Зона 51: Отговорът

14.

— Дали Кели ще изпълни заканата си? — попита Дънкан. Тримата седяха в предната секция на боинга, който им бяха отделили от ВВС за новата мисия. Въпреки бурята излитането премина гладко и в момента летяха право към Южна Корея и авиобазата Осан.

— Не. Няма — поклати глава Нейбингър.

— Защо си толкова сигурен?

— Никога не би ни изложила на опасност.

— А ти какво смяташ? — обърна се Дънкан към Търкот.

— Не зная. Май и аз съм на мнението на Нейбингър.

— Мога да се погрижа да бъде изолирана от външния свят — предложи Дънкан. — Да я приберат на топло.

— И ако го направиш, по какво ще се различаваме от „Меджик“?

— Прав си — съгласи се Дънкан. — Излишно е да се тревожа, нали?

— Е, и аз бях обезпокоен — призна Търкот. Той реши да промени темата. — Кога точно „Викинг“ ще се озове над Сидония?

— След пет минути — Дънкан си погледна часовника. — Можем да се свържем с ретранслатора и да следим операцията пряко.

Търкот и Нейбингър я последваха отзад, където беше разположен комуникационният център.

— Ей там — посочи им Дънкан един от вградените в страничните табла компютри, пред който седеше млада жена, с униформа на лейтенант от ВВС.

— Лейтенант Уилър, свържете ни с канала на НАСА, на който се приема информацията от „Викинг“.

— Слушам, госпожо — Уилър набра чевръсто няколко кода. Екранът първо се изчисти, сетне отгоре се изписа предупреждение, че се намират в секретен сектор, където неразрешеното копиране и разпространяване на информация се наказва като углавно престъпление.

Предупреждението изчезна.

— Това наше време ли е, или марсианско? — попита Търкот.

— Пет минути наше време — обясни Уилър. — От Марс до Земята сигналът пътува точно две минути и половина. Пет минути за нас са две минути и половина за „Викинг“ и още толкова до тук.

— Чудех се, защо от НАСА досега не са искали да бъде огледан Сидонийският регион? — каза Търкот. — След като не е никак трудно да се преориентира станцията.

— Не е съвсем така — възрази Дънкан. — На „Викинг“ горивото е ограничено. В момента почти привършва. Това е последната му маневра, оттук нататък ще остане до края на тази орбита.

Последва кратка пауза.

Екранът се изчисти и после неочаквано на него се показа Лицето от Сидонийския регион, два пъти по-голямо, отколкото на снимките, които бе изпратил „Наблюдател“.

— Божичко! — не се сдържа Търкот. — Как са могли да го помислят за естествено образувание?

— Погледнете ушите — посочи Нейбингър. — Издължени са също като на каменните фигури от Великденския остров!

— Е, поне вече знаем как изглеждат — промърмори Дънкан.

— А това там е Крепостта — обясняваше Нейбингър.

— Какво ли има в средата на слънчевите колектори? — попита Лиза Дънкан.

— Не мога да видя добре — призна Търкот.

Картината започна да се уголемява и изведнъж, точно в центъра на слънчевите колектори, блесна ярка светлина. В началото им се стори, че светлината се носи право към тях, но после всички осъзнаха, че камерата дава по-близък план.

Светлината постепенно изпълни екрана и не след дълго се виждаха само статични трептения.

— Изгубихме го — повтори Търкот.

— На открито ли го предаваха? — обърна се Дънкан към Уилър.

— Не, госпожо, медиите го получават с петминутно закъснение.

— Е, какво стана според вас? — попита Търкот, но никой не бързаше с отговора.

Върнаха се обратно в предния сектор и само Нейбингър се задържа при един от свободните компютри. Когато дойде след няколко минути, разполагаше със свежа информация.

— Чинг Хо е китайски генерал. През 656 г. преди Христа императорът го назначил да предвожда експедиция към Средния изток. Експедицията достигнала Арабско море8 и Персийския залив, но по необясними причини била прекратена и Китай изгубил интерес към подобни проучвания за дълго време.

— Значи Чинг Хо е откарал рубинената сфера в Голямата цепнатина, а сетне се е прибрал обратно — заключи Търкот.

— Нещо такова.

— Питам се, с каква цел? — заговори Дънкан. — Та това е било няколко хиляди години след разгрома на аирлианските бунтовници. Какво е станало през 656 г., за да се решат китайците на подобна експедиция?

— Вероятно ще узнаем отговора в гробницата — успокои я Търкот. — И той ще е още по-интересен след онова, което току-що се случи с „Викинг“.

Специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания също бяха концентрирали всичките си усилия, за да узнаят нещо повече за съдбата на „Викинг“. Лари Кинсейд бе от онези, които вече знаеха отговора: „Викинг“ не съществуваше. По какъв начин и защо бяха въпроси с второстепенно значение, на които тепърва щяха да се търсят отговори. По-важното сега бе как да постъпят със записа от инцидента, който все още не беше станал публично достояние, а телевизионните компании очакваха с нетърпение първите снимки от Сидонийския регион. Бяха спечелили малка отсрочка с обяснението, че трябвало да изчакат още една обиколка на автоматичната станция около планетата, преди да получат видеоматериалите, но това бе временно решение. Кинсейд изчака духовете в залата да се успокоят, сетне стана и се приближи към развълнуваните си колеги.

— Господа, „Викинг II“ вече не съществува — обяви той на висок глас. — Няма никакво значение дали е бил унищожен, или е получил сериозна повреда — и в двата случая за нас той е недостижим, тъй като не разполагаме с телеметрични данни. Лошата новина е, че няколко от проследяващите уреди на Земята и в орбита — включително и от борда на „Наблюдател“ — са регистрирали ярко светлинно изригване в центъра на черния квадрат, затворен между слънчевите колектори на Сидония, точно когато отгоре е преминавал „Викинг“.

— Какво според вас е било това? — попита един от присъстващите.

— Не зная — сви рамене Кинсейд. — Само мога да предполагам, че е някакъв вид лъчение с голяма разрушителна сила. Ключовият въпрос е дали се отнася за случайно, или за преднамерено действие.

— Какво? — подскочиха околните.

— Ами да — може да е електромагнитен импулс от колекторите, по тъжно стечение на обстоятелствата съвпаднал с преминаването на „Викинг“ или…

— Или? — обади се един нов, непознат глас, който накара Кинсейд да се обърне. Мъжът зад него имаше побеляла коса, а лицето му бе скрито зад големи тъмни очила, въпреки че помещението нямаше дори прозорци, а осветлението не бе никак ярко. Беше облечен с черни панталони и риза, без вратовръзка, а съдейки по цвета на пропуска, който бе прикачил на джобчето си, можеше да влиза безпрепятствено навсякъде.

— Или да не е съвпадение — продължи Кинсейд, като подбираше думите си внимателно, — а напълно целенасочен акт.

След думите му в стаята отново се възцари суматоха.

— Чакайте малко — вдигна ръце Кинсейд. — Хайде да не прибързваме с изводите. Наистина, напълно възможно е да става въпрос за съвпадение. Но и да не е… и да не е — повтори той, — не бива да забравяме, че съобщението, което получихме, беше от компютър, а не от Аспасия. И в него се казваше, че Аспасия ще се пробуди — не че се е пробудил. Така. Сега — каква е ролята на един страж компютър? Ясно — да охранява. Вероятно разполага с някакъв вид защитна система, която се е задействала автоматично при появата на „Викинг“ точно отгоре. В този смисъл по̀ бих нарекъл случилото се преднамерен или враждебен акт и ще защитавам точно тази позиция пред президента. За това предлагам за пред медиите да запазим легендата, че вероятно има повреда в някоя от системите, което в известна степен е самата истина. Ще кажем също, че причината за това е преместването на „Викинг“ на нова орбита.

— Разяснете им освен това — добави непознатият, — че повредата е много тежка и нима почти никаква надежда да бъде възстановена връзката с „Викинг“. — Той се наведе доверително към Кинсейд. — Всъщност, има ли нещо, което можете да направите?

— Все още разполагаме с „Марсиански наблюдател“ — напомни му неохотно Кинсейд.

— Аз пък мислех, че нямате контрол над „Наблюдател“.

— Работим по въпроса — увери го Кинсейд. — Просто разчитахме, че „Викинг“ ще ни даде по-добро изображение.

— Още колко време е нужно на „Наблюдател“, за да установи стабилна орбита?

— Поне няколко дни — призна Кинсейд. Пое дъх да добави нещо, но непознатият се завъртя рязко и напусна с решителна крачка залата. — Е, това е всичко, господа — обяви Кинсейд.

Докато другите се изнизваха през вратата, той се отпусна уморено в едно кресло. Имаше чувството, че непознатият ще го чака отвън, за да получи допълнителна информация, а в момента не му беше до поверителни разговори. Стана му неприятно, че е принуден да мами хора, с които бе работил от дълги години. Ето защо продължи да си седи, завладян от мрачни и песимистични размишления.