Зона 51: Отговорът

21.

— Пилотът иска да говори с вас — изкрещя навигаторът направо в ухото на Търкот. След това му подаде слушалките.

Гласът на пилота звучеше с тънък, металически тембър:

— Току-що получихме сателитно съобщение от КИСПП. Аспасия е пратил вест, че до два дена пристига на Земята.

Търкот кимна, смъкна слушалките и предаде информацията на Нейбингър.

— Божичко! — възкликна професорът. — Само след два дни? Нямаме много време.

— Мисля, че дотогава ще си бъдем у дома.

— Е, аз пък се надявам на същото — рече Нейбингър.

Търкот огледа товарния отсек. Десантчиците бяха в последен стадий на подготовка. Самолетът непрестанно се клатушкаше, тъй като пилотите се стараеха да летят съвсем ниско над извивките на местността.

Едва сега Търкот усети, че е плувнал в пот във водолазния си костюм. Ненавиждаше чакането и съдбата му да е в нечии други ръце. Щеше да се почувства неизмеримо по-добре веднъж озоват ли се долу — макар и на вражеска територия. Обърна се и се усмихна окуражително на Нейбингър. По челото на професора се стичаха едри капки пот.

— Всичко ще бъде наред — увери го Търкот.

— Така е… само ме отведете в гробницата — процеди Нейбингър през здраво стиснати зъби.

Лиза Дънкан хвърли недопушената цигара на бетонния под на хангара и я смачка с тънкото си токче. Върна се при бюрото и отново прегледа последните съобщения. Едно от тях привлече вниманието й и тя го зачете внимателно.

— Нещо интересно ли открихте? — произнесе зад гърба й Зандра.

Дънкан се обърна и я измери с поглед.

— Какво е СТААР?

— СТААР?

Дънкан й подаде разпечатката на съобщенията.

— Преди два часа сте получили съобщение от някой или нещо с подобно кодово название.

— Което никога не сте чували, макар да работите в най-висшите етажи на властта — допълни Зандра с неразгадаемо изражение зад тъмните очила. — Познах ли?

— Познахте — отвърна намръщено Дънкан.

— Щом не знаете, така е трябвало.

— Дявол да го вземе… — Дънкан тъкмо си поемаше дъх за да продължи тирадата, когато Зандра вдигна ръка да я спре.

— Не си правете труда. Става въпрос за нещо, което стои не само над вас, но и над правителството на Съединените щати.

— Ще видим тази работа — закани се Дънкан и тръгна решително към вратата.

— Чакайте! — извика й Зандра. Откъм радиоприемника се носеше равномерно писукане.

— Какво има? — попита Дънкан, видяла че Зандра сяда до приемника и си слага слушалките.

— Прехванахме съобщение от Китай.

— Не може да са скочили толкова бързо.

— Не са — увери я Зандра. — От някой друг е.

— Откъде?

Зандра помисли малко и отвърна:

— Изглежда този, който предава, се намира вътре в Циан Лин.

— Но как?…

Зандра отново вдигна ръка.

— Млъкнете и ме оставете да дешифрирам съобщението. Ето…

— Кой е Груев и какъв е този Четвърти отдел? — попита Дънкан, чието търпение вече се изчерпваше.

— Четвърти отдел е руският еквивалент на „Меджик-12“. Груев е кодово название за един от агентите й.

— Май знаете доста по този въпрос.

— И още как. Получихме сведения от разузнаването, че преди седем дни Груев е потеглил начело на неголяма група към гробницата. Връзката обаче била прекъсната и руснаците сметнали, че хората им са заловени.

— Защо не сте ми казали, че вътре може да има руснаци?

— Не е трябвало да знаете.

Дънкан стисна зъби.

— Слушайте — продължи Зандра, — ще научите всичко, като му дойде времето. Сега по-важното е да се свържем с Търкот и да му съобщим, че се налага да потърси Груев в гробницата. Трябва да работят заедно.

— Е, поне вече знаем защо китайците са обсадили гробницата — произнесе с неприкрит сарказъм Дънкан.

Търкот вдигна ръце и показа шест пръста.

— Шест минути! Приготви се!

Хората се подреждаха край лентата за скачане. Търкот доближи Нейбингър и му посочи с жест да прекара лентата през карабината на отварящото устройство. Харкър произнасяше на равни интервали отривисти команди:

— Провери окачването!

— Провери парашутите! Основен. Резервен.

— Провери екипировката!

Самолетът рязко намали скоростта и всички се люшнаха напред.

— Една минута!

— Дръж се — викна Търкот на Нейбингър. — Почти пристигнахме.

Самолетът се спусна още надолу и сега се носеше на не повече от осемдесет метра над местността — минималната височина за безопасен скок. Шумът рязко се увеличи, когато над горния край на рампата се показа цепнатина, която бързо се разширяваше. Зад нея се виждаше само непрогледен мрак.

Търкот сграбчи хидравличната ръчка и се надвеси навън. Ето там — недалеч и встрани от тях, се виждаше озарената от лунни лъчи гладка езерна повърхност. Зад нея се издигаше мрачният масив на планината Циан Лин. Въпреки напрегнатия миг Търкот беше дълбоко впечатлен — само след четири часа полет се намираха дълбоко в сърцето на Китай и съвсем близо до целта.

Той се дръпна назад, огледа се за Нейбингър и едва тогава потърси сигналната светлина върху рампата. Светеше в червено, но само след десетина секунди светлината стана зелена.

— Скачай! — извика Търкот през рамо, направи крачка напред и мракът го погълна.

При скокове от височина сто и петдесет метра не остава много време за друго, освен за приземяване. Търкот беше само на осемдесет метра над езерото, когато основният му парашут се отвори. Обърна се да потърси Нейбингър, но в същия миг краката му се врязаха във водата. Въздухът събран под водолазния му костюм, го изхвърли като надута топка на повърхността, след съвсем кратък престой долу.

Парашутът се беше разстлал недалеч от него. Търкот бързо разкопча катарамите, преди напоеният с вода плат да го е повлякъл. След това измъкна затъкнатите в пояса плавници, нахлузи ги, чак тогава отвори раницата и започна методично да прибира парашута вътре, като се крепеше на повърхността с равномерни движения на краката. Когато приключи, раницата и парашута бяха подгизнали до такава степен, че бързо потънаха надолу. Едва тогава Търкот се ориентира и заплува в посоката, в която бе изчезнал самолетът и където вероятно се намираше Нейбингър. За всеки случай надзърна през дебелото стъкло на компаса, който носеше на китката и свери посоката с азимута, който самолетът бе следвал в последната част на полета. Малко по-късно до слуха му достигна шумно пляскане, което му подсказа, че е избрал правилната посока.

Когато Нейбингър изплува, той откри, че парашутът е паднал право върху него и го притиска надолу. Двата колана с допълнителни тежести също го теглеха и без плавници на краката ставаше все по-трудно да се задържи на повърхността. Той се помъчи да отмести парашута встрани, но изгуби равновесие, отново потъна, глътна малко вода и почувства, че го завладява паника.

Страхът го накара да размаха уплашено ръце, но това само му помогна да се оплете във въжетата. Все пак успя да изплува отново, макар и под купола, пое си дъх, водата отново го заля, но той продължи да се бори с парашута, който вече бавно потъваше. Спомни си какво му бе казал Търкот — че парашутът може да остане само десетина минути на повърхността, преди да потъне окончателно. Вече бяха изтекли няколко безценни минути, а досега бе съумял да освободи само единия си крак.

Нейбингър бързо губеше сили, водата беше студена, а парашутът ставаше все по-тежък и неподатлив.

Търкот замахна още няколко пъти с крака и изведнъж се озова право върху оплетения във въжета Нейбингър. Веднага се ориентира, сграбчи купола на парашута и го преметна през главата на полузадушения и ядосан професор.

Нейбингър изплю гневно вода и произнесе дрезгаво:

— Повече няма да се хвана на този номер!

— Ще можеш ли да стигнеш до брега?

— И още питаш — сопна се Нейбингър.

— Откачи колана с тежестите и се хвани за мен. Само спокойно — имаме още време.

Търкот му подаде въже, за което да се закачи, и заплува към брега, където се виждаше синкавата светлина на ориентировъчната лампа. Зад нея, в черното небе стърчеше само върхът на Циан Лин. Когато излязоха на брега, там вече се бяха събрали всички десантчици от групата на Харкър. След проверката продължиха покрай езерото, в посока към планината, но скоро се озоваха в тресавище и трябваше да забавят ход. Чак след около половин час излязоха на твърда земя, тук спряха и заеха кръгова позиция. Докато постовете се озъртаха в тъмнината, останалите се заеха да смъкват неудобните водолазни костюми. Търкот помогна на Нейбингър, давайки си сметка, че оттук нататък минутите им са преброени.

— Тръгваме. — Харкър направи знак с ръка и хората му се разпръснаха, оглеждайки местността през приборите за нощно виждане. През визьора гората имаше яркозеленикав оттенък.

— Не се отделяй от мен — прошепна Търкот на Нейбингър и го поведе.