Евърмор

3

Вратата на затворническата кола има малък правоъгълен отвор, преграден с ръждясали железни пръчки. През следващите три дни той става моят прозорец към света. Войниците ме прекарват с колата през Семпера, избягвайки градовете и придържайки се към гората или равнините. Представям си тълпата, която би се спуснала към затворническата кола, с която карат убийцата на Кралицата.

Войниците пъхат храна и вода през процепа, но аз почти не ям. Няма място за нищо друго в тялото ми освен за гняв и слаб, но неотменим страх. И за нарастващото усещане, докато пътуваме все по на изток към изгряващото слънце, че нещо се подрежда в мен, сякаш Алхимика, погребан в тялото ми, знае пътя към двореца на брега и копнее да бъде отведен там.

След два изгрева, в мъгливата утринна светлина, оскъдното късче от външния свят, което зървам, се променя: горите и равнините отстъпват място на ниски, вълнообразни хълмове, осеяни с шубраци и пясък. Пътищата стават по-широки и по-гладки. Там, където нашият път се слива с друг, изведнъж се появяват повече покрити каруци, които се движат в една и съща посока с нас и всяка от тях е пълна догоре с щайги с ябълки или блеещи и вряскащи животни. Дори въздухът е различен — пропит с мириса на морска вода, тежък и жужащ от нещо, което се усеща като сила.

Намираме се близо до Шорхейвън. До Магьосницата.

Мисълта за вещите ми прогаря кръвта ми, особено за книгата в кожена подвързия, която подскача в торбата на един от войниците. Въпреки че приказват помежду си тихо, понякога долавям разговорите на стражата през металните стени на колата.

— Не ми харесва това — казва нечий женски глас в някакъв момент. — Да я заведем в Шорхейвън по време на коронацията. Дворецът ще гъмжи от глупави благородници, които ще искат да я видят…

— Почти стигнахме вече — намесва се мъжки глас. — Още един ден и тя ще е проблем на Кралицата, като ни се разкара от главите. — Изсмива се мрачно. — Трябва ми кръвното желязо. Жена ми ще роди всеки момент.

Гласовете им ме заливат, докато след малко не престават да имат значение, а думите им носят по-нищожен смисъл и от ритмичния звук на стъпките им. Часовете се точат. Всеки път, когато спираме, за да ме пуснат да се облекча, половин дузина жени войници ме следват по петите с извадени ками и пушки в ръце. Опулените им очи и треперещи ръце ми носят слабо, перверзно удовлетворение. Прави са да се страхуват от мен — всички те — макар и не заради причините, които са си въобразили.

При тази идея у мен се надига безпокойство. Откога страхът на другите ми доставя удоволствие?

На третата нощ след пожара в Крофтън, след смъртта на моята най-стара приятелка, когато безлунният мрак се преобразява в кървава зора и мисля, че ще избухна от гнева, който кипи под кожата ми, аз го чувам: звука на разбиващи се в скалите вълни. Повдигам се до прозореца, без да обръщам внимание на игличките, сновящи по изтръпналите ми крака, и поглеждам навън точно когато колата преминава по тесен дървен мост, свързващ две сгушени една до друга скали.

Океанът е на дъното на тази трийсетметрова пропаст. Величествен и безкраен, той се разстила черен и спокоен в далечината, бял и пенлив в близост до бреговете. Това спира дъха ми. Винаги съм чувствала, че около Семпера има нещо като клетка, която ни отделя от другите земи, за които само съм чела в книгите. И ето я сега: цялата тази вода, която ни затваря тук като в капан, за да се изядем живи един друг.

От картата на Лиъм и от скалите, ограждащи водата в далечината, знам, че това е залив, а не дори същинският океан. Но никога досега не съм била толкова близо до морето, поне не в този живот. Не мога да не се загледам — първо във водата, а сетне в силуета, който се извисява в края на пътя. От короната на назъбените крайморски скали се издига Шорхейвън, дворецът на Семпера, засенчвайки луната.

От двореца, изграден от светъл камък, струи светлина. Той изглежда странно естествен, красив в своята асиметрия, сякаш е бил изтеглен от острите скали, които го заобикалят. Видът му изпраща жестока болка в гърдите ми. Никога преди не съм виждала двореца. Разбира се, че не съм. Но когато погледът ми преминава по стотиците му прозорци, осветени като полилей на фона на нощното море, осъзнавам, че това не е точно така. Познавам двореца, знам, че ако се приближа, ще ми разкрие, че има рудни жилки, пресичащи като вени мраморните му страни, както и въглища, злато, рубини и сапфири, така фино втъкани в камъка, че едва се забелязват, докато слънцето не залезе или не изгрее. Тогава дворецът сякаш гори в пламъци.

Споменът изплува изведнъж, както когато някой познат аромат внезапно ме повлича назад към спомените от детството. Била съм тук, в Шорхейвън. Страдала съм тук. Не като Джулс, а като Алхимика.

Образите, звуците, чувствата прелитат мълниеносно през мен: Каро ме е заловила. Държала ме е като затворник в тъмницата на двореца. Тогава, както и сега, се е опитвала да ме пречупи. Спомням си остриета, огън, болка. Вдигам яката на ризата си нагоре върху лицето си, така че войниците да не чуят звуците — наполовина стенание, наполовина ридание — които не мога да задържа в себе си.

Миризмата на пушек от Крофтън все още е просмукана в дрехите ми дори и след дни на пътуване. Закотвя ме към настоящето, напомня ми какво имам да свърша. Амма е мъртва, Роан е мъртъв, татко е мъртъв. Но все още има живи хора, хора, които Каро може да убие, за да стигне до мен.

Тя ще е проблем на Кралицата, каза войникът. Лицето на Ина се оформя в съзнанието ми такова, каквото бе последния път, когато я видях, усмихната и щастлива, преди да разбера истината за Каро и Кралицата. И за Ина, за това, че сме родени и двете от жена на име Наоми в град, наречен Брайърсмор… насред пожар и крясъци. Научих, че тя е моята близначка точно когато всичко се разпадна на парчета. Ина вероятно ме смята… Сестра ми вероятно ме смята за убийца сега.

Освен ако… би ли ми повярвала, както стори Амма?

Бихме ли могли заедно да унищожим Каро, да сломим невидимата й власт?

Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя разсъдъка си бистър, да овладея прилива на надежда, който разсича скръбта и гнева ми.

Когато наближаваме, пред нас изниква по-голям главен път, пълен с карети, пъплещи като лъскави черни бръмбари. Шествието е осветено от газени лампи, висящи в края на високите железни пилони, които очертават пътя. Това трябва да са благородниците от Семпера, пристигащи за коронацията на Ина. Дали Лиъм е някъде зад тези стени?

За секунда съзирам лицето му — очите му са тъмни като нощта, устните му се разтварят, докато издишва едничката дума. Алхимик.

Името ме разтърсва. Защото дори и във фантазиите ми той казва именно това. А не Джулс. Ако никой от нас не беше узнал истината, ако бях просто дъщерята на някакъв земеделец от Крофтън, щеше ли той изобщо да научи името ми?

Пропъждам мисълта. Това няма значение. Не може да има значение, не и докато Каро преследва всички, за които ме е грижа. Вместо това извиквам във въображението си лицето на Ина, интелигентните й очи върху бледото й луничаво лице, очертано от късо подстриганата тъмна коса, познато ми преди въобще да разбера защо. Тя е тази, която трябва да намеря. Ако предположа, че мога да избягам от стражата…

Вместо да се присъедини към бляскавия парад от карети, които се стичат през централната врата, нашата кола завива рязко по един от по-тесните пътища, разклоняващи се от главния като спици на колело. Стоя до преградения прозорец, а пръстите ми са сключени около хладните решетки.

От страната, която гледа към сушата, дворецът е обграден от равна стена в перлен цвят, измамно ниска, но гладка и еднородна като метал. Горе мярвам златиста светлина, процеждаща се през остъклени, покрити с цветя балкони, осветени от редици фенери. Долу огромни вълни се разбиват в основата на скалите, а пръските им почти стигат до най-ниските прозорци по страничните стени на двореца. Океанската вода оставя камъка мокър и блестящ.

Повтарям си онова, което трябва да направя, за да запазя спокойствие, докато навън дворецът расте пред очите ми. По един или друг начин, затворена или свободна, трябва да открия Ина. Трябва да спра Каро.

Докосвам касапския нож, все още пъхнат в ръкава ми, сякаш бих могла да почерпя сила от него.

Малките тъмни силуети на стражите крачат горе по стената, като повечето от тях наблюдават главната порта. Дори през звука на вълните чувам смеха и веселия хор от плътни и тънки гласове. Отляво гладката стена на двореца се спуска към земята, така че между него и океана няма нищо освен стръмна пропаст, дълбока най-малко двайсет и пет или трийсет метра. По-надолу огромни заострени камъни се извисяват коварно над вълните като металически сиви зъби на морско чудовище, чиято паст е зейнала, за да погълне целия дворец.

Обзема ме страх, когато минаваме през някаква тясна порта, разположена в северната стена. Тя се затваря зад нас със скърцане и отрязва шума на вълните. Настава тишина, нарушавана единствено от звуците на далечна музика и от вятъра, свистящ из дърветата.

Мисля за изгорелия месарски магазин на Амма, за захвърленото й тяло. Гневът и скръбта преминават през мен, избутвайки страха, докато навлизаме в една осветена от луната градина.

Вратите на колата се отварят и ме облива лунна светлина, гъста като кръв. Пъхнати в кожени ръкавици ръце се пресягат навътре. Излизам припряно навън, преди войниците да ме хванат, преглъщам скимтенето си, когато нозете ми се сгърчват и затреперват. Строполявам се върху хладната трева. Зад предпазливите войници, които ме заобикалят, градината цъфти с гъсталак от цветя и стройни дървета. Взирам се нагоре, оглеждайки блестящите прозорци, надявайки се да открия някаква следа, която да ми подскаже къде може да е Ина.

И тогава…

— Здравей, Джулс — казва някой.

Писъкът застива в гърлото ми.

Каро стои по-навътре в градината, неподвижна като статуя. Лицето й попада в сянката, но аз бих я познала навсякъде.

Стойката й, начинът, по който тъмната й коса се развява на вятъра. Искам да се отдръпна, но тялото ми като че е замръзнало, а въздухът в дробовете ми се е превърнал в лед.

Тя прави жест към войниците и те напускат през вратата, през която по-рано влязохме, и то така бързо и безшумно, както мишките се мъчат да избегнат залавянето. Един от тях й подава чантата ми, преди да си тръгне. Тя я отваря, изважда книгата и я стисва между пръстите си, преди да я захвърли на тревата. Гневът се надига в мен, но аз оставам на мястото си. Татко умря за тази книга.

— Джулс — понечва тя наново, а тихите й думи се носят в пространството между нас, обвивайки се около мен, сякаш шепне в ухото ми. — Радвам се да те видя! — И тя пристъпва напред, спира едва на няколко крачки от мен и изважда дълъг кинжал от колана си. Тръпка минава по кожата ми, която се стяга, очаквайки удар.

Ала Каро не замахва. По-лошо — усмихва ми се някак провлачено и апатично, с едно щедро движение, което сякаш разтяга секундите в минути, като благородник, отпиващ кръвно желязо от димяща чаша чай.

Предлага ми камата с дръжката към мен, докато нежните й пръсти стискат острието.

Лунната светлина обгръща лицето й, толкова познато от кратките ми дни в Евърлес и — някъде дълбоко в съзнанието ми — от гравираните през вековете спомени. Тя се усмихва, сякаш сме приятелки от училище, които се срещат след няколко дни раздяла. Зъбите и блестят в мрака.

Изправям се на крака колкото може по-стабилно и изваждам ножа на Амма от ръкава си, вместо да взема онзи, който тя ми предлага. Каро свива рамене и го обръща на обратно в ръцете си, а пръстите й леко се прихлупват върху дръжката.

Тя не се страхува от мен.

Въпреки това аз размахвам острието между нас, надявайки се, че не може да види как ръката ми с ножа потръпва. Ножът не е това, от което Каро трябва да се страхува. Призовавам времето в кръвта си, с мисълта си го заставям да се отзове и след това почти се задъхвам от болка, когато то се изтръгва от мен — повече времева магия, отколкото някога съм владеела, която кара земята под краката ми да затрепери.

И все пак нищо не застива. Въздухът в градината трепти, но времето не спира, не замръзва. Кръвта трепери във вените ми. Нещо ме задържа, пречи ми да спра или дори да забавя времето.

Каро не реагира, а само въздъхва:

— О, Джулс!

— Как правиш това? — изскърцвам със зъби побесняла.

Смехът й се издига като камбанен звън в нощта, смесвайки се с глъхнещата мелодия от вътрешността на двореца, която се носи край нас равномерно като дъжд. Каро предприема още една крачка към мен и се озовава достатъчно близо, за да мога да протегна ръка и да я докосна.

— Ти остави няколко годишни кръвни монети в Евърлес. Не бива да си толкова небрежна и лекомислена с кръвта си.

През тялото ми преминава неволна тръпка. Напълно съм забравила, че оставих монетите през онази ужасна нощ, когато тя скалъпи обвинението ми в кражба от трезора на Гърлинг и ме подлъга с измама да продам от своето време за нея. Когато се бях опитала да й дам кръвното си желязо, тя не бе успяла да го погълне и то отново бе приело старата си форма, засядайки в гърлото й. По този начин тя най-сетне бе разбрала, че Алхимика съм аз, а не Ина.

Каро явно разчита спомена по лицето ми.

— Намерих начин да го изпия, което имаше интересни ефекти, меко казано — обявява тя и по лицето й пропълзява усмивка. — Ти погълна цялото ми сърце, Джулс. Със сигурност не би ти досвидяло мъничко от твоята…

— Достатъчно! — изръмжавам аз. Дръжката на ножа е твърда, студена и груба под пръстите ми с побелели кокалчета, напомняне за това, което съм изгубила, както и защо съм тук. За момент се отказвам от опита си да огъна времето и се хвърлям към Каро с ножа, замахвайки широко.

Веднага съжалявам за действието си и се отдръпвам, когато тя се снишава, а собствената й кама разсича въздуха. Не е груба и обгорена като ножа на Амма, а е украсена със скъпоценни камъни, блестяща и болезнено остра.

— Мислех, че си зарязала опитите да се пребориш с мен, Джулс. Ти се проваляше във всеки един живот. Какво те кара да вярваш, че можеш да успееш сега?

Защото Амма ми каза, че съм силна — повтарям си вбесена аз, но истината в думите на Каро ме прорязва и ме кара да се чувствам невероятно дребна и незначителна до извисяващите се кули на Шорхейвън. Пред мен силата на Каро се излъчва на вълни. Старая се да не показвам страха си.

— Откраднах сърцето ти, нали?

Радвам се да забележа как тя стисва челюсти от гняв.

— Но дори и отслабнала, аз те побеждавам лесно — озъбва се тя. — А когато те пречупя, ще си върна онова, което е останало от него, въпреки че ти го пропиля в… — тя спира и вдига очи към синьото тъмно небе, сякаш си спомня… — единайсет жалки живота. Няма да те убия сега, Джулс. Ала не трябва да си толкова самонадеяна и нагла с мен, като се има предвид, че ти е останал само един живот. — Тя се изсмива злорадо. — Вместо това ще те изтърбуша и ще те превърна в своя марионетка, точно както направих с горката покойна Кралица. Всички в Семпера ще видят какво мога да сторя с времето, докато не разбия сърцето ти завинаги. Тогава ще се отърва от Ина и Семпера ще узнае какво може да направи една кралица, достойна за своя трон. Какво друго мога да обвържа с тяхната кръв, Алхимико?

От думите й по гръбнака ми пролазва лед. Да обвърже нещо друго с кръвта? Какво може да има наум, какво друго може да се вземе от нас, от вените ни? Страхът забавя действията ми и когато Каро се втурва яростно към мен, аз едва избягвам камата й.

— Но аз се надявах първо да си поприказваме малко — подема тя разговорливо. — Липсваше ми. А и не бива да безпокоим гостите за коронацията.

— Ти уби моята приятелка — просъсквам аз, докато в мен се надига вълна от гняв, избутваща думите ми навън. — Ти изгори дома ми.

— Трябваше да те доведа тук, нали? Не можех да ти позволя да продължаваш да се криеш в сенките — ухилва се подигравателно Каро, но очите й блестят с нещо подобно на болка. После болката е заменена от блажена усмивка, която озарява лицето й. — Беше ли там? Видя ли всичко?

— Видях го — отвръщам аз и пак замахвам с ножа. Опитвам се да си спомня спаринг уроците, които Роан ми преподаваше, когато бяхме деца, но това само предизвиква поредния прилив на ярост и усещане за загуба. Каро избягва удара ми, без да откъсва очи от мен.

— Можем да сътворим чудесни неща заедно, когато обединим силите си, Джулс.

Думите й горят вътре в мен. Мъча се да ги пренебрегна, да ги отблъсна — защото какво значение има сега случилото се преди пет века, когато с нея сме лице срещу лице, а в ръцете си стискаме ножове?

— Амма не е сторила нищо лошо — изръмжавам аз. — Не трябваше да я въвличаш в това. Както и всички в Крофтън.

— Те нямат значение — гласът й отново е гръмък и радостен. — Те са мравки в сравнение с нас, Джулс. Всички са такива.

Съчетанието от гняв и отвращение кара отговора ми да залепне в гърлото. Пак се хвърлям към Каро, разпервайки ножа високо.

Тя се отдръпва от мен със завъртане и собствената й кама проблясва във въздуха.

— Познавам те по-добре от всеки друг — почти припява тя. — Ти си точно толкова импулсивна, колкото винаги си била.

Докато говори, тя избягва с лекота всичките ми удари, движенията й са навременни, грациозни и резултатни. Изглежда, не се опитва да ме нарани, но си давам сметка, че сега сме по-близки отпреди. Каро ме примамва към себе си. Точно както ме примами тук — мисля си аз с горчивина. Вихрушка от усещане за неудовлетвореност се избистря в движение и аз се втурвам напред със сумтене… и падам на колене, когато Каро се изплъзва от пътя ми.

— Ина плаче за него всяка нощ — прошепва тя със зловеща извивка в гласа си. — Той не струваше и еднодневна монета, но все пак тя ридае за онова невярно момче Гърлинг.

Зад очите ми гори споменът за кръвта на Роан, за тялото на Амма, свито сред развалините. За татко също, както и за други — ненадеен призрачен хор в главата ми. За секунда усещам скръбта по-голяма от себе си, сякаш всеки миг ще избухне през кожата ми. Скачам напред и от устните ми се изтръгва ръмжене, лишено от думи…

И забивам ножа си странично в тялото на Каро.

Тя не извиква, но зяпва, като че съм я зашлевила. От раната шурва кръв. Триумф, шок и отвращение се боричкат в мен. Пускам ножа и се отпускам назад, дишайки учестено. Светът се върти около мен, но едно нещо остава на фокус: грубата дръжка на касапския нож на Амма, стърчаща от дантелената рокля на Каро.

Каро все още държи своята кама, но ръката й пада отстрани — безполезна и отмаляла. Твърде е тъмно, за да видя много, но кръвта блести като черно масло на лунната светлина, стичайки се край острието. Не мога да откъсна очи от нея.

— Джулс — прошепва тя, докосвайки раната си с ръка. Усмивката й е изчезнала. Гласът й е слаб и уязвим и кара нещо в гърдите ми да се извива болезнено.

После Магьосницата се свлича на колене с меко, жалко тупване.

Аз потръпвам нервно, докато инстинктът ме призовава да отида при нея, да й помогна, но ето че стоя безчувствено. Не, не, не! Умната слугиня, с която се сприятелих в Евърлес, бе просто измислица, маска. Каро е Магьосницата. Тя уби Роан Гърлинг. Тя уби Амма. Тя изравни Крофтън със земята. Това не се променя от накъсаното й дишане, от кръвта, която капе по пръстите й, и от агонизиращата извивка на устата й, която е като дълбока резка върху лицето й.

Нейното лице. Нещо в него не е както трябва… нещо в него се променя едва доловимо на лунната светлина. Аз пристъпвам крачка по-близо. Бръчки се разпростират по брадичката, бузите, челото й. Очите й потъват все по-навътре в ямките си и се обвиват във виолетови сенки. Кожата й е дори по-бледа от обикновено, придобива цвета на пергамент, а после на кост.

В шок осъзнавам, че черната й коса се превръща в сребро, сякаш лунната светлина е нещо материално, което се вкопчва в нея и оцветява плитката й, капейки надолу, докато бялото обхваща рамото й. Тя издава пронизителен стон и обгръща с ръце тялото си.

Нещо ме подтиква да скъся разстоянието между нас с две бързи крачки. Без да знам защо, пускам ръката си и я притискам до гърдите й, над сърцето й.

Или там, където би трябвало да е сърцето й. Защото поне що се отнася до това, приказките са верни.

Кожата й замръзва под роклята, като че в тялото й има заровена ледена буца, която вместо да тупти, изпраща вълни от студ, които веднага започват да вкочаняват дланта ми.

Студът прониква в мен чак до върха на пръстите ми, докосващи кожата на гърдите на Каро. Тръпката се плъзва нагоре по ръката ми и мога да се закълна, че усещам как един леден нокът проследява вътрешната част на ребрата ми и бавно обгръща собственото ми сърце. Студът е мразовит като смърт. Аз вдишвам, а сетне издишвам облак от скреж. Той увисва във въздуха между нас — ефирен като воал.

Въпреки че съм чувала историята за сърцето на Магьосницата безброй пъти, сега я усещам. Върху кожата си. В костите си. В гърдите си. Аз нося сърцето на Магьосницата.

За секунда пулсът ми ме избутва по-близо към нея, сякаш сърцето, затворено зад ребрата ми, се опитва да се върне там, където му е мястото.

— Спомням си това — казва тя изнемощяло, повече на себе си, отколкото на мен. Ръката й, студена като кост, се сключва над моята.

Ужасена, аз я поглеждам в лицето. То все още се променя плавно пред очите ми, фините бръчки, които тръгват от крайчеца на очите и устата й — фини спрямо браздите от болка, издълбани на челото й — стават все по-дълбоки и по-дълбоки, докато я наблюдавам.

И тогава…

Следва мощно дръпване в сърцевината на тялото ми. Аз затварям очи и чувам как светът се пресъздава отново край мен: един-единствен притаен набег на звук. На светлина дори зад притворените ми клепачи.

И мирис — мокър кедър, тамянен дим, вкус на кръв.

Още преди да отворя очите си, знам, че вече не съм в градината на двореца. Аз съм някъде… някъде другаде.

Подът под коленете ми е влажен, твърд. Луната също е погълната, заменена е от мъглява свещ. Каро е в ръцете ми, устата й е отворена в писък. Звукът е непоносим.

Само че това не е писъкът на Каро… а моят. Свещта, стените около нас, силуетът на Каро — всички са замръзнали във времето. Отбелязвам в ума си, че роклята й е мръсносиня, а не тъмната като нощ, украсена с дантелени дипли коприна, която ножът ми прониза.

После пак се завъртам и политам назад. При следващото си вдишване отново съм в двора на Шорхейвън.

Каро е в ръцете ми, очите й са затворени. Но кръвта, която потече по роклята й, се връща обратно в раната, а сивият цвят се оттегля от черното на косата й.

Тя се раздвижва. Отваря очи и поглежда нагоре към мен. Жива и ядосана.