Зона 51: Отговорът

23.

Моментът беше подходящ. Аирлианката прегледа натрупаната информация, за да се запознае с моментната ситуация. Тя протягаше дългия си пръст и лекичко почукваше на различни места върху главния пулт. Междувременно програмата за излизане от хибернация на членовете на първата група продължаваше да набира скорост.

След като свери данните от външните сензори, аирлианката стигна до извода, че остава една дребна подробност, за която трябва да се погрижи. Тя инструктира компютъра да изпрати съобщение на Земята.

По някакво чудо Лари Кинсейд не успя да счупи нищо, когато му връчиха заповедта да изостави опитите за стабилизиране и преориентиране орбитата на „Наблюдател“, и това бе неоценено от никого доказателство за силата на неговото самообладание. Всъщност, оказа се, че изискването е пристигнало право от Марс и специалистите от КИСПП само са го предали до крайния получател. Аирлианците настояваха никакви обекти да не прелитат над Сидонийския регион.

Очевидно в КИСПП не гледаха сериозно на бъдещето на сондата, а глупаците в Ню Йорк бяха готови на всичко, за да угодят на пришълците.

— И какво да правя сега с „Наблюдател“, мътните ги взели? — обърна се Кинсейд към прекия си началник.

— Пукната пара не давам, Лари — отвърна шефът. — Само го дръж далеч от аирлианската база.

— А да си си задавал въпроса защо не искат да ги следим?

— Не. — Но като зърна презрението върху лицето на Кинсейд, шефът побърза да добави: — Не разбираш ли? Ние сме динозаврите, Лари. Когато аирлианците пристигнат, нашата космическа програма ще им изглежда като раздрънкана таратайка, спряла до лъскаво ново ферари. Всичко се променя и след два дни програмата ни ще е стара като света.

— Но пък си е нашата програма — възрази Кинсейд. — Защо смяташ, че аирлианците с готовност ще ни предоставят всички свои технически постижения?

— Прави каквото ти се казва. И без това си имахме достатъчно ядове с „Наблюдател“. Разкарай го от там.

Кинсейд потърка уморено слепоочията си и се върна в залата за управление. Тъкмо изчисляваше новата орбита на „Наблюдател“ така, че да преминава максимално далеч от Сидонийския регион, когато почувства, че някой стои зад него. Обърна се и вдигна глава. Беше бледият мъж с побелели коси и тъмни очила. Заради стъклата не можеше да определи дали гледа към него.

— Какво обичате? — попита Кинсейд.

— Стабилизирай орбитата на „Наблюдател“ както планираше първоначално — рече му мъжът.

— И кой го казва? — той погледна името върху табелката на непознатия. Беше изписано само „Коридан“ и идентификационният код СТ-8. Най-високият, който някога бе виждал.

Коридан му подаде един лист.

— Всъщност, тук са готовите изчисления. След като сондата се премести на новия курс, спри всичко, остави бордовия компютър на минимален режим и изключи видео-стереоскопа.

— И после? — попита Кинсейд.

— После ще чакаме.

— Току-що ми наредиха да изтегля сондата встрани. Защо трябва да променям това решение?

— Защото аз стоя над твоя шеф. — Коридан чукна с пръст по табелката. — А също, защото и ти като мен не вярваш на аирлианците.

По време на службата си в армията Търкот неведнъж бе срещал смъртта. Особено докато работеше в Европа, където преследваха и избиваха терористи. Но това, което сега му предстоеше, го безпокоеше заради безсмислието си — хора срещу хора, когато съдбата на човечеството изглеждаше заложена на карта.

Харкър бе разположил ударната група на хълма срещу входа на гробницата. Снайперистите вече държаха на мушка през нощните визьори китайските картечари, които охраняваха малкия двор отпред.

Харкър се обърна към Търкот, проснат в тревата до него.

— Мразя такива неща — прошепна той. — Какво толкова важно има в проклетата гробница?

— Не зная — отвърна Търкот. А и сега не беше моментът да обяснява всички подробности.

— Казвай кога да започваме.

— Давайте — рече Търкот.

Двамата снайперисти откриха стрелба почти едновременно, но единственият звук, който се чуваше, бе тихото металическо изщракване на ударниците. И двата куршума попаднаха право в целта, поваляйки войниците от охраната.

Снайперистите продължиха стрелбата по следващите цели, този път подвижните часови, и докато прехвърлят обстрела към района около портата, дванадесет от китайците вече бяха премахнати.

— Да тръгваме — рече Търкот на Нейбингър.

Хоуис, сапьорът, вече бе заел позиция при вратите и ги оглеждаше. Търкот приближи една от джипките. Вътре имаше предавател със запален циферблат, което означаваше, че часовите са поддържали редовна връзка с щаба. Още няколко минути и щеше да бъде вдигната тревога.

— Отдръпнете се — извика им Хоуис.

Чу се остър пукот и вратите се разтвориха.

— Добре дошли — промърмори Търкот.

Че Лу се надигна заедно с другите, когато приглушената експлозия отекна надолу в тунела.

— Имаме си гости — произнесе развеселено Костанов и добави няколко команди на руски. Хората му приготвиха оръжие.

— Вие останете тук — нареди Костанов. — А ние ще идем да ги посрещнем.

Търкот пое водачеството, а Нейбингър го следваше по петите. Оставиха Хоуис и Декемп да охраняват входа. Тунелът се виждаше ясно през очилата за нощно виждане. Стените бяха гладко шлифовани, досущ като тези в подземния комплекс в Зона 51 и тунелите в Етиопия.

Макар че се стараеше да крачи безшумно, той чуваше ясно драскането на подметките в пода и дори собственото му дишане звучеше необичайно силно. Всичко това нарушаваше концентрацията му.

Внезапно Търкот замръзна и даде знак на останалите да спрат. Готов бе да се закълне, че е чул някакъв звук. Вдигна автомата и се приготви за стрелба.

— Професор Че Лу? — извика тихичко той.

— В момента е малко заета — отвърна от мрака глас с доловим акцент. — Кой пита за нея?

Търкот познаваше гласа и акцента. Нужни му бяха няколко секунди, докато изрови от паметта си съответната информация.

— Груев? — повика го той.

Една фигура се появи от страничния тунел. Търкот побърза да изключи прибора за нощно виждане, забелязал мощния прожектор в ръцете на другия. Тунелът се озари в ярка светлина. Позна го, макар да ги деляха десетина метра.

— Костанов!

— О, капитан Търкот — руснакът се поклони насмешливо. — Радвам се да ви срещна тук.

— Значи от самото начало си играл за руснаците — сети се Търкот. — Само си ни хвърлял прах в очите.

Костанов поклати глава.

— Напротив, всичко, което ви казах на самолетоносача, бе самата истина. Сега обаче нямаме време за обяснения.

— Какво открихте вътре?

— Нещо като център за управление — Костанов надзърна през рамото на Търкот. — Ах, професор Нейбингър, да знаете само какви интересни неща ви чакат долу. — Той каза нещо на руски на човека до него. — Пращам един от хората ми да доведе професорката. След това ще продължим навътре по този коридор. — Той посочи наляво.

Капитан Рейкс присви очи срещу вятъра, докато вторият хеликоптер кацаше на вертолетната площадка. Изчака да спре въртенето на роторите и тогава се приближи към машините. Вече беше озадачен и дори обезпокоен от факта, че по корпусите им липсваше каквато и да било маркировка. Вертолетите бяха от познатия тип УХ-60 „Блекхоук“, но досега не беше виждал да се окачват толкова обемисти допълнителни резервоари на малките носещи крила над товарния отсек. Освен това бяха боядисани в черно.

Вероятно им предстоеше доста дълъг полет, с тези допълнителни резервоари, прецени Рейкс с нарастващо безпокойство, защото единствената страна, която ги заобикаляше от три посоки, беше Китай. А тези странни птици идваха от четвъртата посока. Не му се вярваше, че са пристигнали тук само за да презаредят и да потеглят обратно. Не беше изключено, но такива неща просто не ставаха във флотата.

Рейкс остана на място, докато пилотът скочи от кабината и се приближи към него.

— Добър вечер, сър — произнесе бодро О’Калахан. — Ще ви бъдем безкрайно благодарни, ако хората ви напълнят догоре резервоарите на нашите птички и ако ни осигурите тихо местенце, където да отдъхнем няколко часа. Ще излетим едва по здрач.

Рейкс се разпореди един от мичманите да се погрижи за екипажа, а той се върна на мостика, където поне все още командваше и произнесе с философска примиреност:

— От нас се иска да служим до сетен дъх.

— Уф, че студено, мамка му — произнесе с тракащи зъби Еймъри.

Даунинг не се учуди, че тъкмо единственият волнонаемен на борда пръв се оплака от смразяващата температура в „Сив вълк“. По тавана и стените избиваше гъст слой влага и единственият шум, който се чуваше в помещението, бе от падащите върху металния под капки. Вътре цареше мрак, ако не се броеше слабото сияние на аварийните светлини от таблото и блясъците на преминаващите с педантично постоянство „фу“-та отвън.

Даунинг погледна към показанията на дълбокомера. За последния час бяха изгубили още двеста метра. Не го безпокоеше дълбочината, колкото постоянно спадащата температура.

— Още колко ще трябва да чакаме? — попита Еймъри, за пети път през последния час.

Даунинг не си направи труда да отговори. Загърна се плътно в комбинезона, докато полагаше почти напразни усилия да потисне треперенето.

— Защо онези тъпаци в КИСПП не се свържат с Аспасия и не го помолят да си повика обратно проклетите „фу“? — произнесе плачливо Еймъри.

Даунинг вече бе помислил върху този въпрос и разполагаше с готов отговор.

— Защото в КИСПП не знаят, че сме тук.

— Тогава кой, по дяволите, е наредил да слезем долу? — не се предаваше Еймъри.

— Знам колкото и ти — отвърна Даунинг. — Предполагам обаче, че е същият, който е дал нареждане на подводниците да кръжат над нас.

В Куба Кели Рейнолдс бе влязла в ролята на зрител, което обаче не я безпокоеше ни най-малко. Изображенията на аирлианските кораби върху марсианската повърхност, предавани от видеостереоскопа на „Наблюдател“, бяха толкова заинтригуващи, че просто не можеше да се откъсне от екрана. Около корабите цареше някаква активност, но разделителната способност на скопичната камера не осигуряваше чак толкова детайлна картина. Нямаше обаче никакво съмнение, че корабите се готвят за излитане. За съжаление малко по-късно системите на борда на „Наблюдател“ бяха изключени.

В горния десен ъгъл на екрана бяха изписани серия червени цифри, които отброяваха времето до обявения час за стартиране на аирлианските кораби. След по-малко от четирийсет и осем часа летателните съдове на пришълците щяха да се приземят насред Сентрал парк.

Часът на кацането бе предизвикал нови бурни дебати — този път за възможностите на корабите на пришълците. Очевидно бе, че след като възнамеряват да преодолеят разстоянието от Марс до Земята за по-малко от едно денонощие, корабите бяха в състояние да развиват смайващи скорости. Още едно технологично чудо, което земните учени се надяваха скоро да опознаят. Обсъждаше се също така откъде са пристигнали тези „хищни нокти“, както ги бяха нарекли в пресата, заради страховития им изглед. Товарният отсек на кораба-майка бе предназначен за пренасяне единствено на скакалците.

Отговорът дойде едновременно от няколко научни центрове, което затрудни определянето на първооткривателя. Така или иначе, предполагаше се, че „хищните нокти“ са били прикачени отвън, вместо да бъдат пренасяни в товарния отсек на кораба-майка. Доколкото можеше да се прецени от изображението, подавано от видеостереоскопа, формата им съвпадаше с извивката в носовата част на кораба-майка.

Заключението естествено породи нови спекулации относно предназначението на „ноктите“ — било заради местоположението им върху корпуса, или заради вида им, всички единодушно ги категоризираха като бойни кораби. За да успокои духовете, КИСПП побърза да припомни, че ако пришълците са имали намерения да причинят зло на човечеството, можели са да го сторят още преди хилядолетия. Освен това, подчертаха от КИСПП, Аспасия бил всепризнат защитник на човешката раса.

Кели отклони поглед от екрана, загрижена за съдбата на своите приятели в Китай. От време на време в новините се мяркаха съобщения за онова, което ставаше на Земята. Съюзническите сили бяха съкрушили и втория опит на Садам Хюсеин да превземе Кувейт и сега армията му отстъпваше в безпорядък. Вестите от Китай също бяха обезпокоителни. Имаше непотвърдени съобщения за сражения в покрайнините на Пекин и по улиците на Хонконг. Части на КНА бяха завзели ключови позиции в града, говореше се за масови разстрели и за тайвански командоси, които се сражавали на страната на студентите.

Ала нито дума за обстановката около древната гробница Циан Лин и може би така бе по-добре. Кели вярваше в уменията и способностите на капитан Търкот и не се съмняваше, че отново ще се срещне с него и с професор Нейбингър, след като всичко приключи успешно. И дано това да стане преди пристигането на Аспасия на Земята, каза си тя и отново погледна екрана, където се виждаха корабите.

— Толкова са красиви — прошепна тя. — Толкова красиви.