

Но за щастие, тя не ме разпознава или ако го е сторила, поне не го показва. Очите й се движат бавно по лицето ми, а устата й се изкривява в подозрително смръщване.

— Чух, че си вещица от по-нисък клас — опитвам се да поведа разговора аз. Карам гласа си да звучи наперено и ведро, както допускам, че би звучал гласът на някоя ученичка, ако това е само отвличане на вниманието.

Тя се вторачва в мен.

— От кого си го чула?

— От Лиъм Гърлинг — казвам аз, припомняйки си урока, който татко ми преподаде, а Евърлес затвърди: да казвам истината колкото може повече, така че лъжите да се забелязват по-трудно. Докато говоря, се опитвам да погледна скришом към нещата, разпръснати в краката й, а сърцето ми се ускорява от гледката. Парчета метал, извити в странни форми, издълбани дрънкулки, които може да са от светло дърво или животински кости, малка месингова купа с прах.

Очите й се разширяват от изненада, после отново се присвиват.

— Елитна компания. Никога не съм те виждала преди.

Вдигам рамене.

— Е, верни ли са слуховете?

С непоколебима експедитивност Стеф събира предметите си в кадифената кърпа в бургундско червено, върху която са сложени. Тя вдига някаква кожена връвчица от тревата, овързва плата на мъничката бохча и я закачва на колана си.

— Кои слухове? — отвръща, без да откъсва очи от мен. — Има няколко. Трябва да си по-конкретна.

— Че имаш познания в по-дребната алхимия. И че не таиш любов към Кралицата — добавям импулсивно второто изречение, след което спирам, а сърцето ми препуска лудо. Може ли тя да си каже, че се стремя да изпитам нейната лоялност?

Стеф ме измерва спокойно и изглежда толкова предпазлива, колкото се чувствам и самата аз. Но все пак долавям весели искри в очите й. Надявам се, че се дължат на моята смелост.

— Не хранех любов към старата Кралица. Още не съм решила за малкото сираче, което стана Кралица. Но се съмнявам, че животът ми ще се промени по някакъв начин.

Стомахът ми се свива при нападката към Ина. Потискам гнева си.

— Ами алхимията? — питам аз. — Имам нужда от услуга и мога да платя.

Тя ме поглежда незаинтересовано.

— Ако наистина имах това, което търсиш, защо да ти казвам, непознато момиче?

Сърцето ми прескача.

— Защо то имам нужда от помощта на вещица. Важно е.

— Какво искаш тогава? — казва тя невъзмутимо, изправяйки се на крака.

Изтривам изпотените си ръце в роклята на Дана. Виждам как очите на Стеф трепват, когато забелязва това.

— Да си спомня неща, които съм забравила — казвам аз. — Искам да направя кръвна регресия.

Стеф прави крачка към мен. Тя е висока, тъмнокожа, с дълги плитки, падащи върху раменете й. Зелената й роба изглежда безупречна въпреки факта, че е седяла на земята в гората.

— Кръвните регресии са за отегчени благородници или отчаяни глупаци — очите й бързо се спускат надолу по тялото ми, а сетне се връщат нагоре, за да срещнат погледа ми, преценявайки ме неумолимо. — Ти не си благородница. Трябва да е нещо важно, щом идваш при мен за помощ. Но ако това е така, как изобщо си могла да забравиш спомена?

Сърцето ми бие учестено. Тя сякаш изучава изражението ми и аз отчаяно се надявам, че през последните седмици е стояла затворена в двора на академията и не е видяла листовките с рисунка на лицето ми, разлепени навсякъде из града.

— Това са историите на някого, който е изчезнал — казвам аз, което всъщност не е лъжа.

— Всички сме изгубили близки. Да си спомним техните истории, няма да ги върне обратно — лицето на Стеф остава каменно. После с по-тих глас тя добавя: — Хората забравят, за да оцелеят.

Независимо от думите й в гласа й има нотка на предпазливост, която запалва надеждата в мен, а по лицето й се чете любопитство. Сега аз съм тази, която пристъпва напред.

— Моля те! Ще ти платя за отделеното бреме, но аз наистина се нуждая от помощ.

— Ще трябва да я намериш някъде другаде — гласът й става по-студен. Тя ми обръща гръб, за да довърши събирането на нещата си, очевидно заключила, че не представлявам заплаха за нея. Мъничка купа, къс нож, който блести сред постеля от цветя. — Лиъм Гърлинг каза ли ти също, че старата Кралица екзекутира половината ми семейство за практикуване на магия?

Преглъщам.

— Не.

Тя се обръща към мен, а по лицето й преминава тъжна усмивка.

— Е, не искам да мина по същия път.

— И все пак ти си тук, в гората, и практикуваш магия — отговарям бързо аз.

Тя се извръща към мен, веждите й описват дъга, но не казва нищо. Мълчанието ме окуражава.

— Съжалявам да чуя това за семейството ти — проронвам аз. Раздвижвам двата си пръста в кръг над тялото, правейки знака на часовника, традиционен жест на почит, когато оплакваме мъртвите. — Всичко, от което имам нужда, е една-единствена кръвна регресия. И както казах, мога да платя.

Устата на Стеф потръпва.

— Ако си чула слухове за мен, сигурна съм, че си чула тези и за моите родители. Ще си призная, че да бъда дъщеря на един Чембърлейн, ми позволява някои несъответствия… — ръката й несъзнателно докосва торбичката на колана й… — Ала няма да рискувам себе си, извършвайки кръвни регресии за непознати момичета, които ме следват в гората. А сега… довиждане! — Тя се обръща и си тръгва, а зелената й копринена пелерина се развява зад нея.

— Името ми е Джулс! — гласът ми секва след извиканата дума.

Ехото от вика — Джулс, Джулс, Джулс — сякаш изпълва дърветата. Веднага ми се приисква да си го върна обратно. Стоя там застинала, докато Стеф бавно се извръща отново към мен. Името ми се носи във въздуха между нас, отровна змия, която е разтворила качулката си, готова да нанесе удар. Знак за предупреждение. За опасност.

— Джулс — повтаря бавно и замислено Стеф. Тя пак оглежда лицето ми и ми се струва, че виждам как очите й се разширяват леко, почти незабележимо. Оставам неподвижна. — Предполагам, че не си Джулс Ембър?

Мълчанието ми е красноречив отговор.

Дъхът на Стеф изсвистява през зъбите й. Тя пристъпва напред, краката й се движат глухо по земята, но аз не пропускам начина, по който едната й ръка се насочва към кръста. Напрягам се, готова да използвам магията си, ако тя извади нож изпод наметалото. Но тя просто спира на крачка от мен.

Усмивка се прокрадва лениво по лицето й като тясна ивица над буйни пламъци.

— Ти наистина ли уби Кралицата?

Пот се стича по гърба ми. Поклащам глава.

— Не.

Лицето й помръква.

— О! Жалко. Ако го беше сторила, може би щях да размисля и да ти помогна.

— Щях да го направя — изричам припряно аз. Достатъчно от истината вече се е изляла от мен и какво значение има, ако позволя и на другата част да излезе наяве?! — Но тя беше просто марионетка. Някой друг дърпаше конците й. — Прочиствам гърло и преглъщам страха си. — Именно него искам да убия.

— Ти ли? — пита тя. Веждите й пак се вирват. Объркване, любопитство и дори намек за страх се борят върху лицето на Стеф, но разумната страна в нея явно надделява или сигурно не ми вярва, защото се обръща на пети. — Успех в това! — Извиква ми през рамо.

Чувство на безизходица свива вътрешностите ми. Да, аз — искам да извикам. — Кой друг? Кой друг, ако не Алхимика?

Има един начин, по който да й покажа. Тялото ми се движи с по-бясна скорост, отколкото бих могла да променя решението си.

Разпервам ръце, запращайки мисълта си във въздуха. Преди да поразсъдя особено за онова, което се втурвам да извърша, попадам на дървета и спирам времето край тях, така че клоните около мисълта ми остават неподвижни въпреки бриза. Светът край нас замлъква, а песента е отнета от гърлата на птиците. Стеф спира да върви.

Едната й ръка се вдига, за да подръпне стегнатата плитка около бузите й. Секундите се сгъстяват около нея като мед. Не мога да разчета изражението й. Емоцията изкривява лицето й в равни части от страхопочитание и ярост, и…

Разпознаване.

Потръпвам и позволявам на магията да си отиде. Вятърът отново зашептява край нас, птичите песни пак избухват във въздуха. За миг звуците са неистови, забързани, сякаш се опитват да наваксат.

Най-накрая тя проговаря:

— Майка ми ми каза, че ще дойдеш един ден… — влачейки се, тя прави поредна крачка към мен, а гласът и затихва почти до шепот, когато най-сетне изрича името „Алхимик“.

Потиснатите чувства са все още там, едновременно благоговение и гняв.

Сърцето ми слиза в стомаха. Да чуя тази дума от непозната, провокира някаква тръпка, която пролазва мълниеносно нагоре и надолу по гръбнака ми заедно с ужаса.

— Майка ти? — отговарям аз и веднага ми се приисква да мога да върна думите си обратно, защото прозвучават толкова младежки и глуповато.

Стеф не обръща внимание на въпроса ми. Или не забелязва, или не я е грижа.

— Истина е, нали? — тя ме поглежда строго, след това взема все още отворените ми ръце в своите, като ги обръща, сякаш ще й разкрият някаква голяма тайна или трик. А после за секунда лицето й се променя от изненада към ярост. Тя мощно отблъсква ръцете ми. Аз ги притискам до гърдите си.

— Ако ти си Алхимика, това е още една причина да стоя надалече — гласът й се издига над птичите песни и шепота на вятъра. Спомням си колко близо трябва да сме до Белууд. Стеф обаче май не се интересува от това. — Ти беше като чума за семейството ми. Няма ли вече достатъчно косвени щети в битката ти с Магьосницата?

Сърцето ми се изкривява, докато думите й потъват в мен. Спомням си последователите на Алхимика, които зърнах преди по-малко от час във видението си в Крепостта на Крадеца. Дали предците на Стеф са били сред мъртвите? И все пак още се нуждая от помощ — и вече съм се въвлякла в това, напомням горчиво на себе си, подсещайки се и за думите на Амма — ето защо си поемам дълбоко дъх.

— Вярно е. Сега не те моля да бъдеш част от каквото и да е — казвам аз. — Трябва ми само една кръвна регресия. И както потвърдих, ще ти платя.

Стеф изучава лицето ми за миг, а челото й се сбърчва съсредоточено. После скръства ръце на гърдите си.

— Пет години.

Вдишвам рязко. Сумата ме кара да потръпна. Колко хора в Крофтън са умрели за по-малко? Но макар да не съм го виждала лично, знам, че Лиъм има достатъчно кръвни монети в чантата си. Със свит стомах аз се съгласявам.

— Добре. Пет години.

— Това са истински ритуали, датиращи от векове, практикувани от семейството ми в продължение на стотици години. Не е магия, силна колкото твоята, но… — пояснява накратко Стеф, а очите й отново се плъзват към ръцете ми. — Не е и измислица или номер за забавление. Може да не видиш нищо или пък да видиш нещо, което не искаш да виждаш.

Кимвам с разбиране.

— Да започваме.

С нахлупена на главата си качулка аз следвам Стеф към ученическите общежития, за да може тя да събере необходимите за кръвната регресия предмети. Чувство на триумф звъни в мен, удавяйки страха. Протакам завръщането си в Крепостта на Крадеца, защото не бързам да се изправя лице в лице с Лиъм. Кълна се, че дори и от разстояние усещам как въздухът става по-топъл от гнева му към мен за това, че съм се изложила на опасност, че прибързано и необмислено съм издала самоличността си на Стеф. Но не каза ли той самият една зимна нощ в Лаиста, че се хвърлям с открито сърце в опасностите? Лиъм знае, че отговорът е „да“. Винаги.

С изненада откривам, че тъмните, вкопани коридори на спалните помещения, които водят до стаята на Стеф, не изглеждат много по-различни от задушните коридори на прислужниците в Евърлес. Но без слугите, сновящи по коридорите в имението на Гърлинг, носейки пране или лек за болни крака, мрачните тунели на Белууд се усещат някак по-светли. Из въздуха витае усещането за история, наситено и с приглушения прилив на радост.

Стеф разполага със собствена стая. Малка и тясна е, осветена само от тесен прозорец, гледащ към града. Трябва да се наведа, за да не ударя главата си в корниза. В единия ъгъл се намира правоъгълно бюро. Тя отваря долното чекмедже и изважда дървена кутия, пълна с разни предмети.

Стоя неловко зад нея, любопитна съм, но не искам да надничам, докато тя слага в кожената си торбичка смесителна чаша с размерите на дланта й, дървено хаванче, както и няколко снопчета билки. Подава ми някаква захабена брошура, надраскана с думи на древен семперански. Очевидно е стара, а повърхността й е мека под пръстите ми. Мирише леко на метал и пепел или на горчиво-сладките парфюми, които всички долнопробни вещици явно имат в дюкяните си. После Стеф прекосява стаята и вдига една дървена дъска от пода, под която се разкрива ред от проблясващи бутилки вино. Тя пъхва една под наметалото си, промърморвайки:

— Дължа ти една, Рути.

След като вече е прикрила торбичката и бутилката, Стеф се изправя и ме поглежда с очакване.

— Е… накъде?

Чувствам как кръвта се оттича от лицето ми. Не бих имала нищо против да заведа Стеф в Крепостта на Крадеца — в края на краищата това е моят дом — но Лиъм е там. И макар тя да знае, че аз съм Алхимика, е опасно да й позволявам да вижда, че Лиъм е с мен.

— Вече съм на крачка от това да бъда изключена, както стоят нещата — казва многозначително тя. — Няма да правя магия в собствената си стая. Къде си отседнала?

Пробожда ме съмнение, но няма да се откажа сега. Сграбчи момента! — както каза Амма.

Нищо не нарушава мълчанието между нас, докато водя Стеф към Крепостта на Крадеца, а тишината сякаш е изпълнена с дебнеща опасност. Група ученици се разминават с нас, смеейки се. В стомаха ми се надига ужас. Чувствам се така, сякаш съм отново в Шорхейвън, пръстите на нозете ми висят над скалата, а под мен има само назъбени скали и неистова бездна. Очите на Стеф също се стрелват непрестанно от една страна на друга. Нервна е — мисля си аз и това освобождава известно напрежение в мускулите ми. Аз съм тази, от която трябва да се боят, не тя.

Оставям Стеф да изчака долу, докато се изкачвам по стълбите. Крепостта на Крадеца е моя тайна, но Лиъм ще трябва да я напусне, преди Стеф да прекрачи прага й. Никой не бива да узнава, че той е с мен.

Когато влизам обаче, минавайки през арката в моята собствена част от откраднатото време, Лиъм не е там.

Вероятно е излязъл да ме търси, това е всичко — казвам си, в опит да разсея страха, който се събира в мен. Но образът на войник, влачещ го надалеч, е причината в гърлото ми да се събира жлъчка.

Не знам какво друго да сторя и викам Стеф да дойде горе. Когато тя стига до стаята на Алхимика, устните й се разтварят, очите й се разширяват, за да погълнат пространството, задържайки се на лятната картина на Белууд, появила се извън разрушената стена, откъдето на пода се излива слънчева светлина.

— Майка ми ми каза за това място, когато бях малка. Никога не съм знаела… — очите й се плъзват по разрушената стена с удивление, на устните й се заформя усмивка, бърза и мимолетна, но неподправена.

— По-рано ти каза, че тя ти е говорила за мен. Какво ти каза? Аз… — спирам заради странността на думите, които изричам. — Тя познаваше ли Алхимика?

Стеф не отговаря веднага. Вместо това отива до масата и започва да нарежда нещата си. Най-накрая ми казва:

— Като момиче, да. Израснала е с истории за Алхимика и Магьосницата както всяко друго дете, макар че нашите истории са се предавали от човек на човек, а не са били взети от книгите. Но когато баба ми умря в твоя служба, майка ми спря да мечтае за теб. Историите, които ми разказваше, бяха по-скоро предупреждения.

— О! — промълвявам аз. Неловко. Чупя пръсти, вината ме изгаря отвътре. Но в същото време не мога да не изпитам и мъничко завист. Какво щеше да стане, ако вместо да крие истината зад лъжи, татко беше честен с мен, когато бях дете, след като ме бе спасил от Кралицата — от Каро — в Брайърсмор? Какво щеше да стане, ако Лиъм ми беше разказал за моето минало, вместо да го къта за себе си като шепа кръвни монети, пъхнати под дюшека? Бих ли отбягвала истината също като Стеф? Бих ли избягала?

Или щях действително да бъда Алхимика, по-силна и по-могъща от своя враг?

В мен разцъфват емоции — заплетени и парещи. Стеф е израснала с магия и аз долавям непреодолимо желание да й споделя.

— Научих за миналото си съвсем наскоро. Не познавам никого от миналото си освен самата Магьосница…

— Колкото по-малко знам, толкова по-добре — прекъсва ме тя и махва с ръка, за да ме накара да млъкна.

— Права си, разбира се — затварям уста, мъчейки се да не показвам болезненото разочарование върху лицето си.

Тя въздиша.

— Трудно е да се отърсим от старите порядки. Майка ми ми казваше, че всяко нещо в Семпера, може би дори всичко в самата природа, някога е съдържало магия. Че все още, и до ден днешен, можеш да изцедиш магия от камъка, ако знаеш как да го сториш.

Давайки ми знак да се присъединя към нея на масата близо до прозореца, Стеф събира в дланта си едно черно листо, наподобяващо връх на стрела, един яркочервен плод, наполовина по-малък от слива, и един познат низ от листа, покрити със сребро. Гласът й е груб, но мисля, че мога да открия и нотка на вълнение в него.

— Спейдсмарк — листо от най-старото дърво в Семпера, за да те свърже с миналото. Ауърс Блайт — силна отрова, за да се отърси умът ти от настоящето, и накрая…

— Ледена бодлива зеленика — опитвам се да запазя гласа си весел. — Тя расте само на места, където Магьосницата е правила магията си.

Знам това, защото Каро сама ми го каза. В съзнанието ми тя се усмихва.

— Силната магия винаги оставя нещо след себе си — заявява Стеф равнодушно.

Тя накъсва на парчета листата и плода на трите съставки в месинговата купа, която е сложила на върха на коленете си. Взема чукалото и нетърпеливо смачква сместа, въртейки купата, докато чука. После доволна поставя чукалото на пода и отваря откраднатата бутилка с вино с лек пукащ звук. Сладникавият му аромат разцъфва между нас и изпълва стаята.

Тя бавно изсипва тъмночервената течност в купата, където растенията плуват върху блестящата бледоморава повърхност. Отначало не се случва нищо, но скоро тънка струйка бледозелен дим започва да се издига от сместа. Отварата няма нищо общо с течността, която вещицата в Лаиста държеше в бутилка в дюкяна си. Точно когато си мисля, че странната усукана струйка дим прилича на стъблото на цвете, краят й, който се простира към мен, избухва в цвят: корона от пет златни листенца, обгръщащи пулсиращ червен център. Дъхът ми спира в гърдите.

— Красиво е. Никога не съм виждала нещо подобно.

Наблюдавам със страхопочитание, докато Стеф изтръгва димното цвете от стъблото му с палеца и показалеца си. Почти прозрачната пъпка сякаш плува нагоре към сводестия таван като птица, сграбчена за върха на кралото й.

— Слушай внимателно. Съсредоточи се върху онова, което искаш да запомниш — наставлява ме тя.

Отварям уста, за да се възпротивя — толкова много сенки се вихрят в миналото ми, че всички те веднага избухват в главата ми. Правя всичко по силите си, за да ги отблъсна, за да се съсредоточа върху предмета, който чувствах по-истински: кинжала със скъпоценния камък. Трябва да знам какво е той, откъде идва. Къде се намира.

Докато се мъча да изтикам далеч от ума си всичко друго освен образа на кинжала, Стеф започва да шепне думи на древен семперански. Съзнанието ми се приковава към звуците, замайва се и се завърта, изтънява като дима, който ме заобикаля…

Със свободната си ръка Стеф накланя брадичката ми назад и отваря устата ми с леко движение, след което пуска димното цвете вътре. Димът се разтваря незабавно върху езика ми, сладък като мед, после студен като лед, накрая горещ като пламък…

И макар да седя напълно неподвижно, чувствам, че пропадам право надолу, надолу, надолу.

Чувствам, че някакъв камък ме притиска от всички страни. Намирам се в една малка стая, по-малка от тази в Крепостта на Крадеца и без светлина. Ръцете ми са притиснати до някаква стена и аз се съсредоточавам, изливам време в камъка, искам той да ерозира и да се разруши, докато накрая отстъпи, посипвайки прах върху ръцете ми.

Нещо ме изтласква рязко нагоре, обгръща ме дим, попадам в нов спомен. Каро стои сред тъмна равнина, лицето й е в сянка и тя разперва длани към мен. Очите й са диви, набраздени с червени сълзи. По дланите й има кръв. Обръщам се и побягвам от нея.

А сетне… все още бягам, но мракът избухва в слънчева светлина със силата на експлозия. Къдриците ми летят около мен и аз не плача, а се смея затова че ме преследват. Камъче прелита покрай главата ми и разплисква повърхността на реката до мен. Навеждам се задъхана, за да нарисувам по детски някаква форма върху камък с пръчка, обгорена до черно откъм единия си край. Внезапно водата се надига в грамадна вълна…

Твърде могъща — обажда се глас от нищото, а проблясващите образи се разтварят в абсолютно, беззвездно черно. Кинжалът с рубина се появява и се завърта в пространството пред мен, като че изведнъж се е родил от нищото.

Тогава нещо в ума ми ме дръпва силно. Чувствам, че се издигам към някаква бледа светлина, задъхана, готова да нанеса удар…

Но пред мен е само лицето на Лиъм, а в очите му блести огън.