Зона 51: Отговорът

6.

Камъкът се удари в тухлената стена, тупна в меката почва в основата й и се изтърколи. Че Лу се наведе да вземе друг, но гърбът я заболя и тя въздъхна безсилно. Подобни опити не бяха по силите на една немощна, седемдесет и осем годишна старица.

— Никога не успявам — промърмори Че, докато обръщаше гръб на Великата китайска стена.

— Какво не успяваш, госпожо учителко? — попита я Ки, асистентът й. Беше млад, току-що завършил университета и Че не се съмняваше, че бе склонил да работи при нея по-скоро за да избегне репресиите в Пекин, отколкото поради някакво вътрешно убеждение. Добре поне, че изпитваше уважение към нея — дали заради възрастта й, или задето все още я смятаха за най-големия специалист по археология в Пекинския университет.

— Традиция — произнесе замислено тя, втренчила тъжните си очи в него. — Трябва да познаваш нашите традиции. Те са важни за археологията. Помагат ти, когато не знаеш какво точно да търсиш.

Тя махна с ръка към виещата се из хълмовете от двете й страни каменна ограда. Този участък от Великата китайска стена бе един от най-разрушените от времето и разграбван от местните селяни. Нищо, че глупаците в Пекин тръбяха пред света, че полагали грижи за цялата стена.

— Традицията повелява пътникът, който пресича стената, да метне по нея камъче. Ако то отскочи назад, пътуването му ще мине безпрепятствено. Лош признак е, ако тупне право на земята.

— Значи съдбата не е благосклонна към нашата експедиция? — попита Ки с обезпокоена усмивка.

— Съдбата не е благосклонна към мен от самото начало — въздъхна уморено старата жена. — Не виждам защо тъкмо сега вятърът трябва да сменя посоката си. — Тя докуцука до разнебитения американски джип, който й бяха отделили преди незнайно колко години. Стар руски камион, останал от времето на Корейската война, бе паркиран зад джипа, а в каросерията му седяха другите петима студенти от групата й и цялото им снаряжение.

„Моята голяма експедиция“ — помисли си тъжно Че Лу, докато Ки й помагаше да се настани в джипа. Той самият седна зад волана и машините се заклатушкаха по пътя, който засега следваше протежението на Стената. Намираха се в един от най-безлюдните западни райони на страната.

Въпреки неблагоприятното предзнаменование на камъчето и малобройния състав на експедицията, Че Лу беше развълнувана, както преди много години. Най-сетне й дадоха разрешение за разкопки край Циан Лин, планинската гробница на третия император от династията Тан4. Във вътрешността на масивния хълм, който представляваше гробницата, бяха погребани император Гао Цун и неговата съпруга, единствената императрица, която някога бе управлявала Китай.

Лу си даваше сметка, че е извоювала отдавна жадуваното разрешение благодарение на разместването на политическите пластове, настъпило в последно време в Пекин. Някакъв глупак в археологическия отдел на министерството на културата по инерция бе ударил печат „разрешавам“ на молбата й, която от двадесет и две години събираше прах в канцелариите.

Лу знаеше, че трябва да стигнат колкото се може по-бързо до гробницата Циан Лин и да се захванат за работа, преди някой друг в министерството да е забелязал грешката. Съществуваха два основни фактора, които действаха в нейна вреда, и двата бяха доста значителни. Единият беше споменатата традиция. Китайците бяха хора, силно привързани към своята история, и почитаха гробниците като светини. Вторият бяха опитите на сегашното комунистическо правителство да ревизира миналото така, както на него му е изгодно. Из висините се носеха слухове — глупави, по мнението на Че Лу — че огромното селско население таяло надежда за реставрация на имперското управление в страната.

Че Лу бе склонна да разбере първия фактор. Само дето в последно време властите като че ли прекаляваха в стриктното спазване на традициите, сякаш външният свят не съществуваше. Ако сънародниците й наистина искаха да възвърнат някогашния блясък на Поднебесното царство, най-добрият път бе да си вземат поука от начина, по който на властолюбиви и недалновидни хора е било позволявано да държат в ръце управлението, на страната в продължение на няколко десетилетия.

Че Лу бе отдала целия си живот на своята родина и мечтаеше поне в последните си дни да я види просперираща, каквато е била в онези древни времена. Беше съвременничка на много от историческите събития в новия Китай, често дори бе вземала участие в най-предните редици. Беше една от двадесет и шестте жени, участвали в Дългия поход с Мао преди шестдесет и четири години. Само шест от тях стигнаха живи до края, а Че Лу бе едва четиринадесетгодишна девойка. От близо сто хиляди души в началото на похода, по-малко от десет хиляди видяха с очите си крайната цел при Янан през декември 1935, след близо десет хиляди километра безспирен марш.

Подобно епично участие би трябвало да й осигури светло бъдеще, когато най-сетне комунистите дойдоха на власт, ала по прищявка на властниците и на съдбата, тя отдавна бе изпаднала в немилост, независимо от смените по върховете. Оставиха я да следва археология и после да се занимава с наука, но така и не извадиха името й от черния списък.

Джипът пропадна в една дупка и тя почувства остра болка в гръбнака, която отекна чак в тила й. Ки се обърна и понечи да й се извини, но тя му махна с уморена усмивка. Млади глупаци. Какво знаят те за истинското страдание.

Малобройният конвой се придвижваше на запад, отдалечавайки се от околностите на Сиан5 — градът, превърнал се в първата имперска столица на Китай, бе разположен в източния край на Копринения път, който се е простирал от Западен Китай, през Централна Азия до Близкия изток и още по-нататък — до Рим. Че Лу и асистентите й бяха пристигнали в Сиан преди три дни, но загубиха един от тях в разправии с местните власти. Оказа се, че обстановката тук, на няколко хиляди километра от Пекин, също не е спокойна, съществуваха опасения от нови студентски вълнения, а също и от работнически стачки. Новината за разкритията на ООН за пребиваването на извънземни на планетата, макар и преди много години, беше започнала да се разпространява дори в затворената за нецензурирана информация вътрешност на страната. Светът се готвеше за поредната голяма промяна и Че Лу се надяваше родината й да не остане встрани от този процес.

Тя бръкна в захабения пътнически сак и извади отвътре малка кожена торбичка. Обърна я и изсипа съдържанието върху полата си. След това разгледа четирите кокалени плочки, с полуизтрити надписи върху тях. Плочките бяха триъгълни, приплеснати, вероятно изработени от бедрената кост на някое дребно животно.

— Какви са тези? — попита Ки.

Какво ли ги учат сега в университета? Разбира се, Ки следваше геология, археологията му бе само втора специалност. А и сега главите им бяха пълни с други неща, инак нима щеше да се стигне до кръвопролитията на площад Тянанмън.

— Това са оракулски кости — обясни търпеливо тя.

Ки вдигна учудено вежди, сякаш я подканваше да продължи с лекцията. Този поне е съхранил любопитството си, помисли си тя.

— В древни времена шаманите са ги използвали, за да общуват с предците. — Тя поглади една от плочките със сбръчканите си пръсти. — В началото е бил не градът, а словото — промърмори Лу.

— Моля? — попита вежливо Ки.

Че Лу вдигна очи.

— Всяка от другите древни цивилизации на земята е започнала развитието си чрез разрастване на своите градове. Само нашата цивилизация се е градила на писменото слово. Нещо повече, китайската дума за цивилизация е „уенха“, което ще рече „да предаваш силата на написаното“. Странното при тези костени плочки е, че никой не е в състояние да разчете знаците по тях. По-древни са дори от нашите писмени знаци.

— Може би са някакви рисунки, госпожо учителко — рече Ки.

— Не, определено е писменост — бе категорична Че Лу.

— Откъде ги имате?

— От един стар приятел.

— Мислите ли, че са ценни?

Че Лу кимна, но не отговори. Отдавна бе привикнала да не вярва никому, а и трябваше да внимава, защото предстоеше да проведе един много важен телефонен разговор. Забранен разговор, заради което не пожела да използва подслушваните телефони в Сиан.

— А свързани ли са с Циан Лин? — попита Ки.

— Намерени са близо до гробницата — призна археоложката. Вече навлизаха в малкото градче. Тя се огледа, зърна единствената телефонна жица, която изчезваше през прозореца на близкото магазинче и махна на Ки да спре пред него.

Влезе вътре и поздрави любезно магазинера. Извади една банкнота и помоли да й разрешат да ползва телефона за особено важен разговор. Парите сигурно далеч надхвърляха седмичната печалба на продавача, защото той й се усмихна щастливо и кимна към апарата.

Че Лу набра номера на местната централа и поиска с нахакан тон международен разговор с Хонконг. Наложи се да почака няколко минути, заслушана в прещракванията на телефонните връзки, отдалечени от нея на хиляди километри. През това време студентите наскачаха от каросерията на камиона и влязоха да си купят храна. Най-сетне последно изщракване и далечен глас на английски.

— Говори Питър Нейбингър. В момента не съм в кабинета си, но проверявам телефонния секретар всекидневно. Моля, оставете името, номера и кратко съобщение относно онова, с което мога да ви бъда полезен. От своя страна ще намеря начин да се свържа с вас.

Че Лу изчака писукащия сигнал на записа и произнесе бавно, на почти разбираем английски:

— Казвам се Че Лу и завеждам археологическия отдел на Пекинския имперски музей. Научих, че можете да разчитате старорунически надписи. В колекцията си имам няколко оракулски костни плочки с надписи, които според мен са на този език. Били са открити в имперската гробница на Гао Цун, закъдето пътувам в момента. Струва ми се, че гробницата може да е свързана по някакъв начин с аирлианците. Ако искате да ме откриете, ще бъда там.

Тя положи слушалката, махна на студентите и им посочи камиона.

— Тръгваме.