Зона 51: Отговорът

10.

„Викинг II“ бе следвал елиптична орбита към планетата Марс, след изстрелването си от Земята в началото на 1976 г. За малко повече от двадесетте години, които бяха изминали от извеждането му, той бе ретранслирал информация от своята подвижна разузнавателна платформа и бе използвал собствените си датчици, за да събира сведения за Червената планета. По план връзката с него трябваше да бъде преустановена още преди десетина години, но многобройните и чести дефекти, причинили провали при другите сонди, изстрелвани към Марс, бяха принудили специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА да изсмучат и сетните капки енергия от все още функциониращата автоматична орбитална станция. Така дните след предполагаемата продължителност на живота й се бяха превърнали в месеци, месеците — в години и повече от десетилетие след предварително обявената смърт станцията не спираше да работи. Едва миналата година, малко след приближаването до Марс на „Патфайндър“, автоматична станция „Викинг II“ бе излязла в заслужен отдих.

Ала ето че сега отново бе получила радиосигнали, които й нареждаха да се пробуди, тъй като имаше още една задача, която трябваше да изпълни — задача, далеч по-важна от всичко, което бе свършила досега. Активирана от внезапно бликналия във веригите й електронен поток от сигнали, сложната космическа инсталация се завъртя на орбита, оставяйки след себе си краткотрайни пламъци от маневрените двигатели и постепенно започна да се измества в пространството, готвейки се да заеме ново положение.

В Лабораторията за реактивни проучвания, мястото, откъдето се изпращаха командите до орбиталната станция, цареше обща тревога за състоянието на „Викинг II“. Марс бе прокълната планета или поне такова бе становището на Лари Кинсейд, директорът на отдела за космическо изследване. Становище, което бе останало непроменено дори след първоначалния успех на „Патфайндър“. Всъщност, да заобиколиш няколко подводни камъка едва ли можеше да се нарече успех. Вярно, безаварийното спускане на „Патфайндър“ бе нещо, с което всеки ръководител можеше с право да се гордее, но това постижение все още оставаше засенчено от дългата и тъжна история на всички останали марсиански експедиции.

Кинсейд бе на работа в Лабораторията от началото на 1962, започвайки като младши авиоинженер. Беше присъствал в контролната зала по време на изстрелването на първата марсианска сонда — „Маринър 3“, на 4 ноември 1964 г. Беше наблюдавал реакциите на другите учени, когато третият носител на ракетата отказа да се отдели и сондата изгоря в горните слоеве на атмосферата.

„Маринър 4“, изстрелян само двадесет и три дни по-късно, бе успял да се доближи до Марс, но нискочувствителната му камера бе изпратила запис с почти символично значение.

Кинсейд естествено познаваше добре и историята на руските опити за изучаване на прокълнатата планета. Съветската сонда „Марс 1“ така и не бе успяла да напусне околоземна орбита. „Марс 2“ и „Марс 3“ достигнаха Червената планета, но сондите, които спуснаха, замлъкнаха почти веднага. „Марс 4“ въобще не уцели планетата. „Марс 5“ установи орбита, ала фотографиите, които предаде, бяха с по-ниско качество от тези на „Маринър 4“. „Марс 6“ поправи грешките на предишните станции и дори спусна успешно платформа, но информацията, получена от нея, бе противоречива и смущаваща. „Марс 7“ се размина на огромно разстояние с планетата.

С други думи, марсианските експедиции бяха и си оставаха назначение, от което се бояха всички инженери в Лабораторията за реактивни проучвания.

Разбира се, всичко това се бе променило в един миг, след получаването на съобщението от Втория страж в Сидония. Сега всеки жадуваше да научи колкото се може повече за Марс и най-вече за района на Сидония. В началото се възлагаха големи надежди на „Патфайндър“ и неговия всъдеход, но скоро стана ясно, че са твърде отдалечени от Сидонийския регион, за да бъдат полезни с нещо. И тогава си спомниха за верния пенсиониран „Викинг“.

Кинсейд командваше операцията по пробуждането на ветерана. Не му оставаше много време за размисли, но все пак не му даваше покой мисълта, че може би тъкмо извънземната база на Марс може да е причината за веригата от провали на американските и съветските изследователски сонди. Надарен с математичен ум, той не бе от хората, които вярваха в съвпадения, особено когато ставаше въпрос за механични обекти. Многобройните аварии и дефекти, които бяха преследвали руските и американските станции, очевидно значително надхвърляха статистическата вероятност за подобни явления.

Кинсейд бе стигнал до този извод преди много години, единственото, което не знаеше, бе причината. Вярно, из ЛРП и НАСА се носеха какви ли не слухове. За странните светлини, които заслепили „Аполо 11“. За това, че забранявали да се транслира пряк видеосигнал от совалките, а записите първо минавали през Агенцията за национална сигурност или някое друго място, където вероятно били строго редактирани. За необяснимата повреда с резервоара за гориво на „Аполо 13“. Кинсейд не беше вярващ, а като учен бе свикнал винаги да търси причината за наблюдаваното следствие. Сега вече бе повече от ясно, че просто не е разполагал с нужната информация, за да формулира достоверно обяснение.

На един от големите екрани в залата непрестанно се изписваше подробна информация за състоянието на пробудения „Викинг“. На съседния пък течеше информация за друга експедиция, стартирала преди няколко години — „Марсиански наблюдател“. Тази орбитална станция бе изстреляна през ноември 1996 и достигна Марс през септември 1997. Единственият проблем бе, че „Наблюдател“ бе сполетян от същата прокоба, от която и другите марсиански мисии. Един от слънчевите колектори така и не успя да се разпъне, предизвиквайки на по-късен етап повреда в пневматичните спирачки и в края на краищата — неуспех при постигането на стабилна орбита около планетата. „Наблюдател“ все още бе там и операторите правеха всичко възможно да компенсират изместването към по-нестабилно положение, но им бяха необходими поне две-три седмици. Засега можеха да въздъхнат облекчено, че не са допуснали сондата да навлезе в ниските слоеве на атмосферата или да се размине напълно с гравитационното поле на планетата и да бъде изгубена в космоса отвъд нея.

Вниманието на всички все още бе съсредоточено върху „Викинг II“, но Кинсейд знаеше, че ще дойде моментът да се сетят за „Наблюдател“ и когато това стане, без съмнение плановете на сондата ще бъдат променени и началството ще пожелае да я доближи максимално до Сидония, дори ако това означава по-късно да я загуби. Промяната, естествено, ще трябва да се извърши от Кинсейд и хората му.

На „Наблюдател“ бяха монтирани шест автоматизирани системи, предназначени да наблюдават повърхността на планетата. Освен това бе снабден с мощна камера, която щеше да фотографира марсианската повърхност с далеч по-големи подробности, отколкото досега. Всъщност, на „Наблюдател“ имаше и нещо повече, но само шепа хора знаеха за него.

Кинсейд погледна към огледалото, което оформяше дясната стена на контролната зала. Той знаеше, че над него има някой, който следи всяко действие на сътрудниците от ЛРП. Непознатият не пропускаше нито едно от изстрелванията, ръководени от залата, и Кинсейд не се съмняваше, че и в момента отново е заел позиция.

— Сега, внимавайте всички! — обърна се той към дневната смяна. — Искам да си размърдаме малко мозъците. Нещата с „Викинг II“ вече потръгнаха. Сега… искам да поработите върху орбитата на „Наблюдател“ и да го изведете в максимална близост над Сидония. Корекциите да започнат до час и да завършат най-късно след седмица. — Той зърна недоволни гримаси по лицата на сътрудниците си. Маневрите за корекция на траекторията изискваха доста сериозни изчисления, за да се определи точно с каква продължителност и под какъв ъгъл трябва да се включват двигателите, за да се измени настоящата посока и да се постигне ново положение, особено в светлината на сегашното тежко състояние на сондата.

Той знаеше, че ако това разпореждане предизвиква недоволство, следващото направо ще ги изведе от равновесие, но тъй като идваше направо от Агенцията за национална сигурност, от НАСА му бяха заповядали да го изпълни. Кинсейд погледна отново към огледалната степа, зачуден кой ли се спотайва зад нея и какво е породило странното решение.

— Искам да бъде разгънат видеостереоскопът и след това да го фокусирате върху Сидония. Очаквам да получим някои доста добри снимки, когато сондата се доближи над този район. Не толкова добри, колкото тези от „Викинг II“, който е точно отгоре, но достатъчно качествени, за да разберем какво става — ако стане нещо.

Видеостереоскопът беше стерео-изобразителна система, която се състоеше от три устройства — камерна глава, сгъваема мачта, предназначена да се разгъне, когато летателният апарат установи стабилна орбита, и две електронни карти, едната — за управление на камерата и двигателите на мачтата, и другата — за обработка на изображението.

— Божичко, Кинсейд — събра най-сетне смелост един от заместниците му. — Не можем да разгъваме видеоскопът, докато сондата се върти по този начин!

— Защо да не можем?

— Защото това просто не е било предвидено.

— Смятай го за предвидено — тросна се Кинсейд. — Да не мислиш, че знаеш повече от мен? Не виждам никаква пречка да се разгъне камерата и да се направят няколко снимки отдалече. Само защото това не е било предвидено, не значи, че няма да стане.

— Но това означава да разгънем и мачтата — оплака се заместникът. — Не мисля, че ще е възможно по време на ротация.

Понякога Кинсейд се питаше къде бяха изчезнали онези дръзки момчета от неговото поколение, благодарение на чиято изобретателност и находчивост бе прибран у дома авариралият „Аполо 13“.

— Не мислиш, че ще е възможно? Аз пък мисля! Достатъчно е да се отвори предпазният капак. Нали?

— Да, но…

— Но центробежната сила ще се увеличи с разгъването на мачтата — довърши вместо него Кинсейд. — Можем да я контролираме, нали? Е, няма да я разгъваме по цялата й дължина. Само толкова, че да се подаде от капсулата.

Кинсейд не остана да чака нови възражения.

— Захващайте се за работа. Нещо ми изглеждате объркани. Вече ви казах как ще го направите. До два часа да видя снимки на Сидония, направени от „Наблюдател“.

Зона 51 бе несекретното название върху военните карти на специален полигон край авиобазата Нелис. Това поне бе впечатлението, което се опитваха да създадат военните. В действителност Зона 51 бе приютила строго секретни летателни апарати в специален хангар, издълбан във вътрешността на една от планините край Езерото на конярите, и освен това разполагаше с най-дългата площадка за излитане на територията на Щатите.

Само малък брой от принадлежащите й постройки се намираха над земята, основната част от секретната и инсталация бе скрита от човешки поглед. Мястото бе избрано от първите членове на „Меджик-12“ поради непосредствената близост до кораба-майка, открит в една голяма пещера. С годините в планините наоколо бяха издълбани нови хангари, из които бяха пръснати скакалците — малки летателни апарати, два от които бяха намерени вътре в кораба-майка, а останалите бяха докарани от Антарктида.

От десетилетия насам в Зона 51 специално подбрани пилоти се обучаваха да летят на скакалците. През всичкото това време опитите на учените да проникнат вътре в кораба-майка неизменно завършваха с неуспех. И едва преди година, след като един от членовете на „Меджик-12“ бе взет под контрол от по-малкия компютър, изоставен някога от бунтовниците-пришълци в една пирамида под Джамилтепек и докаран в секретна изследователска лаборатория край Дълси, корабът-майка най-сетне отвори врати.

Ала след провала на „Меджик-12“ в Зона 51 настъпиха потресаващи промени. Медиите получиха достъп до инсталацията и снимките на гигантския кораб, по-малките дискове и пилотите, които са летели с тях, обиколиха света. Най-строго пазената тайна се превърна в обикновена и шумна сензация.

Като щабен офицер от зоната, недопускан до съкровените тайни на „Меджик-12“, майор Куин остана незасегнат при разгрома на групата. Той бе единственият, който познаваше детайлно всички механизми за управление на Зоната, съсредоточени в Куба или К3, както съкратено наричаха центъра за командване и контрол.

Подземната зала, в която се помещаваше Кубът, имаше дължина тридесет метра и ширина двадесет и четири и до нея се стигаше единствено през обширния хангар за скакалци, изкопан в Планината на конярите.

Куин, мъж на средна възраст с русолява коса и очила с тънки рогови рамки, седеше в дъното на залата, откъдето имаше поглед върху всичко, което ставаше вътре. Върху предната стена бе монтиран леко изпъкнал екран — шест на три метра — който, независимо от размерите си, всъщност представляваше доста уголемен компютърен монитор и притежаваше същите функции. Вече четири дни Куин не бе излизал на повърхността, погълнат от изтощителната задача да запознава представителите на различните медии с всичко, което доскоро е било приоритет само на малка група посветени.

Сега, след като скакалците, както и всички останали аирлиански артефакти, бяха под контрола на КИСПП, много страни изразиха желание да пратят най-добрите си пилоти, за да се обучават да летят с тях. Наложи се да бъдат организирани курсове, за да се регулира потокът и на Куин, като представител на американските ВВС, се падна честа да разпределя пристигащите военни пилоти и учени.

Всичко това означаваше, че Куин бе станал много зает човек, заемащ особено важна позиция. А само преди две седмици единствената му грижа бе да избегне гнева на генерал Гулик и да се справя с опитите на любопитни журналисти да надзърнат под покривалото на тайнствеността, с което бе забулена Зона 51.

Куин включи лаптопа пред него и поиска сведения за текущото състояние на скакалците. В момента на пет от тях се извършваха тренировъчни полети, „Скакалец 6“ бе над океана, на път за Москва, по програма за сътрудничество на КИСПП, „Скакалец 7“ летеше някъде над страната, „8“ и „9“ бяха в Европа, а една смесена група от руски и американски специалисти разучаваше кораба-майка.

— Сър, току-що засякохме хеликоптер, който се приближава на ниска височина към нашия периметър.

Куин се намръщи. В последно време не беше нещо необичайно самолети и вертолети да излитат и кацат на летището в базата. Въздушното пространство над Зона 51 вече не беше строго забранен район.

— Е, и? — попита раздразнено Куин.

— От хеликоптера подадоха идентификационен код СТ-8.

— Какво, по дяволите, е това? — попита объркано Куин, който за целия период на работата си в „Меджик“ не бе чувал за идентификационен код СТ-8.

— Нямам представа, сър. Не разполагам с допълнителна информация.

Куин набързо очисти екрана и въведе запитване за новия код. След няколко секунди отсреща се изписа кратко съобщение с едри печатни букви:

— Оцапахме я — промърмори Куин. Излизаше, че не може да информира за случилото се дори прекия си началник и трябва да изпълнява безпрекословно всичко, което му бъде наредено от онези в хеликоптера. — Изведете госта на екрана — нареди той.

Един черен УХ-60 се спускаше над пистата. Малко след като се приземи, той продължи към хангара, където спря. Страничната врата се плъзна и отвътре излезе непозната жена. Беше висока и слаба, но най-странното бе снежнобялата й коса, плътно прилепнала по черепа. Очите й бяха скрити зад чифт тъмни очила. Облечена бе с черни панталони и черно яке, а в лявата си ръка стискаше дръжката на тъмно металическо куфарче.

— Доведете я в заседателната зала — нареди Куин, докато ставаше.

Не се наложи да чака дълго. Когато жената влезе, той стана и я посрещна с леко кимване.

— Казвам се Олейса — представи се жената и постави куфарчето на масата.

— Майор Куин — отвърна той и й даде знак да седне. — Проверих идентификационния ви код и се уверих…

— Че трябва да правите каквото ви кажа — довърши жената вместо него. — Искам да ми отделите един скакалец и най-добрия ви пилот, който от този момент за неопределено време да бъде изцяло на мое разположение. Летателният апарат не бива да се използва за никакви други цели.

Куин изстена вътрешно. Програмата му и без това бе крайно претрупана. А ето че сега всичко отиваше по дяволите.

— За кого всъщност работите?

— Това не е ваша работа — отвърна Олейса.

— Аз отговарям тук за…

— Вие не отговаряте за нищо. От вас се иска само да изпълнявате. Ще правите каквото ви кажа. Повтарям — скакалец и пилот на мое разположение. Освен това ще ми трябва сигурна сателитна връзка — канала ще ползвам само аз.

На Великденския остров Майк Търкот и Лиза Дънкан бяха посрещнати от Питър Нейбингър. Останалите журналисти се бяха скупчили в командния център на КИСПП с надеждата, че може да последва ново съобщение от страна на Втория страж.

Задаваше се буря и вятърът откъм морето издуваше платнените стени на разпънатите палатки. Първите капки дъжд ги застигнаха съвсем близо до лагера, но малко след това заваля толкова проливно, че дрехите им буквално подгизнаха. Търкот погледна към Лиза — от косата й се стичаха струйки, а дрехите й бяха прилепнали по тялото. Тя му отвърна с предизвикателен поглед и той побърза да отмести очи.

Скриха се в палатката, а Нейбингър, като най-нетърпелив, вече разглеждаше снимките, които му бяха донесли.

— Какво мислиш? — попита го Търкот.

— Рано е да се каже — Нейбингър бе спрял вниманието си на руническите надписи върху плочите. — Да не мислиш, че е толкова лесно да се разчетат? Приличат малко на надписите от пещерата под вулканичното езеро, но едва ли се виждат всички знаци. Ако е от контролно табло, трябва да е включено и осветено отдолу.

Търкот разрови с ръка снимките и посочи тази, на която се виждаше черният пилон.

— А за това?

Нейбингър разгледа надписите, после извади бележника си и го запрелиства.

— Дай ми малко време — помоли той.

Зачакаха търпеливо, като се стараеха да не му пречат. Изминаха около пет минути.

— Знаете ли, част от тези надписи не са на старорунически — обяви накрая Нейбингър.

— А на какъв език са тогава? — попита Кели Рейнолдс.

— Струва ми се… на китайски.

— На китайски ли? — учуди се Търкот. — Как, по дяволите, са попаднали тези китайски надписи в една африканска пещера редом с аирлиански артефакти?

— Ще ми се да знаех — въздъхна Нейбингър. — Има и малко стари руни. Успях да го преведа — в най-общи линии. Та тук се казва:

— Доста прилича на надписите от плочиците, оставени край кораба-майка, и на дървените ронго-ронго от този остров.

— Не разбирам — обади се Дънкан. — Какво общо имат рубинената сфера и Голямата цепнатина с кораба-майка?

— Ами с Китай? — добави Нейбингър, без да откъсва очи от снимката на черния камък.

— На мен пък никак не ми хареса онази част, където се казва, че „всички неща ще бъдат погълнати“ — намеси се Търкот и погледна към Дънкан. — Напомня ми за твоята апокалиптична машина.

— От интересно по-интересно — промърмори Нейбингър. — Да имаш сателитен телефон? — попита той Кели.

Тя му го подаде без коментар.

— На ваше място не бих се безпокоила за рубинената сфера и останалото. Скоро ще имаме всички отговори.

— Защо смяташ така? — попита я Търкот.

— Защото идва Аспасия.

— Какво, да не е възкръснал от мъртвите? — вдигна вежди Търкот.

Кели не му отговори, а дръпна Дънкан за ръката.

— Как мислиш, дали Аспасия и другите аирлианци не са прекарали изминалото време в хибернация6?

— Не е изключено, но в момента не разполагаме с никакви доказателства — отвърна Дънкан и заговори на Нейбингър: — Слушай, ти си тук лингвистът. Как преценяваш съобщението от Марс?

Нейбингър вдигна поглед от циферблата.

— Не по-различно от другите. В края на краищата, то не е на старорунически, а в двоичен код. Но щом питаш, според мен не Аспасия, а Вторият страж го е пратил. Нищо чудно успоредно с това да е задействал програма за пробуждането на Аспасия. В каквото и състояние да се е намирал.

— Значи вярваш, че могат да го правят? — попита Дънкан.

— Това е моето мнение — сви рамене Нейбингър. — Помисли си, те са построили кораба-майка и скакалците. Защо тогава хибернацията да е извън възможностите им? Учуден съм, че никой не се сети за това по-рано.

— Никой не се е сетил — подхвърли Търкот, — защото нямаше следи от пребиваването на пришълци тук, на Земята.

— Е, сега вече знаеш защо не ги е имало. Били са на Марс.

— А как са научили английски? — попита Търкот.

— Вероятно като са прихващали нашите радио и телевизионни програми — обясни Нейбингър. — Компютърът им е достатъчно мощен, за да разчита всякакви езици.

— Прилича ми на фантастика — махна с ръка Кели. — Представяте ли си, не само ще се срещнем с извънземни форми на живот, но и със същества, които са били тук преди пет хиляди години! А как са отлетели на Марс? С друг кораб-майка? Или с по-малък съд?

— Съмнявам се, не е било с кораб-майка. Та нали тогава са щели да привлекат кортадите?

— Може би са поддържали връзка с родната планети — предположи Нейбингър. — Например, ако войната е свършила. Както казахме, от тогава са изминали близо пет хиляди години. — Той опря слушалката до ухото си и зачака сигнал.

— Има още много неща, които не знаем — въздъхна Търкот.

— И които скоро ще открием! — заяви уверено Кели. — Доскоро се надявахме да проникнем в паметта на компютъра, а ето че предстои да се срещнем със съществата, които са го създали!

— Това по въпроса за надеждите — произнесе мрачно Търкот. — А какво ще кажете за страховете?

— О, неизменният песимист — махна с ръка Кели.

— Баща ти не те ли беше учил винаги да очакваш най-лошото? — попита я Търкот.

— Я ме остави! — ядоса се Кели. Най-вече, задето му бе разказвала толкова много за баща си и сега той използваше информацията срещу нея. — Забрави ли, че преди пет хиляди години Аспасия е защитил човечеството от бунтовниците, за да ни даде възможност да се развиваме самостоятелно. Този факт говори сам за себе си.

— Тогава защо се връща? Това не е ли намеса в делата на човечеството?

— Защото вече сме готови. Защото са изминали пет хиляди години. Нали това се казва и в съобщението му?

— А не мислиш ли… — поде отново Търкот, но се отказа, зърнал ентусиазираните пламъчета в очите на Кели. Въпреки това не можеше да се пребори с предчувствието, че нещата няма да тръгнат по най-добрия начин.

Той забеляза, че Нейбингър е изключил телефона и разглежда някакви записки в бележника си. Имаше озадачен вид.

— Какво е станало?

— А? Имам човек, на който мога да изпратя за превод китайските надписи. Освен това съм получил интересно съобщение на моя телефонен секретар. Някой е открил ново място с рунически надписи.

— Къде? — попита Търкот.

Нейбингър се усмихна.

— В Китай.

— В Китай? — повтори Търкот. — Брей, какво странно съвпадение.

— Аха. Изглежда аирлианците са оставили и там следи от пребиваването си.

— Но защо досега са го крили в тайна? — попита Кели.

— По същата причина, поради която руснаците едва сега ни разкриха за катастрофиралия кораб — обясни Нейбингър. — Всъщност, не е изключено китайските власти да не са били информирани. Известно е, че в Китай не гледат с добро око на археологическите разкопки. Традиции и прочее…

— Помните ли, че третият „фу“ е летял над Китай — сети се Търкот. — Явно стражът знае нещо, което ние не знаем.

— Стражът знае много неща, които ние не знаем — поправи го Нейбингър.

— И ти също? — посочи го с пръст Търкот.

— Също какво? О, не… аз съм от групата на невежите. Има още много да уча.

Търкот не остана доволен от отговора, но сега не беше време да притиска Нейбингър. Реши отново да се върне на темата за Китай.

— Значи първият „фу“ прелита близо до Голямата пирамида, където е било оставено атомното устройство, вторият се навърта край Джамилтепек, под който знаем, че някога се е помещавал компютърът на бунтовниците. Какво смятате, че може да има в Китай? Чакай… кой ти е изпратил това съобщение?

— Една археоложка на име Че Лу. Чувал съм за нея — завежда отдела по археология към Пекинския университет.

— На каквото и да се е натъкнала, не може да е по-важно от Аспасия — поклати глава Кели. — Скоро ще говорим с човека.

— Защо го наричаш човек? — учуди се Търкот. — Той, или то — каквото и да е — все пак е извънземно. Не е човек, нито пък мъж.

В палатката се възцари мълчание. Лицето на Кели се покри с гъста червенина. Преди някой от двамата да заговори, Лиза Дънкан реши да се намеси в разговора.

— Сега му е времето да се върнем малко назад и да погледнем нещата от по-далечна перспектива. Като прибавим, естествено, и информацията от Китай. Каква може да е връзката?

— Страроруническият език — заговори Нейбингър, споходен от вдъхновение, — е оставил своя отпечатък върху много от древните езици на Земята. Китайската азбука, египетските йероглифи… Но не в това е въпросът. По-важното е, че надписи на старорунически са били открити на различни места по Земята. Така стигаме до загадката, на която доскоро нямаше отговор: по какъв начин са се разпространявали знанията за този език в епоха, когато хората са се страхували да прекосяват дори реките? Разбира се, сега вече знаем отговора и той е напълно задоволителен. Същото важи и за едновременното възникване на няколко добре развити цивилизации в различни краища на света. Според теориите на изолационистите еволюцията им е вървяла независимо една от друга. Всички тези цивилизации по някаква случайност са прекрачили прага към по-усъвършенствано общество някъде между четвъртото и третото столетие преди Христа. Погледнато в светлината на новите познания, става ясно, че причината са именно пребиваващите по онова време на земята пришълци. — Нейбингър присви очи, потънал в мислите и представите си. — Докато контактувах със стража, той ми показа картини от Атлантида. В аирлианската база са живели и земни жители, тези от тях, които са се спасили при потопяването на континента, всъщност са дали началото на новите цивилизации. Разпръснали са се в разни посоки, но всеки от тях е отнесъл със себе си мита за потъналия континент.

— Излиза, че все пак аирлианците са се намесили в еволюцията на нашата цивилизация — отбеляза Търкот.

— Няма съмнение, че са оказали известно въздействие — призна Нейбингър. — В края на краищата, те са пребивавали на Земята близо пет хиляди години. Именно Атлантида е първоначалната люлка на човешкия разум, от която са се пръкнали останалите цивилизации.

— Чакай да те питам нещо — спря го Търкот. — По какъв начин, според теб, се е озовал компютърът на бунтовниците под онази пирамида в Джамилтепек? И също атомната бомба в Голямата пирамида? Това е работа на бунтовниците, нали? Не на избягалите от острова човеци?

— Не зная — призна Нейбингър. — Най-вероятно.

— Да де, но щом Аспасия се крие на Марс, къде са се сврели проклетите бунтовници?

— Предполагам, че са измрели — рече колебливо Нейбингър. Явно не бе обмислял тази възможност.

— Или са сред нас и душат какво става — промърмори навъсено Търкот. — Дали не се спотайват в Китай?

— О, стига с тоя Китай — ядоса се Кели.

— Може би стражът е на същото мнение и затова е вдигнал „изтребителите фу“ — продължаваше да разсъждава Търкот. Хрумна му друга мисъл и той се обърна към Дънкан. — Сетих се… в Дълси дали не са се опитвали да възкресят и телата на убитите бунтовници? Открили са ги в Джамилтепек, откарали са ги в лабораторията и са работили върху съживяването им. А после Първият страж се е постарал от тях да не остане и молекула. Онези от „Меджик“ не биха се спрели пред нищо.

— Може би… може би… — повтори натъртено Кели. — Защо просто не се придържаме към фактите?

— Към кои факти? — попита Търкот. — Не разбирате ли какво се опитвам да ви кажа? Ако едните и другите вземат пак да се срещнат на Земята, какво им пречи да започнат всичко отначало? Онази професорка от Китай не се обажда току-тъй. В пещерата в Етиопия освен рунически надписи има и китайски. Рубинената сфера над Голямата цепнатина несъмнено е свързана с кораба-майка…

— Нищо не знаем за Китай — прекъсна го Нейбингър. — Че Лу съобщава само, че е открила плочки със старорунически надписи и че отива в някаква гробница да търси още следи. Май ставаше въпрос за Циан Лин. — Той им разказа накратко историята на гробницата. — Нищо чудно новите надписи да са само религиозен текст, какъвто имаше и в Голямата пирамида. И тогава… майчице мила! — Той замръзна, с поглед, втренчен в гланцовата карта на Китай, която бе разгънал на масата. Сетне скочи трескаво и измъкна от раницата любимия си бележник.

— Какво има? — попита Търкот.

Нейбингър прелистваше страниците, изписани с рунически послания.

— Няма да повярвате. Аз самият не го вярвам.

— Кое? — надигна се уплашено Лиза Дънкан.

Нейбингър спря да прелиства и отново направи сверка с картата.

— През цялото време е било пред очите ми и аз да не го забележа. Сякаш съм бил сляп. А и да бях го търсил, никога нямаше да…

— Кое е било там през цялото време? — изгуби търпение Търкот.

— Някоя дума? — подсказа Дънкан.

— По-скоро символ — Нейбингър чукна с пръст по картата. — А е там от векове. — Погледът му беше размътен. — Сега вече всичко застава на мястото си. И без това едва през последните петдесет години сме можели да го забележим — откакто летим в космоса. Всъщност, и след това никому не е хрумнало да го търси… защото не сме познавали староруническия език. Невероятно. Простотата на гениалното!

Търкот местеше поглед по лицата на другите, сякаш търсеше пояснение.

— Кое е гениалното? Какъв символ?

— Това — Нейбингър забоде пръст в един участък от картата.

Останалите се скупчиха около него.

— Нищо не разбирам — мърмореше Търкот. — Китай? Градът, дето е до пръста ти? Кое?

— Не — поклати глава Нейбингър. — Стената. Великата китайска стена. Погледнете този участък в Западен Китай близо до град Ланджоу. — Той ги изгледа победоносно. — Великата китайска стена е единственото творение на човешките ръце, което може да се наблюдава от космоса с невъоръжено око.

— Е, и какво от това? — изръмжа недоволно Търкот.

Без да вдига пръст от картата, Нейбингър извади бележника и го разтвори.

— Погледнете стената… а сега този символ. — Той хвърли бележника на масата.

И тогава всички го видяха. Символът приличаше поразително на стената в този район.

— Не може да бъде… — заговори Търкот, но млъкна. Нямаше смисъл да отрича очевидното. Близо тристакилометров сектор от стената бе построен във формата на рунически знак, който да се вижда от космоса.

— Какво означава този символ? — попита Търкот.

— В най-приблизителен превод — изрече тържествено Нейбингър — това е аирлианският рунически знак за ПОМОЩ.