Зона 51: Отговорът

19.

След като натовариха раниците с екипировка и парашутите в самолета, десантчиците насядаха от двете страни на задния отсек и търпеливо зачакаха излитането. Приличаха на тюлени с черните си водолазни костюми, нахлузени върху камуфлажните униформи.

В суматохата около товаренето Търкот така и не успя да размени няколко думи насаме с Дънкан. Само припряно се сбогуваха и си пожелаха успех, преди рампата да се вдигне и да ги отреже от външния свят, под оглушителния рев на двигателите. Макар да съжаляваше за това, Търкот си наложи да насочи мислите си към предстоящата операция.

С навигатора бяха набелязали няколко ориентира по трасето, за да са сигурни, че следват правилния маршрут. На първия ориентир, където самолетът щеше да се снижи рязко към бреговете на Китай, Търкот възнамеряваше да даде разпореждане за поставяне на парашутите. Последният пък беше само на шест минути преди района за скок и там щяха да отворят рампата.

Търкот потърси с очи Нейбингър. Професорът очевидно не се чувстваше удобно във водолазния си костюм. Нищо чудно да съжаляваше за прекомерния си ентусиазъм да посети Циан Лин по такъв ексцентричен начин. Междувременно Преслер вече раздаваше таблетки „Драмамин“ на всички желаещи. „Драмаминът“ беше препарат за предпазване от морска болест, от каквато можеха да се оплачат всички на борда, след като самолетът започнеше да се люшка на ниска височина. Търкот накара Нейбингър да глътне една таблетка.

Колелата на големия самолет се отделиха от асфалтираната писта и той разпери криле в нощното небе.

Дънкан проследи самолета, докато се изгуби от погледа й. Едва тогава се прибра в командния център. Зандра седеше надвесена над пулта. Почака няколко минути, докато завърши с неотложните задачи и се приближи до нея.

— Не е ли време да поработим върху плана за измъкваното им от там? — попита Дънкан.

— Може — кимна Зандра. — Всъщност, това вече е направено.

— От кого?

— От висшестоящото началство.

— Кои всъщност сте вие? — попита Дънкан.

— Вече ви казах…

— Казали сте, дрън-дрън. От доста време съм във висшите среди на Вашингтон и разполагам с известни връзки. Вие не сте от ЦРУ и със сигурност разполагате с повече тежест от Управлението. На тях щеше да им отнеме седмица, за да се сдобият с цялата тази екипировка, да не говорим за тоновете хартия, която щяха да изпишат. А вие се сдобихте с разрешение за операция на суверенна китайска територия за по-малко от дванадесет часа.

— Получихме го направо от президента — отвърна невъзмутимо Зандра. — Ако желаете, можете да проверите.

— Едва ли е било от този президент — сопна се Дънкан.

— Важното е, че разполагаме с президентско нареждане и вие сте длъжна да се съобразявате.

— Никъде върху документите не видях печат от ЦРУ. Както за предстоящата операция, така и за десанта в Етиопия.

— Не ви ли харесва нашата ефикасност?

— Просто искам да зная за кого работя.

— Но нали вече ви казах? — учуди се Зандра.

— Е, в такъв случай настоявам да запомните едно нещо — заяви Дънкан и се наведе към Зандра. — Хората, които току-що изпратихте там… те не са пионки. Искам ги обратно всички, ясно ли е?

Зандра дори не трепна под втренчения й поглед.

— Ясно ми е — кимна спокойно тя.

След като стигнаха разклонението, Че Лу и Ки свърнаха обратно в десния ръкав, който се спускаше надолу към сърцевината на гробницата. Отначало тунелът вървеше направо с лек наклон, но после описа няколко големи завоя и се насочи почти стръмно надолу, тъй че не след дълго, по преценка на професорката, бяха под основата на гробницата и вече слизаха към земните недра.

Крачеха бавно, сковани от страх и от усещането за милионите тонове земна маса, надвиснала над тях. Но въпреки опасенията Че Лу не можеше да не се възхити от съвършената конструкция на подземния тунел, чийто стени и под бяха гладки като огледало. Откакто видя холографското изображение на пришълеца, Че не се съмняваше кои са истинските строители на гробницата и тунела. Въпросът беше как съдбата им се е преплела с тази на нейните древни предци и какво се крие под този грандиозен строеж?

— Вижте там! — извика сподавено Ки и замръзна на място.

Тунелът се разширяваше в подземна галерия, толкова просторна, че немощната светлина от фенерчетата не можеше да освети стените и тавана.

— Сега какво ще правим, госпожо? — попита уплашено Ки.

— Ще следваме стената отляво, за да не се изгубим.

Не беше необходимо, защото веднага щом прекрачиха прага на галерията, високо над главите им се появи бледо сияние. Двамата инстинктивно отстъпиха назад и светлината веднага угасна.

— Аха — кимна Че Лу. Беше уморена от цялата тази игра на криеница. Направи няколко крачки напред и още при втората сиянието се появи отново. Скоро се превърна в малко слънце, увиснало на около четиристотин метра над главите им.

Че Лу спря и се огледа. След дългото пребиваване в ниски и тесни помещения сетивата й отказваха да възприемат истинските размери на залата, в която се намираха.

Стояха на пода на грамадна подземна кухина. Блестящи метални подпори се извиваха покрай близката стена и се губеха към тавана, вероятно опирайки в отсрещната прана. По-нататък се виждаха няколко странни обекта — черни метални контейнери с височина от около метър до неколкостотин метра, за чието предназначение можеше само да се гадае. Кухината изглеждаше дълга почти километър и широка половин.

Далече вляво имаше друго сияние, този път яркозелено и по-силно от светещото тяло под покрива.

— Какво може да е това? — прошепна с разтреперан глас Ки.

Че Лу също не смееше да повиши глас, макар, ако се съдеше по гъстия слой прах, покриващ всичко наоколо, мястото бе изоставено отдавна.

— Не зная — отвърна тя.

— Не сме в гробницата — произнесе набрал увереност Ки.

— Със сигурност. — Едва сега Че се досети, че студентът няма ни най-малка представа кои са истинските строители на галерията. — Това място не е дело на човешки ръце — побърза да уточни тя.

— Уф! — извика уплашено Ки и отскочи назад. Точно пред тях бе изникнал светещ червен кръг. Че Лу не помръдна, вече знаеше, че предстои да видят поредната холограма. Скоро във въздуха се оформи човешка фигура, подобна на онази, която бяха наблюдавали в горния коридор. Тя произнесе кратка реч с познатия напевен тон, като от време на време сочеше в различни посоки из галерията и накрая изчезна.

— Хайде да се връщаме — предложи Ки.

— Къде?

— Ами… при другите.

— И после? — попита го тя. — Да останем там, докато умрем? — Тя махна с ръка към зеленото сияние, което фигурата от холограмата им бе посочила няколко пъти по време на кратката си реч. — Ще вървим нататък. — Тя закрачи, без да чака потвърждение и Ки неохотно я последва. Вече не се страхуваше. Първата холограма съдържаше предупреждение, но тази по-скоро целеше да запознае посетителя със съдържанието на галерията. Дори не си направи труда да държи бамбуковия бастун пред себе си.

Минаха покрай няколко машини, от които се чуваше тихо бръмчене.

— Вижте! — посочи с пръст Ки.

Че Лу се обърна и проследи ръката му. На около двеста метра трима мъже тъкмо заобикаляха няколко черни контейнера и се приближаваха към тях.

Че сграбчи Ки и го дръпна назад. Сега вече мъжете не можеха да ги видят и старата професорка си пое на пресекулки дъх.

Ки измъкна малък нож със завито острие от колана си и стисна до болка кокалената му дръжка.

— Я прибери това! — скара му се шепнешком Че.

— Но…

Макар да бе разглеждала тримата непознати само няколко секунди, професорката не се съмняваше какво държаха в ръцете си. Малкият нож едва ли би могъл да се сравнява с убийствената мощ на куршум, изстрелян от цевта на автомат „Калашников“. Тя надникна зад ръба на машината и видя, че един от мъжете е спрял на по-малко от стотина метра от тях и се оглежда. Силуетът му се очертаваше на фона на зеленото сияние.

Къде бяха другите двама? Че Лу напрегна сетива, усещайки как в нея бавно се пробужда позабравения опит от партизанските години. След това се извъртя рязко и замръзна пред дулата на насочените към нея автомати. Бавно плъзна поглед от оръжията към лицата на онези, които ги държаха. Не бяха китайци, нито дори азиатци. След като огледа маскировъчните им униформи, тя бързо стигна до най-вероятното предположение за езика, който говореха.

— Моля ви, не стреляйте — произнесе бавно на руски старата професорка.

По-високият от двамата отговори на перфектно мандаринско наречие.

— Коя сте вие?

— Аз съм професор Че Лу от Пекинския университет, а вие?

— Полковник Костанов. Руснак. Как проникнахте в гробницата?

— Взривихме портата.

Костанов вдигна учудено вежди.

— Още ли е отворена?

— Не. Пристигнаха войници и я залостиха. Нямаше начин да излезем обратно.

Костанов се засмя, разкривайки два реда равни зъби.

— Поздравявам ви, госпожо, вие сте или твърде храбра, или прекалено глупава, за да попаднете тук без необходимата екипировка. А може би знаете повече от нас за всичко това… — той описа широк кръг с ръката си.

Чу Лу сви рамене.

— Опасявам се, че не мога да се похваля с обстойни познания. Когато дойдох тук, очаквах да видя старокитайска гробница. Нямах представа, че ще срещна руски войници.

— Е, едва ли ние сме най-странната находка за археологическата ви експедиция — продължи да се усмихва Костанов. — Сега какво да ви правя? Би трябвало да ви премахнем и да продължим с изпълнението на задачата. Само дето с второто нещата зациклиха, а първото ми се струва излишно.

— Какво ви доведе тук? — попита го Че Лу.

Костанов бавно свали оръжието и го преметна през рамо.

— И вие питате? — рече той и кимна към бръмчащата машина.

— Откъде въобще узнахте за това място?

— От един старорунически надпис — произнесе замислено полковникът. — Американците ни смятат за глупаци, но и ние знаем това-онова. Дори повече от смешните открития на техния Нейбингър.

— А как влязохте?

— През един страничен тунел, който води право тук — Костанов посочи далечния край на залата. — А вие от там ли влязохте? — Този път гледаше към входа на тунела зад тях.

— Да.

— Вчера беше затворен.

— Значи и вие не можете да излезете? — Сега вече знаеше защо войниците бяха залостили портата.

— Не можем — призна руснакът. — Когато се върнахме назад, вратата бе затисната с нещо. Имаше още един тунел, но той не води никъде… Всъщност, там изгубих един от хората си.

— А онази зелена светлина?

— Там има нещо като център за управление. — Той се засмя горчиво. — Не сме толкова отчаяни, че да натискаме безразборно копчета. Поне засега… — добави накрая.

— От колко време сте тук? — попита Че.

— Вече трети ден. В началото беше непрогледен мрак. Едва на втория ден центърът показа признаци на събуждане, а галерията светна, когато влязохте вие. Да не е ваша работа?

— Де да беше така — въздъхна Че. — Ако разбирах толкова, отдавна да съм открила изхода.

— А вие откога сте тук? — попита на свой ред Костанов.

— Няма и едно денонощие.

— Виждам, че не носите припаси — отбеляза Костанов. — А нашите почти привършиха.

— Какво представляват тези неща? — попита Че Лу.

— Нямам понятие — призна Костанов. — Така и не успяхме да отворим поне един от контейнерите. В някои от тях изглежда има машини, които работят. — Той сви рамене. — И аз знам колкото вас.

— Бихте ли ме завели в центъра за управление? — попита Че.