Евърмор

26

Да полетя. Бях забравила какво е чувството.

Конят на Ловеца галопира под мен. Тропотът на копитата му, болката в краката ми, докато се опитвам да се задържа върху седлото, ми помагат да забравя онова, което току-що сторих… яздим часове наред, преди да си спомня гледката с раната на Илайъс. Позволявам си да поплача, обвинявайки брулещия ме вятър, а не себе си за това, че оставих най-добрия приятел на Лиъм в ръцете на врага.

Или поне в ръцете на войниците… защото Ловеца ме следва по петите. Единственото нещо, което ме спасява, е, че откраднах неговия кон, който очевидно е по-добър от конете на другите войници, въпреки че аз съм лош ездач. В продължение на часове той ме преследва по малкия път, минаващ през гората, като ту изостава, ту се хвърля напред, препускайки неспирно, ала никога не ме настига.

Гората край нас бързо се смалява… и тропотът на Ловеца зад мен постепенно избледнява с нея. Забавям ход и спирам, ослушвам се за шума на вятъра в мрака, носещ аромата от готварските огньове в далечината. Въпреки че Ловеца все още е назад, зад мен са останали дири от конски копита, виещи се през гората…

Трябва ми място, където да се скрия.

През дърветата лунната светлина озарява позната земя. Върнала съм се на територията на Гърлинг, недалеч от Лаиста, и с всяка крачка се приближавам към Евърлес. Напред съзирам подслон: малък ограден участък на върха на някакъв хълм, като ниска крепост със знамена в зелено и златисто, които се веят над вратата от ковано желязо. По гръбнака ми пропълзява тръпка при гледката на цветовете на Гърлинг.

Никога не съм била тук, но веднага разбирам какво е това — гробището на семейство Гърлинг, обрамчено със стена и само на осем километра от самия Евърлес, а сега обгърнато от мразовита мъгла. Разпознаването води началото си не от спомените на Алхимика, а от приказките, които татко ми разказваше, когато бях малка, както и от шепотите на другите слуги в Евърлес.

Разправят, че ако се погълне, всяко време, което все още е останало в кръвта на мъртвите, може да те убие… но въпреки това в тази страна винаги има достатъчно отчаяни хора, които се опитват да изкопаят мъртвите и да проверят. Това няма значение в територии като Крофтън — никой от мъртвите няма време за крадене — но гробовете на благородниците неизменно са далеч от населените места, разположени встрани, нависоко и плътно отделени. Недостижими като планински върхове.

Слизам от коня, краката ме болят от притискането към него и връзвам юздите му на едно дърво, достатъчно отдалечено от гробището, така че никой да не го забележи.

По останалата част от пътя към гробището на Гърлинг тичам. Мъглата се стели по стената и се свива като пръст, за да ме повика навътре.

От двете страни на входа има две закътани места, където стражите на Евърлес обикновено пазят портите. Сега те би трябвало да са там, за да гарантират, че мъртвите членове на семейство Гърлинг ще останат необезпокоявани от желанията на живите хора, но аз допускам, че най-вероятно им е било възложено да претърсват Семпера за мен. Изпращам благодарствени думи към Магьосницата за това. Ако Каро не ме преследваше, може би нямаше да мога да вляза спокойно. Покатервам се през портата и се спускам в гробището.

Вътре високите стени закриват голяма част от небето, а утринната тишина става странна и неестествена. Величествени надгробни камъни от мрамор или полиран гранит стърчат от мъглата, тъмни форми с остри ръбове се извисяват от нищото. Поредна тръпка пролазва по кожата ми, докато стоя сред тях. Обичайните звуци на пролетта — птича песен, шепот на вятър — отсъстват. И ако не съзирам протяжното движение на мъглата около мен, бих се запитала дали времето не е спряло. За мъртвите предполагам, че е…

Не усещам нищо друго освен пълзящо чувство на безпокойство, сякаш ме наблюдават.

Някакво цветно петно привлича погледа ми, яркочервено на фона на всичкото зелено и сиво наоколо. Приближавам се към него. Един надгробен камък — надвишаващ ръста ми обелиск от чист бял мрамор — се издига над наскоро изораната земя, а наоколо всичко е покрито с цветя в червено, бяло и зелено, ефирни нанизи от перли и полускъпоценни камъни, мънички скулптори на Магьосницата от мед и злато, както и няколко месингови чаши с наполовина изпито вино. Ароматът на откъснати цветя и парфюм се носи над миризмата на дъжд и пръст, докато се приближавам, за да прочета словата, издълбани върху надгробния камък.

Очите ми намират думите Роан Гърлинг в мъглата. Камъкът ме привлича неумолимо. Толкова подходящ за момчето, което познавах и което винаги бе готово да се усмихне, да се разсмее…

Скръбта ми по Роан обитава непривично, неизследвано кътче в гърдите ми, едно сгушено пространство, в което почти не съм пристъпвала, откакто избягах от Евърлес, което пък сякаш беше преди цял един живот… макар че са изминали едва две седмици. И все пак, когато си позволявам да застана неподвижно и да погледна, наистина да погледна към гроба на Роан и да си спомня, че той е мъртъв, че го няма, скръбта ме връхлита така, като че се случва отново и отново. Сетната му смущаваща, прошепната молба, пресечена от ножа на Каро. Премрежването на очите му, когато се строполи, и колко тежка, всепоглъщаща и вечна изглеждаше тишината след това. Мъртъв. Изчезнал. Заради Каро.

Несъзнателно падам на колене, а силата ми ме напуска докрай. Изведнъж усещам присъствието на мъртвите, имам чувството, че ме заобикалят, сборище от невидими очи, ням вятър от бездиханност. Бремето на очакванията и напомнянето за моя провал, че аз, която съм се връщала отново и отново, докато те не са, мога някак да ги спася, да ги избавя. Татко, Роан, Амма. И тези, които не познавах добре — Рин, жената, която ми каза името на майка ми, приклещена в безкрайната примка на своето време в Брайърсмор; вещицата Алтиа и дори нейният син Джоуб.

Илайъс, който може би вече е мъртъв.

Кой знае още колко души назад във времето през историята на Алхимика.

И все пак тя не ме е пречупила. В продължение на векове не съм преставала да се боря на сляпо, без да печеля, но и без да й позволявам да ме сломи напълно, и в продължение на векове семперанци са умирали заради това.

Споменът за моята смърт пак ме връхлита и аз долавям внезапен прилив на безразсъдство… на срам.

Лъжкиня. Ти ми отне всичко.

— И ти ми отне всичко — изричам думите на глас, макар че звучат странно в устата ми. Задържам ги в себе си и ги превъртам в съзнанието си. Сега, когато съм притихнала, странният момент, в който се вмъкнах край реката, този, който бе вкоренен дълбоко в рисунката на змията и лисицата, изплува в ума ми. Защото малкото момиченце беше Каро, разбира се. А мъжът в далечината, баща й…

Който ме покани да живея с тях.

Стомахът ми се свива и аз се изправям на крака.

Суеверието не би ми позволило да стоя толкова близо до гробовете, би казало, че отровеното, мъртво време на Роан може да се надигне и да излезе от земята като живо същество, за да смрази от ужас кръвта ми. Ала аз не се отдръпвам, не мога. Защото, щом мъглата се разтваря в сутрешното слънце, зад гроба на Роан изниква редица от надгробни плочи. Редове и редове от тях. Любопитна, поемам покрай редиците, докато не срещам познато име:

Лорд Улрик Евър

Надгробният му камък е обикновен, почти гол с изключение на познатото ми цъфтящо дърво, същата форма като онази, отпечатана върху кесията с монети, която Каро ми показа, когато ме откри.

Светът се размазва. През зеленото и сивото съзирам друго лице. На татко. Чувам гласа на Каро. Моят баща.

Лорд Евър.

Бащата на Каро.

Как е възможно Лиъм да не се досети, как е възможно аз да не се досетя? Въпреки всичко чак до мозъка на костите си чувствам, че това е истина.

Прошумоляване на движение или звук, толкова приглушен, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила, е онова, което ме откъсва от мислите ми.

Отначало решавам, че съм попаднала в друг спомен, но небето си остава същото бледосиво на цвят. Поглеждам в едната посока, после в другата, търся следа от друго живо същество на гробището. Няма нищо, но сетивата ми настръхват, отчитайки десетките масивни надгробни плочи и мъглата, която лесно може да скрие някой натрапник. Може би това е просто друг скърбящ приятел или любим с разбито сърце, който е избягал, като ме е видял.

Тогава нещо докосва гърба ми, нещо студено, малко и остро, което ме кара да се скова.

— Обърни се! — дочувам ниския шепот и се обръщам.

За да видя Ловеца, който стои пред мен.

В дробовете ми се събира писък, но съм решена да не го изпускам. Той стои там с маска и качулка, на една ръка разстояние от мен… и върхът на ножа му е на сантиметър от гърдите ми. Мъртвешки застинал е, не виждам дори движението от дишането му. Сякаш е призрак, оръжие на мъртвите, което идва да предаде Алхимика на правосъдието.

Ловеца се хвърля към мен — плът, мускули и кости — и всичко е твърде реално. Аз едва го избягвам навреме. Чувствам тежестта и топлината на човека под черната коприна, чувам как ножът му пее във въздуха, а после плавния му, сковаващ ме от страх удар, когато пронизва земята. Той пак се устремява към мен.

Аз се препъвам назад, все още вдървена и бавна от сгърчването ми върху студената земя. Гърбът ми докосва някакъв надгробен камък, аз наполовина падам зад него, снишавайки се надолу, и следващото замахване на Ловеца с ножа едва се разминава с лицето ми. Изправям се на крака и тръгвам заднешком, стараейки се да не се извръщам от него и вдигайки ръце, докато вървя. Засенченото лице на Ловеца поглъща очите ми. Не мога да откъсна взор от него. Разтреперана си спомням фигурата, която се опита да ме удави. По някакъв начин това мрачно пространство, където би трябвало да бъдат очите му, е по-плашещо от което и да било лице.

Той отново се насочва към мен с ножа и този път избивам острието от пъхнатата му в ръкавица ръка. Ловеца не пропуска нито миг, хвърля се към мен, разпервайки облечените си в кожа, насочени към гърлото ми ръце.

Падаме заедно на земята, той е отгоре ми. През черната коприна на наметалото му усещам твърдостта на бронята — кожата или метала, обвити около тялото и ръцете му… засилващи болката, която идва с всеки удар, докато се борим. Ботушите с метални върхове на Ловеца намират пищялите ми, лактите му се забиват в ребрата ми, ръцете му в ръкавици се протягат към гърлото ми, по-силни от собствените ми ръце, увити около китките му. Изпод маската се разнася накъсано дишане и аз едва смогвам да го чуя, погълнато от собственото ми учестено дишане и блъскането на сърцето в ушите ми.

Ловеца продължава да е отгоре ми, ръцете му отблъскват собствените ми ръце в устрема си да докопат трахеята ми, малки, покрити от ръкавици, яростно силни. Гърдите му се издигат срещу моите и за първи път главата ми се прояснява достатъчно, за да осъзная, че тялото му е по-дребно и по-леко, отколкото съм си мислила.

После Ловеца се смъква от мен, скача към ножа, който е паднал в тревата на няколко крачки от него, и се изправя с лице срещу мен… а след това, без да пуска оръжието, вдига едната си ръка, за да отметне назад качулката си.

Дъхът ми секва в гърдите. Познавам тази къса, къдрава коса… тя смъква маската, позволявайки на коприната да падне долу.

Ина.