Евърмор

29

Препускам сама и неустрашима през тъмното пространство между Евърлес и мен. С всяка крачка напред притегателната сила на имението става все по-осезаема и по-осезаема в гърдите ми. Някакво странно спокойствие е прогонило всяко друго чувство, всяка друга слабост от тялото ми. Сякаш дори костите ми знаят, че се приближавам към края на пътя.

След толкова дълго спотайване в сенките е странно да пътувам открито, макар и в униформата на Ловеца. Костюмът ми става идеално: черната наметка е хладна и лека, а качулката покрива очите ми. Денят изтлява в нощ, а аз прекосявам това място за първи път от векове. Хората и фургоните, които преминават, ме отбягват.

В главата ми кръжат мисли, планове и догадки за непредвидените обстоятелства, за това какво ще се случи, когато стигна до имението на Гърлинг. От всичко, което с Ина си казахме на гробището, един отговор стои неизменно в средата на водовъртежа, център, около който се завихря всичко останало.

Тайните на Евърлес ще сложат край на това завинаги.

Гледката с имението на Гърлинг все още спира дъха ми след цялото това време, дори и след онова, което съм виждала. Моят първи дом като Джулс, мястото, където според историите Алхимика и Магьосницата са страдали и са се разделили при онзи първи лорд. Отхвърлям натрапчивия детски спомен. Налага се да се съсредоточа върху бъдещето, а не върху това, което е зад гърба ми.

Едва осъзнавам, че съм спряла да яздя, застинала в средата на пътя пред Евърлес. Имението изглежда толкова тъмно, толкова пусто, а зад прозорците му мъждукат само няколко светлини. Хаос — беше казал Лиъм, хазната е изпразнена, а слугите, които не са били уволнени, кретат захвърлени в преддверието на ада, докато лешоядите, които той има за роднини, се надпреварват за власт. Дали той е вътре… някъде там? Сега, когато са останали само тримата с майка му и баща му, какво ли е да крачиш по тези коридори, изпълнени с ехото на мъртвия му брат?

Обгръща ме студен бриз и сърцето ми се свива. Лиъм, който сега е вътре. Съсредоточавам се върху една бледа, трептяща светлина в неговата кула в Евърлес и изведнъж всичките ми чувства се преобразяват в нещо истинско, чисто и неподправено.

Аз го обичам.

Конят ми се втурва напред.

Всичко е така, както Ина каза, че ще бъде. Скрита в униформата на Ловеца, яздя право към портите на Евърлес. Шестима стражи в познатите одежди в зелено и златисто стоят на входа, по трима от всяка страна. Застават мирно, когато тропотът от копитата на коня ми по калдъръма достига до тях. Усещам се донякъде така, сякаш се нося извън тялото си и наблюдавам сцената от разстояние, както често се случва, когато контролирам времето. Съзирам страха им, когато се появявам пред погледите им… фигура, току-що изникнала от глухата пазва на нощта. Страхът им не се разсейва, когато се приближавам достатъчно, за да забележат качулката на Ловеца.

За щастие, преди да се разтревожа, че ще трябва да проговоря, те вкупом ми отдават чест. Друг от стражите припряно прави знак на събратята си върху стената. Миг по-късно големите порти се отварят единствено за мен.

С изопнат гръб, сама и предрешена като воин, влизам вътре.

Замъкът сякаш диша пред мен, мрачната му фигура е като нещо живо, докато прекосявам моравата, а звукът от стъпките на коня ми потъва в тишината. Пролет е… би трябвало да има цветя, преливащи от сандъчетата по прозорците и от градините, обрамчващи замъка. Градинарите би трябвало да сноват из тях дори и сега, сътворявайки красивата си магия през нощта, за да може потомците на Гърлинг да зърнат безупречната морава от цветя и зеленина, когато се събудят. Но вместо това всичко е тъмно и почти притихнало. Толкова е глухо, че мога да доловя притаения звук на езерото от другата страна на замъка, вълните, които се плискат безшумно и ритмично в скалистия бряг, където едва преди месец оплаквах смъртта на татко.

И все пак замъкът не е празен. Когато се приближавам, силуети на стражи се появяват из цялото имение, изпълзяват покрай сградата и отгоре по стените, сгушват се в различни издатини на замъка или минават пред прозорците. Сърцето ми бие лудо. Има повече стражи, отколкото някога съм виждала тук дори когато Ина и Кралицата пристигнаха за първи път в края на зимата. И ето че на мига проумявам, че са тук заради мен. Чакат мишката да се върне в капана. Изведнъж усещам наметката на Ина като оскъдна защитна обвивка.

Ала си налагам да не показвам никакъв страх, когато спирам във вътрешния двор, отделящ моравата от замъка. Стражите, стоящи в кръг край входа, ме наблюдават със същата боязън като онези пред портата. Някога това може и да ме е карало да потръпвам от чувството за всевластие, но сега ме изпълва с ужас. Слизам от взетия назаем кон и предавам юздите му на най-близкия страж, който внимава да не докосне ръцете ми, докато ги поема. Когато най-накрая влизам в замъка, изпускам дъха си и част от напрежението изтича от гърдите ми.

Аз съм у дома.

Освен необичайните стражи, разположени в ъгъла или патрулиращи из части от преддверието, коридорите са напълно празни. Толкова много слугинска работа се извършва през нощта: коридорите се метат и мият, камините се зареждат с дърва, палят се факли. Но нищо от това не се случва сега. Евърлес се е променил дори повече, отколкото когато се завърнах след десет години. Имението винаги е било сурово и безмилостно към хората от низините, знам това, но това тук е различно, коридорите са пусти и безлюдни, вратите са залостени срещу заплаха, по-тъмна и по-опасна от всяка аристократична жестокост. Въпреки празнотата, възцарила се навсякъде, чувствам, че ме виждат, наблюдават. Тръпка пролазва по гръбнака ми, нараства и нараства, докато не поглъща всичките ми планове.

Бягай, Джулс — казва ми един древен глас. — Бягай и не поглеждай назад.

Заглушавам го, но той продължава да ми шепти от някакво тъмно ъгълче на ума ми.

Стягам се и тръгвам по главния коридор. Завесите са спуснати и прашни, в урните, разположени в нишите, няма цветя. Това ме разстройва дотолкова, че следващия път, когато попадам на страж, който патрулира из източното крило, ме обзема облекчение. Хващам го за рамото.

Той се стряска и посяга към камата си, но отпуска ръце, когато зърва качулката и маската ми. На възраст е млад, с едва наболи по горната му устна мустаци, а на жилетката му блести отличителният знак на Шорхейвън. Човек на Каро, а не на Гърлинг.

— Къде са всички? — питам аз, без да се замисля, а инстинктивният ми страх от войниците е изместен дълбоко извираща паника.

— Ми… милейди — заеква мъжът. — Заради вечерния час, който пожелахте. Никой жител на Евърлес не бива да напуска леглото си след залез-слънце.

Освобождавам захвата си около ръката му и в стомаха ми се завихря ужас. Колко ли са страдали хората в Евърлес — благородници и слуги — заради мен?

Отдалечавам се от него, налагайки си да държа главата си високо вдигната и походката си спокойна, независимо колко съм обезпокоена. Имена, искания барабанят в ума ми — Там, Беа. Чувствам се разкъсана, теглена в различни посоки… кухните, спалнята на прислугата, конюшните. Но едно притегляне е по-пронизващо и по-неотложно от другите, убедеността впива ноктите си в гърдите ми. Лиъм.

Трябва да открия Лиъм. Да му разкажа какво знам. Да се уверя, че е в безопасност.

И въпреки че всичко в мен крещи да намеря първо оръжието, знам, че ако нещата не се получат така, както ми се иска, това може да е сетният ми шанс да го видя, да му кажа как се чувствам. Да се сбогувам с него.

Когато се убеждавам, че стражът вече не се мярка наоколо, хуквам. Не спирам, докато не се озовавам в крилото, където се помещават стаите на всички от семейство Гърлинг, мрачни и притихнали като останалата част от имението.

Не съм се качвала тук, откакто бях малко момиченце, а дори и тогава само веднъж или два пъти — когато Роан оставаше наказан в стаята си след някое дребно провинение и викаше своите приятели сред децата прислужници да му донесат лакомства от кухнята. Споменът изплува от нищото и скръбта по изгубените ни детски години ме удря като шаран в ребрата. Облягам се на вратата, за да го разсея… и после замръзвам, когато от другия край на коридора се разнася звукът от извисяващи се гласове.

Поглеждам натам и осъзнавам, че най-величествената и голяма врата, която може да води само към покоите на лорд Никълъс, е открехната, а вътре блещука слаба светлина.

— Питам отново — изръмжава някой с дрезгав от алкохола глас, когото разпознавам като лорд Никълъс. — Как можеш да се надяваш да упражняваш каквато и да било власт след тези събития? Името Гърлинг е потъпкано.

— Това все още е моят дом, не на Каро или на Айвън — гласът е на Лиъм. Залива ме смесица от облекчение и новопоявил се страх и аз почти несъзнателно се присламчвам по-близо до вратата на лорд Никълъс. Неприятен хлад преминава през мен, когато нещо в стаята се разбива — подобно на чаша върху маса. После се чуват стъпки и преди да смогна да помисля или помръдна, Лиъм се втурва ядосано в коридора. Разполагам с време само да видя, че изглежда измъчен и изтощен, а под очите му има тъмни петна като сенки, но той завива по коридора, обзет от някаква лична скръб, напълно незабелязващ присъствието ми.

Без да съм го обмислила, тръгвам след сянката му по коридора… и към стаята му. Вратата е широко отворена и разкрива голямо помещение, което на пръв поглед изглежда по-малко заради лавиците с книги по всички стени, чието съдържание прелива в купчини под прозорците. Щом вратата се затваря зад нас, настъпва момент, в който единственото, което чувам, е биенето на собственото ми сърце и ревът на кръвта в ушите ми; единственото, което виждам, е, че Лиъм се обръща към мен, а лицето му е засенчено от променливата светлина на нощната му лампа, но не достатъчно, та да прикрие страха, който разцъфва в очите му, преди той да го потисне.

През него осезаемо преминава тръпка и той се отдръпва в средата на осветената си от свещите стая. Следвам го почти несъзнателно. Никога преди не съм била в стаята му и с болка си спомням колко мъничко знам за живота му. Хиляди жадно забелязани неща ме блъсват веднага. Всичко е по-неподредено, отколкото съм очаквала. Единият край на килима е обърнат нагоре и той вероятно постоянно се спъва в него, заровил глава в някоя книга. Има бюро и нощно шкафче, отрупани с хартии, както и легло. Завивките на леглото му са износени, но не и дрипави, и се питам дали ги има, откакто е бил дете. Освен това са скупчени една върху друга и усукани, което в комбинация с тъмните кръгове под очите му ме кара да предположа, че въобще не спи.

— Лиъм — прошепвам аз.

— Мислех, че може и да те видя скоро тук — казва той с нисък и груб глас. — Ела да ме убиеш, Кралице моя? Или, Каро, ти ли си това?

Отначало съм объркана, но после проумявам, че Лиъм смята, че аз съм Ловеца. Той прави крачка към мен, а дланите му са разтворени и празни встрани до тялото му. Трепери съвсем слабо, но очите му горят гневно и живо.

— Вярно е това, което хората приказват — изсъсква той. — Аз помогнах на Джулс Ембър да избяга от Евърлес. Пътувах с нея. Аз я обичам.

Дъхът засяда в дробовете ми, когато думите на Лиъм потъват една по една дълбоко в гърдите ми. Обичам. Въздействието на тази едничка дума ме разтърсва и освобождава крайниците ми от тяхната скованост. Буцата все още е в гърлото ми, но аз вдигам ръце и развързвам маската си. След това смъквам качулката, свалям и двете едновременно и насочвам лице към светлината на свещта.

Лиъм се олюлява назад.

— Джулс… — името ми преминава в шепот. — Помислих…

Думите ми прииждат прекалено бързо, като че на един дъх.

— Това беше единственият начин да вляза, аз…

С три отривисти стъпки той прекосява разстоянието между нас и ме взема в прегръдките си, притискайки лицето си към косата ми. Ръцете ми се обвиват около кръста му и аз го държа, усещайки как трепери. Сякаш са минали години, откакто се разделихме… цял един живот между нас, цяла вечност от неизречени думи. Лицето ми е заровено в гърдите му, вдишвам дълбоко аромата му, сетне вдигам глава и откривам устните му със своите.

Той диша учестено до устните ми, едната му ръка полита, за да се хване за таблата на леглото, а с другата ме обгръща по-плътно около раменете и ме придърпва здраво към себе си. Юмруците ми сграбчват задната част на ризата му и аз я измъквам нагоре, кокалчетата на пръстите ми докосват голия му гръб — топъл, изненадващо мек. Докато устните ни се движат заедно, той дръпва наметалото на Ловеца, разкопчавайки закопчалката, и пуска черната коприна на купчина в краката ни. Аз простенвам — не съм в състояние да се удържа — и той ме прегръща още по-силно.

Последната ни целувка се случи в едно паническо бягство в мечтите за мен и в обятията на съня за него… някакво усещане за нереалност, приласкаващо и двама ни, притъпяващо всяка възможна преценка на последиците.

Сега обаче е съвсем различно.

Може да е нощ, но и двамата сме пламенно, болезнено будни. Сега нищо не е нежно, не е бавно. Има нещо подобно на отчаяние в начина, по който устните на Лиъм се движат до моите, оформяйки звук, който може да е моето име, но кръвта ми бушува твърде непримиримо, за да го чуя. Въпреки това му отвръщам, улавяйки устната му със зъби, забивайки пръстите си в гърба му в усилието си да го придърпам още по-близо до себе си. Усещам го целия, очертанията на тялото му, притиснато до моето. И независимо от всичко го желая все по-близо заради цялото време, в което го отблъсквах.

Разпервам дланите си върху гърба му, долавям как мускулите му се движат под голата му кожа. Той се откъсва от целувката ни и аз простенвам в знак на несъгласие… но после устните му се озовават върху бузата ми, върху челюстта ми. Той отмята главата ми назад с ръце, заровени в косата ми, и целува шията ми, а устните му запалват огън върху гърлото ми и всички причини, поради които съм се страхувала от него, бояла съм се за него, всички причини, поради които съм държала двама ни разделени, стават на прах.

В този момент аз не съм Алхимика. Аз съм само Джулс, сама и уплашена, и надяваща се, и искаща, а Лиъм Гърлинг се протяга към мен — една търсеща ръка през мрака. Тя е там, откакто го целунах в Монтмиър… или дори преди това, може би откакто ме намери в Шорхейвън, когато ме спаси от Евърлес. Съществува част от сърцето ми, която все още е човешка, в която съм изцяло себе си, и някъде по пътя тази част е започнала да му принадлежи.

Тревога, дори страх се таи в накъсаното дишане, което споделяме сега. Има стотици малки и човешки начини, по които той може да ме сломи. И също толкова много, по които аз бих могла да го сломя… и вероятно ще го сторя. Може би това е любовта, може би няма какво да направя, освен да разтворя ръцете си за нея. И ето че ги разтварям, без да се страхувам от силното думкане на сърцето му.

Всичко, което знам, е, че съм чакала предостатъчно.

Известно време спя спокойно, най-добрият сън, който съм имала, както ми се струва, от години.

Ала той не може да продължи.

Събуждам се твърде скоро. За момент не си спомням къде съм и защо… знам само, че се чувствам в безопасност. Щастлива. Но това е условна безопасност, условно щастие. Осъзнаване, че извън границите на това мъничко пространство светът все още чака, готов да ме впримчи наново в опасностите си.

Лиъм се раздвижва до мен и останалото нахлува обратно. Той лежи настрани с гръб към мен, раменете му са сребристи на лунната светлина, прииждаща през прозореца. Звукът от дишането му е тих в мрака, топлината му е осезаема, въпреки че съм на няколко сантиметра от него и копнея за близостта му. Протягам ръка и я поставям между лопатките му. Той се размърдва, но не се събужда.

Искам отново да си легна. Поне веднъж да си позволя да се върна в сънищата. Да позволя този миг да продължи малко повече. Ала не мога да забравя истината. Времето ми, докато Каро се върне в Евърлес — може би цялото време, което ми остава, помислям си аз и потръпвам, защото не знам какво ще се случи, когато се изправя пред нея — се стопява. И дори ако пак затворя очи, няма да мога да заспя, знаейки, че ключът към разбиването на сърцето ми е толкова близо.

Осъзнаването на това ме притиска, заплахата от непозната болка стяга дробовете ми. Не мога да забравя какво трябва да сторя… да намеря оръжието, което ще убие Каро. Но откъде да започна?

Сърцето ми забавя своя ход и всеки негов удар внезапно зазвучава като злокобното биене на някакъв древен барабан.

Само че това не е моето сърце… един звук достига горе в стаята: дрънченето на портите на Евърлес, последвано от припрени викове. Ставам, изтичвам до малкия прозорец на Лиъм и поглеждам навън.

Кръвта ми изстива. Каро. Върнала се е.