Че Лу премигна в тъмнината. В тунела цареше непрогледен мрак, дори през тесния отвор в тавана не проникваше никаква светлина. Чуваше се похъркването на заспалите и нервното шумолене от онези, които бяха твърде изплашени, за да потънат в сън. Бяха се излегнали право на каменния под, но това не й правеше впечатление. Беше спала и в по-тежки условия, макар тогава да бе далеч по млада.
Когато доведе руснаците при отвора, те побързаха да насочат преносимата сателитна чиния към него и веднага изпратиха кратко съобщение. Костанов й обясни, че не могат да получат отговор заради тесния отвор и че дори не е сигурен дали някой все още се надява на вест от тях.
Че Лу не бе уверена дали постъпва правилно. Съмняваше се руснаците да рискуват с изпращането на подкрепления, които да измъкнат Костанов и хората му, след като отвън бяха заели позиция китайски части.
Интересно, какво ли ставаше, във външния свят? Дали аирлианците бяха обявили за идването си? Ако е така, гробницата определено щеше да играе някаква роля в плановете им. Съдейки по телевизионните репортажи, които бе гледала в Пекин, подземният комплекс на Великденския остров бе дребна играчка в сравнение с машинариите, струпани в голямата кухина под тях.
Не биваше да забравя и за възможността да съществува друга, още по-дълбока кухина, зад стената на залата за управление, която така и не бяха успели да отворят. А също и онова, което се криеше отвъд коридора, охраняван от убийствения лъч. Дали в тази посока също не са били прокопани кухини? И докъде стигаше светлинният отвор?
Твърде много въпроси без отговор. Че Лу въздъхна. Може би утрото щеше да помогне в решаването на някои от тях.
Кели Рейнолдс следеше сутрешното заседание, предавано на живо от седалището на ООН в Ню Йорк, на което се обсъждаше мястото за предстоящото кацане на аирлианците. Всъщност, вече го бяха избрали — Ню Йорк, Сентрал парк — при това без почти никакви пререкания, дори от страна на руснаците и китайците.
Рейнолдс бе развълнувана от факта, че тъкмо на територията на нейната страна ще се извърши първият контакт с пришълци от други светове. Дори бе намислила да отлети за Ню Йорк, за да присъства лично на събитието, но после се отказа — щеше да види повече, ако остане пред телевизора. Пък и аирлианците сигурно щяха да пратят някого тук, В Невада, за да провери състоянието на кораба-майка.
Лари Кинсейд се появи в Лабораторията за реактивни проучвания още преди изгрев слънце, настани се на бюрото си, извади сандвич и поръча да му донесат кафе, докато следеше същите новини, които гледаше и Кели.
— Глупаци — мърмореше той. — Дори не знаят какво точно ще кацне.
Беше виждал снимки на кораба-майка. Ако нещо подобно се приземеше, в Сентрал парк нямаше да остане едно здраво дръвче. Освен, разбира се, ако пришълците не разполагаха със совалка.
Тъкмо преглъщаше последния залък от сандвича, когато забеляза промяна в изображението от Сидония, предавано на големия екран. Правоъгълникът в центъра на Крепостта бързо менеше цвета си.
В началото Кинсейд беше само заинтригуван, едва след няколко минути си даде сметка какво всъщност става — изглежда се отместваше някакъв похлупак. Черният правоъгълник уголеми размерите си, докато накрая изпълни вътрешността на големия квадрат.
Внезапно районът се озари в ослепително бяла светлина и компютърът мигновено задейства филтрите. Когато блясъкът намаля достатъчно, за да може изображението да се следи с невъоръжено око, във вътрешността на Крепостта вече бяха подредени половин дузина черни летателни съдове.
Кинсейд познаваше добре размерите на Крепостта и бързо пресметна наум каква е големината им. Не можеха да се сравняват с мащабите на кораба-майка, но въпреки това размерите им бяха впечатляващи. Освен това, кой знае защо му се струваше, че в контурите им се таи скрита заплаха. Дали усещаше нещо интуитивно, или имаше друга причина? Черни на цвят, със заострени върхове, те бяха толкова различни от познатите заоблени форми на кораба-майка и скакалците.
— Е, сега поне вече знаем с какво ще дойдат — произнесе той, без да се обръща конкретно към някого. Кинсейд премести поглед върху своя компютър и провери състоянието на „Наблюдател“. Оставаше малко време, преди да преориентират орбитата на спътника така, че да преминава над района на Сидония.
Харкър вдигна свит юмрук, давайки знак на отряда до спре насред малкия поток, очертаващ пътя нагоре към планината, от която ги делеше не повече от три четвърти километър. Вече виждаха с просто око светлините от машините на китайските части, блокирали входа към гробницата.
Търкот се подпря на коляно и подаде ръка на Нейбингър. Чейс вече беше извадил предавателя и се готвеше да докладва. Разгъна сателитната антена, провери данните от миниатюрния екран и прикачи към предавателя кодиращо устройство, което шифроваше съобщението, записваше го с многократно по-висока скорост и накрая го излъчваше. По такъв начин са намаляваше до минимум опасността от прехващане и разкодиране.
Това, което първоначално щеше да получи Зандра, приличаше по-скоро на припукване в ефира. Едва след като записът се пуснеше със забавена скорост, отсрещното декодиращо устройство щеше да го превърне в разбираемо съобщение.
— Ти си на ред — прошепна Харкър и му посочи предавателя.
Търкот коленичи до апарата, наведе се над светещия екран и предаде на Зандра, че са се приземили благополучно и са готови да продължат със следващия етап на операцията.
Когато натисна копчето за изпращане, емисията продължи не повече от секунда.
Само след минута на екрана се изписа отговорът:
СВЪРЖЕТЕ СЕ С ЧЕ ЛУ И РУСКИЯ АГЕНТ, КОДОВО НАЗВАНИЕ ГРУЕВ, КОИТО ВЕЧЕ СА В ГРОБНИЦАТА. ДВАТА ИЗХОДА БЛОКИРАНИ.
— По дяволите! — промърмори Търкот, помисли малко и написа второ съобщение, в което питаше за мястото, от където ще ги вземат.
СРЕЩА В КВАДРАНТ 294873 В 20 ЧАСА МЕСТНО ВРЕМЕ.
— Хубаво, ама защо не пишат с какво ще ни вземат — прошепна до него Харкър.
— Къде е този квадрант? — попита Търкот, докато Чейс прибираше антената.
Харкър разгъна платнището си, клекна под него, извади карта и я освети с фенерче.
— Ето тук — посочи той с пръст. — Малка поляна сред гората, на четири километра северно от гробницата.
— Сигурно ще е с хеликоптер.
— Не познавам хеликоптер, който да стигне дотук от съюзническа територия дори с резервно гориво на борда.
— Каквото и да е, не бива да губим доверие в тях.
— Лично аз не тая и капчица доверие към онази кучка Зандра — призна Харкър.
— Там и е доктор Дънкан. Тя ще се застъпи за нас — той видя, че Харкър върти недоверчиво глава и добави. — Вярвам й.
— Дано, старче. Ако не го стори, с нас е свършено.
— Разчитай на нея. Момчетата ти готови ли са за действие?
— Ще бъдат — след десетина минути.
Търкот погледна на изток. До изгрев слънце оставаше малко време.
— Дано успеят, докато е още тъмно.
На мостика на американския разрушител „О’Бейниън“ капитан Рейкс погледна обезпокоено през рамо към своя старши радарен оператор. Предстоеше им да се промушат през иглено ухо и това хич не се нравеше на капитана. На север радарът очертаваше контурите на най-южната част на Лаодунския полуостров, от който ги деляха не повече от двадесет и два километра. В южна посока пък, почти на същото разстояние, лежеше полуостров Шандун. Бреговете на двата полуострова оформяха тесния залив Чай Ли, в североизточния край на Жълто море, край континенталната част на Китай.
„О’Бейниън“ беше разрушител от клас „Спруънс“, въоръжен с ракети за поразяване на наземни цели „Томахоук“ и противокорабни ракети „Харпун“. Освен това разполагаше с вертолетна площадка за две машини. Въпреки наличното въоръжение и бойни характеристики, „О’Бейниън“ бе конструиран да оперира като част от флотска група, а не самостоятелно.
Тъкмо това бе една от причините за безпокойство на капитан Рейкс. Нито един американски кораб — поне доколкото му бе известно — не бе доближавал толкова Пекинския периметър. От техническа гледна точка, докато плаваха извън двадесеткилометровата зона, те все още се намираха в международни води, но Рейкс знаеше, че китайците не се съобразяваха особено с подобни неща, когато се отнасяше за техните териториални води.
Докато останалите кораби от оперативната група продължаваха по маршрута си към Хонконг, за да се присъединят към тайванските съдове в залива, само преди дванадесет часа на „О’Бейниън“ бе наредено да напусне групата и да поеме самостоятелен курс в противоположна посока — право към китайската столица.
Единственото, което получи, бяха координатите — 119 градуса дължина и 38,30 градуса ширина. „О’Бейниън“ трябваше да пусне котва на километър и половина от указаната точка. Там да посрещне и презареди два хеликоптера и да чака нови разпореждания. Вече два пъти Рейкс изпрати радиограми на своя пряк началник с надежда да получи уточнения по предстоящата задача, но такива не последваха. Когато накрая си позволи да изрази недоволство, задето се налага да оперира в подобна непосредствена близост до китайските териториални води, отвърнаха му, че заповедта идела от най-високо място и никой не можел да направи нищо.
— Правилно казват, че рибата се вмирисвала откъм главата — промърмори ядно Рейкс, докато оглеждаше черния хоризонт през бинокъла си.
— Извинете, сър? — попита офицерът до него.
— Нищо — сопна се Рейкс. — Нищо не съм казвал.
Майор О’Калахан изтегли ръчката към себе си и почувства осезателно как колелата на „Блекхоук“ се отлепят от пистата. Вдигна се на сто и двадесет метра и изчака, докато вторият хеликоптер, управляван от капитан Пътнам, заеме позиция вляво зад него.
Докато вторият пилот въвеждаше в доплеровия навигационен прибор настоящата им локализация, О’Калахан наклони носа на машината напред и пое право на запад, отдалечавайки се бързо от летището Кемп Кейси, разположено северно от Сеул, в Южна Корея.
О’Калахан вече беше пресметнал, че при постоянна скорост и вятър, след около четири часа полет щяха да достигнат борда на „О’Бейниън“ малко след зазоряване. Така ще разполагат с достатъчно време за отдих, преди да се заемат с втората част от задачата. Единственият проблем, естествено, оставаха китайските радарни инсталации в залива Чай Ли, заради които се налагаше да летят колкото се може по-ниско и да си поиграят на котка и мишка между островите.
Веднага щом се увери, че всичко е наред, майорът се изтегна в креслото и остави на втория пилот да води хеликоптера. Искаше да запази сили и енергия за времето, когато наистина щяха да му потрябват.