Евърмор

23

В някакъв момент заспивам свита до таблата на леглото, с ръце около коленете, а матракът под мен е влажен от сълзите ми. Няколко часа след като Лиъм изчезва, когато се събуждам на бледата слънчева светлина, Илайъс седи до масата и изглежда мрачен. Но той просто казва:

— Какъв е планът, Алхимико? — върху устните му играе загатваме за тъжна и закачлива усмивка.

Позволявам на още една сълза да се плъзне по бузата ми. Изтривам я и за секунда се замислям колко различни са Лиъм и Илайъс. С Амма също бяхме противоположности на пръв поглед. Спомен за смеха й отеква в съзнанието ми.

Стягам се и разказвам на Илайъс за случилото се с Джоуб, за изопаченото детско стихче, което ми бе казал, когато му показах странното изречение в книгата си. Червената река, почервеняла от кръв. Казвам на Илайъс как той е предположил, че става дума за кръвта на Алхимика. За смъртта на Алхимика. Въпреки че Джоуб ме нападна и макар че не можех да му се доверя, той не ме излъга. Нямаше причина да го стори… или достатъчно ум.

— Потърси червената река. Смяташ ли, че по някакъв начин това се отнася за твоята смърт? — Илайъс се намръщва. — Ти си умирала повече от веднъж.

— Но знаем за поне една смърт, която се е случила в река. Поне според историите.

Той се обляга назад.

— Каро те е принудила да изядеш сърцето й през първия ти живот.

Аз кимвам.

— Според историите аз съм й предложила обратно сърцето й, като съм го превърнала в дванайсет камъка. Тя ме е накарала да ги изям, защото е вярвала, че съм я заблудила, точно както съм измамила господаря, а после в гнева си ме е удавила в реката.

— И ти искаш да отидеш там?

Кимвам отново.

— Дори ако историите не са истина, те съдържат истини. Ами ако съм се опитвала да насоча себе си към тази история, към онзи момент, защото тогава се е случило нещо важно? Някакъв ключ към победата над Каро? Може би това наистина е било номер през цялото време и аз съм възнамерявала да я унищожа там и тогава.

Бръквам в чантата си и изваждам бележките на Лиъм. Гърдите ме болят да ги държа, но аз ги отнасям при Илайъс и ги разстилам върху масата.

— Точното място никога не е било посочвано в историите, но той е открил някакъв неизвестен учен, който предполагал, че истинското място на смъртта ми е долината Блайт.

— Тогава… отиваме в долината Блайт.

Навън утринта е мъглива и студена, огледално отражение на сивия пейзаж в гърдите ми. Долината Блайт е на няколко километра от Монтмиър, близо до едно градче, наречено Прайстън, и първо трябва да минем през големия град.

Тъй като Ейлстън е залят от войници и граждани, които искат да спечелят от ареста ми, с Илайъс изпробваме нова дегизировка: разкъсваме робите си и зацапваме плата с пръст, все едно прекарваме дните си в гората, като така заприличваме на кръволоци. Когато отново излизаме на улицата, за да намерим обществен превоз, забелязвам как групи хора се скупчват там с отвратени изражения върху лицата си. Сърцето ми започва да бие учестено, приемайки, че са ме видели, но после дочувам части от техните разговори.

— Повече от хиляда години…

— Дано Магьосницата прокълне убийцата, задето ни докара това до главите, и да открадне времето й, докато тя спи…

— Войниците ще започнат да ни източват кръв следващата седмица…

Обръщам се към Илайъс, но той вече говори с някого в тълпата. Когато се връща, ми казва, че Кралицата е разпространила съобщение. Нейните войници се движат из градовете на Семпера и ще започнат да източват години кръв от гражданите на случаен принцип, ако Джулс Ембър не бъде открита до началото на седмицата. Като се очаква това да продължи, докато някой не я предаде.

Стомахът ми се сгърчва от гняв.

— Това не може да е Ина. Трябва да е Каро. Още по-сериозна причина да побързам.

За щастие, Илайъс страни от темата за колибата на Джоуб, когато градът остава зад нас и се отправяме към мястото на главния път, от което една обществена каруца за сено ще ни отведе в посоката на долината Блайт.

Докато пътуваме, потънали в мълчание, реалността на случилото се предишната вечер се загнездва в сърцето ми. Аз убих човек.

Нямаше друг избор — нашепва някакъв глас в ухото ми.

Главата ми се отпуска в ръцете. Вярно е, че Джоуб служеше на Каро. Но поглеждайки назад, тези обстоятелства не изглеждат важни. Той беше жив, а сега е мъртъв. Заради мен. Заради Алхимика.

С подобни мисли денят преминава в съкрушителна агония — прехвърляме се от кола на кола, докато дърветата стават по-гъсти, като навеждаме главите си надолу, когато минаваме през групи от стражи. Моментът на раздялата ми с Лиъм все още съумява да се промъква в мен изненадващо.

Най-накрая в късния следобед с Илайъс стигаме толкова далече, колкото е възможно с обществените каруци. След като слизаме, той посочва през дърветата сенчестото устие на някакъв пролом, а след това към картата, която притежава. На Лиъм е, осъзнавам с болка аз. Долината Блайт е на дъното му. Нещо в мен изтлява и като набързо угасена свещ и аз изстивам. Цялото това криене. Цялото това отчаяно пътуване… а сега ще се наложи най-накрая да се изправя лице в лице със собствената си смърт, с първата ми смърт.

Но ще намеря ли оръжието, което ще доведе до смъртта на Каро?

Оглеждам пейзажа наоколо, затаявам дъх и се опитвам да забавя ускореното биене на сърцето си. Някога плитка равнина, през която тече река, през последните хиляда години вятърът и водата са издълбали клисура, разделяща земята на сто метра надолу.

Виждам път, който минава покрай каньона, сега е празен, но съзирам следите, отпечатали се наскоро в калта от колелата на каруците. Не можем да останем тук дълго.

На дъното реката е като плоска зелена ивица. Водата е широка и в тази част се движи бавно. Не е толкова дълбоко, колкото си мислех първоначално, но стените на каньона са полегати и скалисти, а провиснали храсталаци и залинели дървета стърчат от тях под странни ъгли. Във въздуха няма нищо от смътната магия, която почувствах в тясната долчинка. Но въпреки това нещо ме привлича натам… кара ме да огледам внимателно стените на клисурата, търсейки път за слизане надолу.

— Сигурна ли си в това, Джулс? — пита Илайъс, надниквайки предпазливо. — Ако някой дойде, ще бъде трудно да се избяга.

— Да — казвам аз, макар че в мен се появява съмнение веднага щом поглеждам надолу към клисурата. Ала нямам друг избор, трябва да знам какво се крие долу, в миналото ми.

— Изглежда, че малко по-нататък по пътя има някаква пътека, водеща надолу. Ще сляза, за да се уверя, че там няма никого.

Вече съм приклекнала до ръба, хващам клона на едно надвиснало дърво и се заемам да се спускам надолу. Не мога да видя какво има под мен, но нещо в мен знае, че ако протегна десния си крак, там ще срещна опора. И наистина е така. Онази вече позната тръпка на разпознаването, студена и вълнуваща едновременно, се плъзва по гръбнака ми. Била съм тук и преди.

Умряла съм тук.

В мен се раздвижва някакво замайващо гадене и аз едва не се превивам, за да повърна.

— Джулс — чувам отгоре гласа на Илайъс с нотка на тревога в него. Но вече съм твърде надолу по склона на клисурата, за да се издърпам обратно дори и да искам. Накланям глава назад, за да го зърна как коленичи до ръба, но пътеката надолу е по-малко видима или може би ме води споменът. Челото на Илайъс се сбърчва.

— Ще сляза надолу, за да се уверя, че не идва никой — казва той. — На половин километър натам е. — Вдига ръка, сочейки по посока на течението на реката. Гласът му е непринуден, но не може напълно да скрие безпокойството в думите си. — Да се срещнем там, долу, на дъното?

Чакам, хванала се за склона като паяк, докато звуците от стъпките на Илайъс не се изгубват в тихото ромолене на водата долу. Стигам до дъното на клисурата и се обръщам. Водата блести пред мен и ме вика към себе си.

Умряла съм тук. — спомням си отново аз и потръпвам.

Искам да повикам Илайъс и очите ми се приковават в малката му фигура в далечината. Но дори докато го правят, зрението ми се замъглява и се променя със замайване. Смътно долавям как ръката ми бръква в джоба на наметалото, за да извади компаса, докато цветът на небето се изменя рязко от изтляващата бледност на пролетен следобед до позлатеното синьо на есенна вечер.

Простичката красота на реката ме завладява дори когато се препъвам нагоре към брега, нозете ме заболяват, а дробовете ми закрещяват от бягането. Тя изпълва очите ми, принуждавайки ме да примижа, докато оглеждам края на водата, търсейки някакъв признак на живот. Но не Илайъс търся, осъзнавам аз, когато виждам, че дърветата вече не са напъпили, а са голи пред настъпващата зима.

Вече не чакам Илайъс. Чакам Каро.