Зона 51: Отговорът

1.

Пред погледа му седемте космически кораба бавно се издигнаха над покрива на двореца, а черните им корпуси поглъщаха без остатък лъчите на изгряващото слънце. Той сведе очи, за да се ориентира в пространството. Ръцете му стискаха дървените перила на палубата на тримачтов кораб. Всички платна бяха разпънати, ала изглежда вятърът бе твърде слаб. Откъм трюма се носеше равномерният тътен на барабана, с който гребците синхронизираха движенията си, докато напъваха мишци да преместват тежките гребла.

Споходи го странното усещане, че се намира на непознато място и в чуждо тяло. Контрастът между седемте космически кораба, които вече бяха само миниатюрни точици в небосвода, и скърцащото дървено корито под краката му, само усилваше причудливото усещане.

Неочаквано космите по врата му настръхнаха и по гърба му пробягаха ледени тръпки. Той погледна през рамо и очите му се разшириха от онова, което съзря. Дори гребците спряха, потресени от гледката. Всички доловиха раздвижването на гигантски въздушни маси, докато корабът-майка преминаваше ниско над тях. Но ето че гребците отново се захванаха за работа, дори по-упорито отпреди, а корабът-майка се сниши над острова, от който бяха потеглили, и закри лъчите на слънцето.

И всичко това — до най-малката подробност — се разстилаше пред погледа му. Не можеше да си обясни как е в състояние да вижда целия остров и същевременно да фокусира погледа си върху отделни обекти, които се намират на километри разстояние от него. Няколко концентрични пръстени от ровове, пълни с вода, заобикаляха столичния град в средата на острова. Върху централния хълм се издигаше дворецът, откъдето налагаха волята си управниците. Стените му бяха от злато, основата му беше широка повече от километър, а кулите му се издигаха на стотина метра в небето — величествена гледка, чийто блясък бледнееше единствено пред размерите на черния летателен съд, увиснал точно над двореца.

А отвън, градските улици се задъхваха от хорската тълпа, която се носеше в панически бяг към пристанището с корабите. Океанът наоколо бе изпълнен с платноходи, някои от тях вече изчезваха зад хоризонта.

Той фокусира погледа си към града и забеляза, че сред тълпата имаше и такива, които бяха коленичили в сянката на гигантския кораб, разперили молитвено ръце към новите господари, сякаш ги подканваха да прогонят досегашните. Непознаващ граници, погледът му преминаваше свободно през стени, не му убягваше какво се случва в къщите, където мнозина се бяха свили в очакване на най-лошото — жените, с деца в скутовете, а мъжете — стиснали дръжките на почти безполезните си метални оръжия.

Той вдигна очи към кораба в небето. Въздухът около него трептеше. Малцината, които подобно на него дръзнаха да гледат към кораба, виждаха плътен сноп от светлина, който извираше от основата на черния съд и се спускаше право надолу, към двореца на планината.

Той трепна, макар да се намираше на много километри. Но нищо не се случи. Коленичилите нещастници продължаваха да се молят. Уплашените люде се затичаха още по-бързо. Тялото му неволно се напрегна, в очакване на предстоящото.

Светлинният сноп запулсира. Повече от десет пъти златистата светлина се сгромолясваше върху острова и преминаваше през него.

Той се олюля и тогава долови трепета от изригващите земни недра. Десет хиляди души загинаха за частица от секундата, когато островът се разцепи и през отвора забълваха кипящите вътрешности на планетата. Огненочервена магма изригна към небето, увличайки със себе си грамадни скални отломъци и обгорели останки от стените на двореца. Мащабите на взрива го накараха да занемее.

А сетне вниманието му бе привлечено от хората. Ужасена майка се опитваше да прикрие телцето на рожбата си, но стихията ги застигна, изпепелявайки мигом плътта им. Войн вдигна щита си в напразно усилие да се скрие, ала беше заровен под тонове камъни. Корабите в пристанището пламваха като кибритени клечки, покривите на къщите се сгромолясваха, премазвайки онези, които се спотайваха вътре.

Изви се и се прекърши хребетът на острова, а останките му потънаха във водата. В океана се вдигна страховита приливна вълна, която помиташе всичко на пътя си. Той почувства как водната маса разцепва кораба, подхвърля го като черупка и продължава нататък. Все още стискаше с ръце перилата, кокалчетата му бяха побелели.

И тогава океанът се люшна назад, запълвайки мястото, където доскоро се издигаше островът. Вода и магма се срещнаха и във въздуха изригнаха облаци пара, но водата надви и островът изчезна под повърхността й. Кипящ котел с мътновата течност бе всичко, което остана от доскоро цветущото царство.

Той отново погледна нагоре. Корабът-майка бавно се местеше. Насочваше се към него. Под корпуса му пак затрептя златиста светлина.

Нейбингър се олюля, сякаш бе ударен силно в гърдите. Почувства, че нечии ръце го подхващат, за да не се строполи върху каменния под на пещерата. Той тръсна глава, опитвайки се да проясни мислите си след онова, което му бе показал стражът. Отвори очи и се завърна в своето време и на мястото, за чието откриване бе положил толкова много усилия — дълбоко под отдавна угасналия вулкан на Великденския остров.

Пред него се намираше стражът — златиста пирамида с височина около шест метра и причудливи изображения по стените. Нейбингър се освободи от ръцете, които го придържаха, и направи няколко крачки към пирамидата. В мислите си все още виждаше сцената с майката и детето, прихлупени под огнения дъжд в залива.

— Какво видя? — попита го представителят от ООН, но Нейбингър дори не го чу. Бавно разтвори длани и ги положи върху стените на пирамидата, очаквайки телепатичният контакт да бъде възстановен. Не се случи нищо.

Опита отново.

Нищо.

След третия опит вече знаеше, че е изгубил безвъзвратно контакта със стража. Но в мисления си взор виждаше не само тези, които загиваха — беше видял и няколко кораба, изчезващи зад хоризонта.

Имаше и спасени.

Майк Търкот зяпаше през прозореца на квартирата. Отвъд портала на Форт Майерс се виждаше само върхът на военния мемориал на морската пехота и зад него — куполът на Капитолия.

На вратата се почука, но той не се обърна, а само подметна през рамо:

— Влизай.

Беше Лиза Дънкан. Отпусна се с въздишка върху един от невзрачните столове, с които бе мебелирана офицерската му квартира. Търкот полуизвърна лице към нея и се засмя.

— Тежък ден на Хълма?

На ръст Дънкан едва ли надхвърляше метър и шестдесет, но беше стройна и добре сложена, с черна, късо подстригана коса и интелигентно лице. В момента обаче по него личеше умора.

— Мразя да разказвам едно и също нещо пет пъти — простена тя. — И да отговарям на тъпи въпроси.

— Хм, да. Американската общественост е крайно недоволна, задето властите са я държали десетки години в неведение — произнесе с преднамерено южняшки акцент Търкот. — Поне така се изказа сенаторът, дето ме разпитва тази сутрин. Като добавим няколко отвличания на хора, разиграни като дело на извънземни, обезобразяването на животни и мащабните кампании за дезинформиране на…

— Да не забравиш кръговете из нивите — прекъсна го троснато Дънкан. — Някакъв конгресмен от Небраска се опитва да прокара законопроект за възстановяване щетите на пострадалите фермери.

— Ами? — ококори се възхитено Търкот. — Искаш ли бира? — добави той, докато вадеше от гардероба новичкия си мундир.

— Давай.

Търкот извади две кутии и й подхвърли едната.

— Получиха кораба-майка, скакалците и стража от Великденските острови. Какво повече искат?

— Жертвен козел — отвърна Дънкан и сръбна от бирата.

— Да вземат генерал Гулик — ще свърши работа, макар и мъртъв. Хората от „Меджик“ също. Списъкът с обвинения срещу тях сигурно ще е по-дебел от телефонен указател.

— Да де, ама обикновеният гражданин не вярва, че всичко е ставало без знанието на по-високопоставени лица.

— Което е вярно, вярно е. Само че всичко е започнало отпреди петдесетина години. Далеч по-важни неща се вършат в наше време и без тяхното знание.

— Като стана дума за нашето време — сети се Дънкан, — току-що узнах, че стражът е прекратил контактите с Нейбингър.

Това беше първата интересна новина, откакто Търкот бе пристигнал преди два дни във Вашингтон — направо от Великденските острови.

— Причината?

— Никой не знае.

Търкот се почеса замислено по брадичката. Беше му непривично в униформата след дълги години на постоянна работа под прикритие. Обувките му, лъснати до блясък сутринта за специалната церемония, сега бяха запрашени. Смачканата му зелена барета бе затъкната в колана, той я извади и я метна на леглото.

Някъде отдалеч отекна артилерийски гърмеж. Спускаха знамето и това кой знае защо го накара да се замисли за безвъзвратно изгубените си другари. Той потърси с очи бронзовите скулптури на морските пехотинци, които първи бяха забили знаме на върха на планината Сурибачи.

Дънкан стана и се приближи до прозореца.

— Ах, подвизи и войнска чест — промърмори тя, сякаш разчела мислите му.

Търкот не знаеше дали говори сериозно, или се надсмива.

— Те поне са знаели за какво умират — произнесе той.

— А ти продължаваш да търсиш лошия каубой с черната шапка?

— Не се гордея особено с онова, което направих. Открихме врага, но той се оказа един от нас.

— Но само един — уточни тя.

— Да, само един — кимна той и допи остатъка от бирата.

— Значи генерал Гулик и останалите са били под контрол.

— Така излиза. — Той смачка празната кутия. — Не ми харесва тук.

— Радвам се да го чуя — рече Дънкан, — защото възникна една друга работа. Всъщност, затова съм тук.

— Затова ли?

— Получихме информация за възможно местонахождение на неизвестен досега аирлиански летателен съд. — Тя извади един лист от кожената си чанта. — Прочети това тук. Ще трябва да го проверим.

— Да го проверим?

— Вече доказахме на света, че сме добър отбор.

— Доказали сме били. — Търкот пое листа, но не бързаше да го чете.

— Е, време е да си вървя — подметна Дънкан.

Търкот я погледна объркано.

— Какво, ще работиш ли с мен? — попита го прямо Дънкан.

— Че защо не? — отвърна той и разкърши рамене.

— До утре тогава — рече Дънкан и отвори вратата.

— Хубаво.

Вратата се затръшна. Търкот взе недопитата кутия с бира от масичката, върна се при прозореца и отново се загледа навън. Не след дълго на стъпалата се появи Дънкан и седна в бял седан. Докато колата излизаше от паркинга, той поднесе бирата към устните си и отпи почти жадно.

— Джони, най-сетне получихме нашата малка сензация — прошепна Кели Рейнолдс, докато хвърляше буца пръст върху спуснатия в прясно изкопания гроб ковчег. — Жалко само, че не си до мен.

Тя вдигна поглед към неголямата, но оживена групичка журналисти, които се бяха скупчили отвъд оградата на гробището.

— Дали са успели да задържат всички? — попита някой зад нея. Тя се извърна. Беше майката на Джони Симънс, с която едва успяха да разменят няколко думи преди погребалната церемония. Лицето й бе скрито от плътен черен воал.

Кели знаеше за кого говори.

— О, да. Онези, които са измъчвали Джони в лабораторията в Дълси са загинали, когато стражът от Великденския остров я разруши. Останалите членове на „Меджик“ бяха предадени на правосъдието.

Госпожа Симънс втренчи поглед в ковчега.

— Вършили са ужасни неща с него, нали? Инак не би посегнал на живота си. Зная със сигурност, че не бе склонен към самоубийство.

— Не, Джони бе замесен от друго тесто. А и прекалено много обичаше живота — съгласи се Кели. — Но онези са се ровичкали в мозъка му. Подлагали са го на такива мъчения, че просто отказваше да си спомни какво е станало. Не можеше да разсъждава трезво.

— Журналистите го превърнаха в герой — подметна разсеяно госпожа Симънс. — Казаха, че благодарение на него накрая всичко се е разкрило. За Зоната и прочее.

— Той наистина беше герой — заяви уверено Кели.

— Но дали си заслужаваше? — попита госпожа Симънс.

— Заслужаваше си. — В гласа на Кели нямаше и капчица съмнение. — Джони бе посветил живота си на истината и това, за разкриването на което допринесе, се оказа най-великата истина на всички времена. Заслужаваше си.

— Но дали тази истина е добра? Какво ще излезе накрая от всички тези машинарии, оставени от извънземните? Няма ли да ни навредят?

Кели хвърли прощален поглед на ковчега.

— Дано е за добро — прошепна тя. — Инак наистина няма да си струва.