Зона 51: Отговорът

9.

— Пред вас са статуите на шестдесетте посланици и управници, които са присъствали на погребението на Гао Цун — посочи с ръка Че Лу, докато се клатушкаха бавно по черния път, който водеше към Циан Лин.

— Но защо главите им ги няма, госпожо учителко? — попита Ки, загледан в каменните фигури, подредени край пътя.

— Никой не знае. — Вниманието й беше съсредоточено към онова, което се показваше отпред. Точно пред тях бавно израстваше снагата на високата над хиляда метра планина, известна като Циан Лин. В недрата й се криеше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от египетските пирамиди и кирпичените гробници в Централна Америка. Склоновете на планината бяха обрасли с дървета и храсталаци, но дори след толкова време можеше да се види, че произходът й е изкуствен, тъй като страните й бяха съвсем равни и завършваха с плосък връх.

Пътуваха по същия път, по който бе преминала погребалната процесия на императора Гао Цун. Че Лу бе завладяна от познатото усещане за докосване до миналото, усещане, което бе изпитала за първи път преди много години, когато пресичаха Великата китайска стена, предвождани от председателя Мао, и което я бе накарало да обикне археологията.

Вниманието й бе привлечено от няколко военни камиона и танкове, спрели на прашния път, само на километър пред тях. Виждаха се и войници със зелени униформи и автомати, скупчени край машините.

— Какво да правя? — попита Ки и намали скоростта.

— Приближи се до тях. Имаме разрешение.

Че Лу беше озадачена. Районът бе слабо населен, нямаше никаква причина за присъствието на армейски части. Какъвто и да бе случаят, знаеше от опит, че е най-добре веднага да премине към атака, вместо да се обръща и бяга при първата пречка.

Ала докато слизаше от джипа, тя забеляза, че войниците са също толкова изненадани от появата й, колкото тя от присъствието им. Офицерът, който командваше пропускателния пункт, внимателно провери документите й и най-вече писмото от Министерството на културата, в което се казваше, че професор Лу има разрешение да извършва разкопки край гробницата.

— Ще влизате ли вътре? — попита той.

Че Лу поклати глава.

— Само външни измервания.

Офицерът се намръщи недоволно, но писмото бе снабдено със съответните печати и подписи, та нямаше какво повече да възрази.

— Отваряйте си очите. Из планината се навъртат опасни бандити. Не поемам отговорност за вашата безопасност, докато сте там.

— Бандити ли? — попита Ки, след като се отдалечиха от пункта.

— Всеки, който не се харесва на властите, може да бъде обявен за бандит — обясни спокойно Лу. — Навремето и аз се числях към тази категория. — Тя се засмя. Ето ти един бандит. — Професорката посочи прегърбения старец, изникнал на пътя пред тях. Стоеше неподвижно като статуя. Носеше захабена синя риза и черни панталони, в ръцете си държеше автомат „Калашников“, а на гърба си имаше износена армейска раница.

— Моят стар другар, Ло Фа! — извика Че Лу, след като Ки спря джипа.

— Ах ти, стара немирнице! — отвърна Ло Фа и плю в праха.

— Ах ти, дърти козел! — отвърна в същия тон Че Лу, скочи от колата, изтича и го прегърна. След това погледна през рамото му, към завоя на пътя. — Готови ли сме?

— Цяла нощ съм копал — оплака се Ло Фа. — Тези тъпаци, военните, спаха като заклани. Освен това имам и приятелчета, на които мога да разчитам. Е, не точно за всичко. — Докато говореше, старецът въртеше глава настрана и Ки забеляза, че едното му око е съвсем бяло.

— Ти нямаш приятели — упрекна го Че Лу. — Само мошеници, които да се навъртат край теб. — Тя му подаде малък пакет, натъпкан с банкноти и Фа го скри под ризата си. — За твоите приятели.

— Сега вече съм сигурен, че ще си останат такива. — Ло Фа се засмя доволно, разкривайки два реда жълтеникави зъби. — Хайде да се махаме бързо от пътя. Имаш ли разрешение за отварянето на вратата? — попита той, докато се качваше чевръсто отзад в джипа.

— Да — Ки отново подкара, а зад тях пуфтеше износеният двигател на камиона. Минаха покрай два каменни пиедестала, върху които имаше статуи на озъбени тигри. Отзад се показа неголям площад, с дължина тридесетина метри и ширина наполовината. Отсрещният му край се врязваше в планината и там бяха поставени две масивни бронзови врати, покрити с надписи. Пред вратите се издигаше голяма купчина черна пръст, очевидно от нощните разкопки ма Ло Фа през последните две седмици — след като Че Лу се бе свързала с него. Тя знаеше, че не разполага с много време и никак не й се щеше да го загуби в премахването на натрупаната пред вратите пръст.

— От тук — поведе ги Ло Фа.

Минаха покрай купчините и спряха пред входа. Старецът посочи с пръст едва забележимата пластинка, свързваща двете порти. — Древните са ги запечатали с разтопен бронз.

— Как ще ги отворим? — попита Че Лу. Един от студентите извади видеокамера и се зае да заснеме историческото събитие.

— А, това не е мой проблем — ухили се старецът. — Ти ми каза само да разкопая.

— Казах ти да ми осигуриш влизането.

Ло Фа се изплю ядно, но на устните му трепкаше хитра усмивка.

— Да бе, вярно. — Той смъкна раницата си, бръкна вътре и извади дълъг син шнур. — Нека твоите момчета го залепят за спойката между вратите — отгоре до долу.

— Какво е това?

— Детониращ шнур. Експлозивен.

Студентите го чуха и спряха уплашени.

— Спокойно, няма да избухне, докато не поставя капсулата.

— Откъде го имаш? — попита Че Лу.

— В наше време войниците са много разсеяни — рече Ло Фа. — Направо се чудя как успяват сутрин да си обуят ботушите.

— Всъщност, те какво търсят тук?

Ло Фа нагласяваше съсредоточено капсулата.

— Този път не става въпрос за хилавите студенти от площад Тянанмън. Сега проблемът е сериозен. Хората са уморени и искат промени. — Той посочи гробницата, която се издигаше над тях. — Това е от някогашен Китай, пъпът на цивилизацията. Всички тия слухове за контакти с пришълци и нови открития изглежда всяват смут в душата на обикновения човек…

— Все пак не разбрах какво конкретно търси тук армията?

— Конкретно, уважаема госпожо, армията е тук, за да се бие с бунтовниците.

— С бунтовниците ли? — Че Лу се питаше дали не бе прекарвала твърде дълго време в библиотеката. — Та има ли вече открита съпротива?

— Има сражения. В този край живеят много мюсюлмани, които не дават пукната пара за идеите на Пекин.

— Виж, това не знаех.

— Защото властите го държат в тайна. — Ло Фа наниза малката метална капсула на края на шнура. — И ще го държат с всички възможни средства. Дори ако се наложи да изтребят до крак населението на провинцията.

— Колко сериозно е положението?

— На твое място, бих си свършил работата колкото се може по-скоро и дим да ме няма от тук. Всъщност, ако трябва да съм искрен, бих си тръгнал още сега.

— Невъзможно — въздъхна Че Лу.

— Не биваше да ти пращам онези кокали — ядоса се старецът, но изведнъж снижи глас. — Има още нещо.

— Какво?

Ло Фа огледа склоновете на планината.

— Чух, че из района се навъртали чужденци.

— Какви чужденци?

— А, слухове. Преди четири дни войниците се качваха в планината. Имаше експлозии и автоматична стрелба. Нищо повече не зная.

Шнурът беше поставен и Ло Фа пъхна капсулата в малък детонатор. След това погледна към Че Лу.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. Тази гробница не е била отваряна откакто са я запечатали имперските стражи. Ако питаш мен, по-добре да си ходим по живо по здраво.

— Откога си станал суеверен?

— А, не — отвърна с неочаквано сериозен тон Ло Фа. — Само дето не обичам да се бъркам в неща, които не са за моята уста лъжица.

— Затова пък са за моята — заяви уверено Че Лу, но вътрешно се колебаеше. Никога досега не се бе изправяла пред толкова голямо предизвикателство.

Ло Фа се подвоуми за миг, сетне пусна скобата на детонатора. Разнесе се пукот, който отекна приглушено в отсрещния край на двора.

Че Лу потръпна, когато видя щетите, които бяха причинили на портите, но нямаше друг начин да влязат.

— Дай щангата от джипа — викна Ло Фа на уплашения Ки. Сетне пъхна металната тръба в оформилата се от краткия взрив цепнатина и натисна. Портите се открехнаха със зловещо поскърцване, а отвътре повя студен въздух, който накара всички да потреперят.

— Ето ти я твоята мечтана гробница — махна театрално с ръка Ло Фа. — Аз бях дотук. — Той метна безгрижно раницата си на рамо. — Че Лу, аз си тръгвам.

Преди жената да отговори, старецът бе изчезнал от двора.

Няколко студенти включиха джобните си фенерчета, други запалиха газени лампи и предвождани от Че Лу, всички навлязоха в тунела. Точно след вратите започваше голямо преддверие. Светлините от лампите трепкаха по стените, изрисувани с изображения на мъже и жени в царски одежди. Че Лу бе виждала и друг път подобни рисунки, но сега имаше нещо, което я накара да забави крачка и да се вгледа внимателно. Така и не можа обаче да разбере какво.

Тунелът се разширяваше навътре, слизайки към сърцето на планината. Един от студентите доближи фенерчето си до стената и всички втренчиха изненадани погледи в идеално гладката й каменна повърхност. Подобно съвършенство несъмнено изискваше огромно умение и най-вече — доста прецизни инструменти. Но очевидно древните са познавали добре тайните на каменоделството.

Нямаше и следа от прах и въздухът бе съвсем сух, долавяше се много лек мирис на гнило. Продължиха, Че Лу отпред, още двеста метра и там спряха на разклон, от който тунелът се разделяше на два ръкава. Тук по стената също имаше надписи. Че Лу взе фенерчето на един от студентите и ги освети отблизо.

Стари руни. Нямаше никакво съмнение. Тя даде знак да заснемат всичко с камерата и тъкмо понечи да продължи надолу по главния тунел, когато само на двадесетина метра навътре се показа червеникаво сияние.

— Стой! — извика тихичко тя на студентите и впери очи в тунела. Устата й беше пресъхнала. Не вярваше в духове, но бе достатъчно стара и мъдра, за да знае, че на света има доста странни неща.

Червеникавото сияние започна да мени формата си — вече не беше овално и се разпростираше от пода до тавана. Ето че се оформи човешка фигура, но с причудливо изменени пропорции — твърде издължени ръце и крака за сметка на уродливо скъсеното тяло. Имаше и голяма глава, скрита под вълни от червени като пламък коси. Кожата беше призрачно бледа, сякаш лицето бе издялано от слонова кост, а ушите бяха толкова големи, че почти докосваха раменете. Ала именно очите привлякоха вниманието на Че Лу. Бяха яркочервени под червеникавите вежди и елипсовидни като котешките.

Фигурата се полюшна в сумрака, достатъчно прозрачна, за да се вижда коридорът зад нея, сетне вдигна шестопръста ръка и разтвори длан към тях. Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът беше напевен, странно познат, макар Че Лу да не разбра нито една дума.

Видението продължи да говори близо минута, сетне се изгуби от погледите им, оставяйки групичката изплашени студенти, скупчени около тяхната водачка, която също още не можеше да дойде на себе си.