Евърмор

Епилог

Случващото се след това достига до мен на части.

Отпуснала съм се върху гърба на Лиъм, а наметалото на Ловеца, дадено ми от Ина, се е превърнало в импровизирана превръзка през рамото му, докато той се спуска в шахтата на трезора. При всяка от мъчните му стъпки надолу по стълбата ме пронизва болка, крайниците ми са натежали и студени. Но през мъглата виждам златистата светлина, прилепнала по косата на Лиъм, по миглите му, играеща по кокалчетата на пръстите му, докато ме носи.

Лежа на една от дъбовите маси в кухнята, където работих толкова много часове след завръщането си в Евърлес. Подобие от полупознати, силно загрижени лица, които са се надвесили над мен, и Лора, превързваща раната, през която излезе сърцето на Каро. Златистата светлина е и върху тях, полепнала към кожата като роса, подскачаща от човек на човек като нещо живо. Изглежда никой друг не забелязва това.

Нещо се променя — мисля си аз.

Дни по-късно стоя на лятната морава в Евърлес и наблюдавам как през портата навън изтича река от златиста светлина. Не знам какво означава това… само че когато посетих един търговец на време в Лаиста и той поряза дланта ми, единственото, което излезе, беше кръв — пламъците и флаконите не създадоха нищо. Лиъм беше ходил в трезора на Евърлес, за да открие, че половината от кръвното желязо там се е разпаднало на прах. Чудя се дали скоро цялото кралство ще бъде като Илайъс — необвързано, тъй като магията се отдалечава от Семпера както отливите от брега. Дали сега, когато Магьосницата я няма и връзката помежду ни е разрушена, кръвното желязо също ще изчезне.

Точно тук най-накрая казвам на Лиъм какво се случи в сводестата кула на Евърлес. Как гледах, докато светлината напускаше очите на Каро, преди сърцето да може да се сгуши обратно в гърдите й, които толкова дълго копнееха за него.

Когато Ина и Илайъс се върнаха в Евърлес заедно, в това имаше смисъл: неговата опора, нейният огън. Сестра ми надзираваше погребението на Каро, съгласявайки се с молбата ми тя да бъде погребана не на гробището на Гърлинг, а в най-вътрешната градина на Евърлес, където расте ледената зеленика, любимото цвете на Магьосницата. Лиъм ми помогна да отделя едно ъгълче за нея, далече от пътеките, където се разхождат благородниците. Място, където мога да ходя всеки ден, ако желая, да седя и да мисля, да плача или да говоря. Сега се намираме в разгара на лятото, но ледената зеленика вече расте върху гроба й.

Разказвам й какво се случва в света навън, всичко, което никога не съм имала възможност да й кажа — както за доброто, така и за лошото, за пътуването, което ме върна при нея.

Когато се събудих разплакана заради загубата на моята приятелка, Лиъм просто ме придърпа към себе си, обгръщайки ме с тялото си, внимавайки да не бутне превръзките, с които бяха увити гърдите ми, откъдето ме напусна сърцето на Магьосницата. Той шепнеше в ухото ми, че всичко ще бъде наред, разбира се, че ще бъде наред, докато по носа ми се стичаха сълзи.

Повярвах му в онзи ден и всеки ден след това, защото вече нищо не оставаше неизречено между нас. Никакви половинчати истини или лъжи не ни разделяха.

С изключение на една.

Ина е единственият човек, който би разбрал. Един ден аз й признавам.

Казвам й го по време на една от дългите ни разходки из земите и градините на Евърлес, продължила извън стените на имението до Лаиста, из горите и полетата отвъд. Обикновено слушам повече, отколкото говоря по време на тези излети, опитвайки се да помогна, докато Ина обсъжда проблемите на Семпера, свързани с пари, размирици, промени. Не й завиждам за тези загадки, нито пък тя завижда за моите.

Ето защо казвам на сестра си истината, която не съм споделила с Лиъм — че през онзи ден в кулата Каро стисна част от светлината от своето сърце в дланта си, докато дишането й замираше; че без съмнение знам, че тя я погълна и умря с недвусмислена усмивка на устните си. Както и че това ми напомня как в един друг живот аз погълнах сърцето й във вид на камъни.

… че има начини да се противопоставим на смъртта, да се върнем отново.

Начини за нея и мен… и само за нас. Защото сме различни.

Или поне бяхме.

Нещо в мен — онази част, която вече не се страхува да се надява — ми нашепва да почакам и да видя, че някой ден пак бих могла да говоря с отколешната си приятелка и тогава всичко ще бъде различно.

Някой ден вече не влачи след себе си бремето, което носеше някога, когато всеки ден бе трудна борба, трудна победа. Животът ми се простира пред мен като слънчева светлина по вода. Aз оздравявам. В безопасност, с мир, с Лиъм и Ина до себе си — не гледам напред със страх, а с надежда.

Имам бъдеще. Не е безкрайно, но е достатъчно.