Зона 51: Отговорът

37.

Скакалецът зае позиция на триста километра от източния бряг на Африка. Търкот и останалите на борда слушаха радиоемисиите между различните военни формирования, които сега им се подчиняваха безпрекословно. Първи в бой щяха да влязат четирите Ф-14, върху които лежеше нелеката задача да очистят небето от присъствието на „изтребителите фу“ и да им осигурят безпрепятствен полет до района на Голямата цепнатина и намиращата се в пещерата рубинена сфера.

— Сто километра до целта — обяви навигаторът на Пъркинс, лейтенант Сали Стантън. — Няма сведения за раздвижване на „фу“-та от Космическия център.

Положени върху контролните уреди, ръцете на Пъркинс не трепваха, макар машината да работеше на пределни обороти. При таван на полетите петнадесет километра за самолетите от типа Ф-14, те току-що бяха пресекли границата от осемнадесет километра, или бяха превишили с три километра ограничението — с близо километър над рекорда, който някога е бил достиган.

— Осемдесет километра — докладва Стантън. — Все още никаква реакция.

— Добре — кимна Пъркинс. — Засега…

Беше разтворил докрай крилата на самолета, опитвайки се да използва максимално опората на силно разредения въздух, сред който се носеха. На всичко отгоре съществуваше опасност да се заглуши двигателят поради недостиг на кислород. Повторното му запалване на по-ниска височина беше крайно рисковано и със сигурност щеше да означава отказ от предстоящата мисия.

Шестдесет километра. Още нищо.

— Двигателят ми загасна! — разнесе се от предавателя и Пъркинс погледна наляво. Един от следващите го Ф-14 се отдалечаваше бързо от тях в стръмно пикиране. На няколко пъти от соплото изригнаха пламъци, което означаваше, че пилотът ще съумее да си възвърне контрол над машината и да се прибере на самолетоносача. Оставаха само трима.

— Четиридесет и пет километра до… — Стантън бе прекъсната от втори пилот, който докладва за проблеми с двигателя. Този път отдясно.

Пъркинс почувства, че по слепоочието му се стичат няколко струйки пот. Оставаха само две машини, което означаваше, че когато достигнат целите, съотношението на силите ще бъде един на един.

На борда на совалката Търкот и Дънкан размениха тревожни погледи. Ако изгубят още един Ф-14, ще трябва да се откажат.

— Тридесет километра — обяви с неизменно спокоен глас Стантън. — Два „изтребителя фу“ летят право към нас на пресечен курс.

— Най-сетне — въздъхна Пъркинс и се свърза с втория самолет. — Готовност, за бой! Следи маневрите ми. Аз поемам левия, ти десния, който е отзад.

— Прието — потвърди в ефира другият пилот.

— Приближават се бързо — намеси се Стантън. — Двадесет километра. Прехват след тридесет секунди.

— Започваме! — обяви Пъркинс и вдигна рязко носа на своя Ф-14. Тъкмо преодоляха височината от деветнадесет километра и на контролното табло се появи мигаща червена лампичка. Десният двигател се бе заглушил. Пъркинс незабавно извърши онова, което в авиационното училище му бяха втълпявали да не прави никога — той изгаси и левия двигател. След това овладя самолета и продължи да го управлява, уповавайки се на опита и инстинкта си, защото бе изключил всички бордови прибори.

На задната седалка лейтенант Стантън следваше примера му, изключвайки последователно навигационните и указващи целите уреди, радиопредавателя, сателитната връзка, ракетите и останалото въоръжение под крилата.

Не можеха дори да говорят по интеркома. Ф-14 бе като тежък планер, който бързо губеше височина. Пъркинс се озърна и видя, че вторият оцелял самолет също се носи надолу с изключени двигатели и системи.

Тъй като електрониката не функционираше, единственият уред, който можеше да им показва разстоянието до земята бе висотомерът. Хоризонтът бе само мъглива линия в далечината. Стрелката на висотомера се въртеше с бясна скорост.

Осемнадесет хиляди метра.

Шестнадесет и петстотин. Къде, по дяволите, бяха „фу“-тата?

Пъркинс включи за няколко секунди радара и бързо го изключи.

— Хайде, ела при татко — прошепна той. Отново запали радара, опитвайки се да примами врага.

Изведнъж почувства, че някой удря по облегалката. Беше Стантън. Пъркинс изключи радара и се огледа. Ето ги! Отпред и вляво, те набираха бързо височина, за да ги посрещнат — два малки блестящи овала.

Пъркинс наклони щурвала така, че да извият към тях. След това се съсредоточи върху лявата цел, надявайки се, че вторият самолет ще поеме другата.

Той освободи лявата си ръка и разгъна миниатюрния кръгъл мерник — истински анахронизъм, монтиран в самолета заради изключително рядката възможност от самоизключване на компютризирания указател на целите, който ги проектираше върху предното плексигласово стъкло на кабината. Беше ужасно трудно да изправи носа на самолета така, че да вкара целта в мерника. Знаеше, че ще има възможност само за един изстрел, преди „изтребителят фу“ да прелети край него и че в този невероятно кратък миг ще трябва да отчете своята собствена скорост, темпа на падане и траекторията на противника. Подобна задача би накарали да затрепери от ужас дори най-закоравелия във въздушни двубои ветеран от Втората световна война, тъй като общата скорост на сближаващите се обекти надхвърляше три хиляди километра в час, бързината на спускане бе приблизително триста метра на всеки десет секунди, а противникът на всичко отгоре се изкачваше.

— Хайде, бебче, къде си — мърмореше си Пъркинс, присвил очи. След пет секунди щяха да се разминат.

„Изтребителят фу“ изплува в дясната част на мерника и Пъркинс завъртя щурвала в същата посока, положил палец върху спусъка. Пусковото устройство бе с електромеханично задвижване, но консумацията на ток бе толкова нищожна, че едва ли можеше да бъде засечена.

Пъркинс натисна спусъка. Двадесетмилиметровото оръдие М16-А1 бе разположено на лявата страна, точно под кабината. Пъркинс и Стантън почувстваха разтърсването на самолета, когато миниснарядите, с големина на бутилки за мляко, бликнаха в равномерен ритъм от гърлото на многостволовото оръдие. Пъркинс никога досега не бе стрелял с изключени двигатели. Изстрелите кънтяха почти оглушително, придружени от свиренето на въртящите се цеви и експлозиите на снарядите.

Първите снаряди преминаха вдясно и над целта, но самолетът продължаваше да се извърта и следващият откос попадна право в нея!

Бронята на „изтребителя фу“ бе конструирана да издържа на енергийни лъчения, но не и на подобна неочаквана атака. Подсилените с уран върхове на снарядите разкъсаха външната стена и се взривиха в тясното вътрешно пространство, унищожавайки аирлианския навигационен компютър и магнитния двигател.

— Да! Да! — изкрещя възторжено Пъркинс, докато следеше падането на двата поразени „изтребителя фу“. Но възторгът му секна внезапно, когато забеляза, че са подминали височината от четиринадесет хиляди метра, а двигателите им все така са изключени.

Време беше да си възвърне контрола над машината.

На борда на совалката двата Ф-14 изчезнаха от радарния екран в мига, когато угасиха двигателите си.

Търкот тихичко изпсува. Надяваше се пилотът и навигаторът да успеят да катапултират преди да е станало късно.

— Едно „фу“ пада! — докладва Зандра.

Всички се скупчиха пред екрана.

— И второто също!

От приемника се разнесе глас:

— Говори лейтенант Пъркинс. Противникът е прехванат и свален. Връщаме се у дома.

Пъркинс усещаше с нескрито задоволство тягата на двата двигателя, която го притискаше в седалката. Вторият Ф-14 летеше съвсем близо зад него и всеки път, когато поглеждаше натам, пилотът го поздравяваше с вдигнат палец.

— Този път ще влезем в „Гинес“ — подхвърли развеселено Пъркинс.

— Страшно добра стрелба, сър — отвърна с уважение навигаторът.

— Просто имах страхотен късмет — промърмори Пъркинс.

— Наш ред е — заяви Търкот. — Слизаме долу и се захващаме с рубинената сфера.

Пилотът незабавно включи пулта за управление и малко след това вече летяха право към района на Голямата цепнатина.

— „Изтребителят фу“ който нападна „Скорпион“ в Антарктида, се е върнал в тяхната база в Тихия океан.

— Което значи, че скоро може да пристигне тук, така ли? — попита Търкот.

— Аха — кимна Зандра.

— Чудесно.

За Търкот по-интересен бе фактът, че „изтребителите фу“ са атакували тъкмо станция „Скорпион“. Очевидно стражът на Великденския остров разполагаше с някаква информация за СТААР и базата им, при това повече, отколкото знаеше самият той. Повод за нови мрачни разсъждения.

— Готови? — попита лейтенант Даунинг.

Тенисън беше стиснал голямата червена ръчка, стърчаща от пулта на „Сив вълк“.

— Готов — кимна той. Току-що бе извадил двата обезопасяващи болта, които придържаха ръчката в неутрално положение.

— Готов — рапортува и Еймъри, пристегнат с колани на седалката.

— Освобождавай! — нареди Даунинг.

Тенисън изтегли ръчката към себе си. Разнесе се стържещ звук, последван от тропота на хиляди стоманени топчета върху металната обшивка. Подводницата току-що се бе освободила от своя баласт.

Тенисън се настани на седалката и също пристегна коланите. Лишен от тежестта си, „Сив вълк“ започна бавно да изплава, като постепенно набираше скорост.

Двата „изтребителя фу“ не засичаха никакво електромагнитно излъчване и останаха по местата си, охранявайки вече пустия океан.

Двадесет и пет километра източно, на борда на „Йелоустоун“, Кевин Броди, цивилен специалист към Министерството на отбраната, вече двадесет минути въвеждаше трескаво в своя лаптоп данни за дълбочината, промяната на теченията и още куп цифри, които му съобщаваше флотският мерач. Най-сетне той вдигна глава.

— Получих ги.

Мерачът се пресегна за микрофона.

— „Анзио“, приемай координатите.

Още четиридесет и пет километра на изток, американският ракетоносач „Анзио“, очакваше своя звезден миг. Веднага щом получиха координатите, капитанът на ракетоносача нареди да доближат новата позиция и там да спрат. В радиус от шестдесет километра в океана нямаше никакви плавателни съдове.

Същевременно на задната палуба пълначи и инженери вече работеха върху грамадната управляема ракета „Томахоук“. Първо изключиха всички сложни самонасочващи, координиращи и навигационни прицелни механизми, вградени в нея, а след това ги замениха о най-обикновен детонатор. С други думи, превръщаха свръхсложна ракета, струваща четири милиона долара, и проста подводна мина.

Веднага щом свършиха, старшият инженер позвъни на мостика и докладва, че са готови. В същото време пълначите закачиха ракетата за един кран и я провесиха над океана.

Издълженото метално тяло потъна плавно под океанската повърхност. Кабелът, който придържаше ракетата, бе откачен и се изгуби след нея. Още от началото на тази малка операция корабът бе включил на максимална мощност и четирите си двигателя. „Анзио“ се понесе право на изток, а от площадката на задната палуба излетя един хеликоптер СХ-60 „Сикорски“.

Набрал скорост, „Сив вълк“ се издигаше, люшкайки се към повърхността, когато на около петстотин метра дълбочина се размина с потъващата ракета. Задачата на Кевин Броди бе да определи точното местоположение на базата на „изтребителите фу“, използвайки данни от дълбочинното наблюдение, местните течения, температурните колебания, и след като нанесе корекции за теглото и размерите на ракетата, да открие онази точка в океана, където, ако бъде пусната и продължи да потъва под тежестта си, да експлодира възможно най-близко до вражеската позиция.

„Сив вълк“ изскочи на повърхността се залюля върху вълните.

— Да се размърдаме, момчета! — извика Даунинг, надигна се и завъртя валчестата дръжка на горния люк. Тенисън се изправи до него и му помогна. Двамата напрегнаха мишци, вдигнаха тежкия капак и се огледаха през отпора, примижавайки от ярката слънчева светлина. Даунинг чу шума от турбините на хеликоптера преди да го види.

Малкият СХ-60 се снижи над отвора на подводницата и от товарния отсек спуснаха люлка. Даунинг сграбчи единия и край и я задържа, докато Еймъри и Тенисън се покатерят вътре, сетне се притисна между тях.

— Ще ми липсва — викна той на Тенисън и посочи изследователската подводница. Вертолетът се издигна нагоре и пое на изток, накъдето бе отплавал „Анзио“.

— Беше добър кораб — кимна натъжено Тенисън, изпращайки с поглед „Сив вълк“, който вече беше само белезникава точка сред синевата на океана.

И тримата трепнаха, когато водната повърхност зад тях изригна в гигантски фонтан — на същото място, където допреди миг беше „Сив вълк“.

Изчисленията на Броди бяха безукорни. Ракетата се бе взривила само на петнадесет метра от мястото, където беше разположен подводният комплекс на „изтребителите фу“.

Атомната експлозия помете не само двата „изтребителя фу“ и базата им, но и близо половинкилометров участък от Източния тихоокеански хребет.

От другата страна на света, капитан Майк Търкот стискаше мазолестата десница на полковник Спиърсън.

— Страшно се радвам да те видя, Майк — рече полковникът, — макар и на една от тези проклети летящи чинии.

— Трябва веднага да слезем в галерията — заяви Търкот и се отправи към входа. Зандра и Дънкан го следваха.

— Ще ви показвам пътя — кимна любезно полковникът.

Почти по същото време Кели Рейнолдс вече доближаваше със скакалеца към Великденския остров.