Зона 51: Отговорът

17.

Източният тихоокеански хребет се простира под океана от морето на Амундсен — край бреговете на Антарктида — до Калифорнийския залив. Между тези две точки единственото място, където хребетът излиза над повърхността на океана са Великденските острови. Районът на хребета северно от Рапа Нуи е тъкмо мястото, където на няколко пъти „изтребителите фу“, управлявани от Първия страж-компютър, бяха засичани да изчезват под водата.

Вече четири дни дузина специални съдове от американския флот претърсваха усилено този район. Персоналът на корабите поддържаше пълно радиомълчание, а за операцията знаеха само неколцина доверени генерали от Пентагона. Появата предния ден на трите разузнавателни машини бе станала на неколкостотин километра по̀ на север, но въпреки това флотските специалисти смятаха, че се намират над правилното място и че най-вероятно „фу-тата“ са се движели известно време под вода.

Работата беше обемна, трудоемка и се състоеше от систематично оглеждане и сканиране на океанското дъно. За целта се използваха няколко специално оборудвани подводници — както автоматизирани, така и управляеми. Всяка от подводниците бе екипирана с ехолот и лазерен скенер. Последният бе най-модерното съоръжение, с което разполагаха военните, тъй като притежаваше голяма проникваща способност, висока точност на изображението и на практика осигуряваше великолепна „рисунка“ на наблюдавания участък. Разделителната му способност бе толкова голяма, че с него можеха да се забележат дори пукнатини по корпуса на потънал кораб.

Точно преди залез слънце предната вечер един от лазерните скенери бе засякъл неголяма аномалия върху склона на Източния тихоокеански хребет, на дълбочина от пет хиляди метра. Картината, предоставена от апарата, наподобяваше цилиндрична тръба, която стърчеше на височина около шест метра от един оголен участък в склона и завършваше с нещо като правоъгълна постройка. Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за обект с изкуствен произход.

Същата нощ в района бе прехвърлена най-модерната флотска подводница „Сив вълк“, заедно с придружаващия я кораб за поддръжка „Йелоустоун“. Призори подводницата се закачи със захранващи шлангове за кораба и започна дългия път към океанските дълбини. Управляваше я лейтенант Даунинг, ветеран с двадесет и пет годишен стаж във флотата. Втори пилот и навигатор бе младши лейтенант Тенисън, а третият член на екипажа бе Еймъри, волнонаемен специалист към службата за подводни проучвания.

„Сив вълк“ бе резултат на дълъг и мъчителен процес от опити и грешки в областта на дълбоководните изследвания. Преди построяването на подводницата рекордът за дълбочинно управляемо спускане беше седем хиляди метра. „Сив вълк“ счупи този рекорд още при първото си спускане, като достигна осем хиляди метра дълбочина. Конструкцията й беше почти революционна, тя не наподобяваше нито звънец, нито сфера, а най-много приличаше на изтребител Ф-117 „Стелт“, с плоски, криловидни стабилизатори, отлети от необичайно здрава сплав. Никой от тричленния екипаж на „Сив вълк“ не знаеше, че при изработване на металното покритие на подводницата са били използвани сплавите, открити в кораба-майка в Зона 51.

Този път екипажът не се безпокоеше от дълбочината, която бе далеч по-малка от възможностите на „Сив вълк“, а по-скоро от вида и характера на крайната цел. И тримата бяха запознати с трагичните резултати от атаката на „изтребителите фу“ над биоинженерната лаборатория в Дълси. Знаеха също и за изгубената връзка с „Викинг II“ след приближаването му до Сидонийския регион. Вероятно се отнасяше само за автоматична реакция на стража-компютър, но в този момент, когато се намираха в дълбините на океана, това обяснение едва ли им се струваше особено насърчително. Именно поради опасенията от нова атака от страна на стража, „Сив вълк“ бе придружавана от „Шлем II“, дистанционно управляван автоматичен батискаф, който разполагаше с няколко манипулатора и датчици върху главния корпус. Освен това „Шлем“ бе снабден с перка, монтирана върху долната стена, която осигуряваше мощно вертикално оттласкване, и с четири допълнителни маневрени двигателя.

На „Шлем II“ имаше не само манипулатори и датчици, но и видеокамера с обхват 360 градуса, която се плъзгаше по релса, обикаляща корпуса от всички страни. Изображението от камерата се предаваше директно на „Сив вълк“, където се намираше и пултът за дистанционно управление.

Когато достигна дълбочина четири хиляди метра, „Сив вълк“ преустанови спускането и изпрати надолу „Шлем II“. За батискафа отговаряше Еймъри. Настанен удобно в креслото, той следеше неотстъпно екраните с видеоизображенията и няколко компютърни монитора с данни за дълбочината, наклона, страничните течения и скоростта на управляемия съд. Движението се контролираше с джойстик, който напомняше на Еймъри за детските компютърни игри у дома. Веднага щом забавиха спускането, Тенисън засече няколко акустични отражения на дълбочина хиляда метра точно над тях. Той побърза да докладва на Даунинг за находката.

— Може би китове? — попита Даунинг.

— Не. Подводници. — Тенисън усили звука, който наподобяваше ритмичния далечен тътен от перка. — Ето. Забавят.

— Удари ги с активен сигнал — нареди Даунинг. — Искам сигурни резултати, а аз ще докладвам на „Йелоустоун“ да вземат мерки.

Междувременно подводниците затихнаха, очевидно заели позиция. Тенисън изпрати сигнал и напрегна слух да долови ехото.

— Три на брой, клас „Лос Анджелес“, над нас.

— Дявол да го вземе — промърмори Даунинг. Той включи кабелната връзка с „Йелоустоун“. — „Майко“, говори „Вълк“. Приемам.

Отговорът долетя незабавно.

— Тук „Майка“. Край.

— Нещо повече за тези подводници? Приемам. — Даунинг нямаше никакво желание да спазва субординация или да говори с кодови названия, когато във всяко ъгълче на подводницата се усещаше натискът на огромната водна маса над тях. Всеки от тримата знаеше добре, че и най-малката пукнатина по обшивката може да предизвика смачкване на корпуса.

Командващият офицер на „Йелоустоун“ също бе напрегнат и притеснен, но по съвсем други причини.

— И ние ги следим на хидролокатора. Нямаме пряк контакт с тях, но от Главното командване на Тихоокеанския флот ни съобщиха, че са пристигнали тук по нареждане на Агенцията за национална сигурност. Не зная какви заповеди имат, а когато попитах началството, ми рекоха да си гледам работата. Обещаха обаче да не ни пречат. Край.

Даунинг се завъртя в креслото и кимна на Тенисън.

— Не им обръщай внимание.

— Слушам, сър — кимна захилено Тенисън, но гласът му отекна глухо в металните стени.

— Господа, не зная дали ви интересува — намеси се Еймъри, — но разполагам с директна картина от хребета.

Другите двама се надвесиха над него.

— Какво е разстоянието до целта? — попита Даунинг.

— Още двеста метра и „Шлем“ ще е точно отгоре.

Изминаха няколко минути преди картината леко да се промени.

— Това е! — пръв извика Даунинг и посочи голямата гладка черна тръба, която стърчеше от склона на хребета. — Обзалагам се, че изтребителите се крият вътре!

— Май печелиш баса! — възкликна Еймъри в мига, когато три блестящи сфери излетяха от отворения край на тунела. Те се понесоха право към камерата и поеха в три различни посоки секунда преди да се блъснат в нея.

Мъжете в подводницата преместиха погледи към екрана, предаващ картина от горната камера, докато Еймъри трескаво се опитваше да я насочи по следите на „изтребителите фу“. Успя да забележи само един от тях, който направи рязка маневра и пое обратно към батискафа.

Внезапно всички екрани угаснаха и Еймъри изруга.

— Изгубих връзка с „Шлем“. — Пръстите му подскачаха по копчетата на пулта.

— Дай ми акустичен сигнал от тези неща! — извика Даунинг и в същия момент включи двигателите.

— Приближават се — Тенисън се опитваше едновременно да слуша и да следи екрана. — Идват много бързо.

— На колко са от нас? — попита Даунинг и същевременно вдигна максимално мощността.

— Ами… четиридесет секунди — докладва Тенисън.

— Все още нямаме контакт с батискафа! — обади се Еймъри.

— Засечи ги с активен сигнал.

В помещението отекна рязък мелодичен звук.

— Тридесет секунди, не, чакай, двадесет.

— Мътните ги взели — прошепна Даунинг. Бяха се издигнали само с четиридесет метра. Той се пресегна и вдигна капачето на червената ръчка.

— Няма ехо! — извика уплашено Еймъри. — „Шлем“ е изчезнал! — Той направи опит да запази самообладание. — Десет секунди. Всеки момент ще ги видим!

Даунинг изтегли ръчката и вътрешността на „Сив вълк“ потъна в мрак, с изключение на двете малки аварийни лампички, захранвани от акумулатор. Боботенето на двигателите утихна.

— Какво стана? — подскочи Еймъри.

Даунинг посочи малкия плексигласов илюминатор над главите им. Само на няколко метра над тях премина един „изтребител фу“.

— Изключих главния енергоизточник — прошепна той.

— Защо?

— Просто ги изпреварих. Чувал съм, че при максимално сближаване с „фу“, винаги настъпвала рязка загуба на мощността. Ако са унищожили „Шлем“, ние ще бъдем следващата цел. Намираме се на четири хиляди метра дълбочина в океана. Доста енергия ще ни е нужна, за да се приберем обратно.

— Ами сега какво ще правим? — извика пискливо Еймъри.

— Ще чакаме.

На борда на трите щурмови подводници екипажите бяха в пълна бойна готовност. Хидроакустичните станции работеха с максимално напрежение, в пусковите установки имаше заредени торпеда и всички следяха напрегнато движението на „фу“-тата около застиналата подводница.

Изминаха няколко минути без да се случи нищо. Едва тогава капитан Форстър на борда на „Спрингфилд“ издаде заповед въз основа на инструкциите, получени по радиото от непозната жена — нарекла се лаконично Лексина — която разполагаше с максимално висок идентификационен код СТ-8.

— Всички оръжия остават заредени и насочени. Няма да предприемаме никакви действия, освен ако „изтребителите фу“ не нападнат „Сив вълк“.

Лексина получи съобщението за появата на трите „изтребителя фу“, засечени от щурмовите подводници, едновременно с Главното командване на Тихоокеанския флот.

— Какво да правим? — попита Елек.

— Засега нищо — отвърна тя.

— Но…

— Казах — нищо — повтори троснато Лексина. — Чакали сме достатъчно, нека не прибързваме точно накрая. Времето решава всичко.