Зона 51: Отговорът

20.

В подземната зала на Марс програмата продължаваше безукорното си изпълнение.

Едва доловима въздишка обозначи финалното изравняване на налягането между залата и вътрешността на един от ковчезите. Сребристото платно, покриващо тялото вътре, се беше стопило.

Натежалите клепачи бавно се вдигнаха. Сияещи червени очи се втренчиха в тавана отгоре. Една шестопръста ръка се пресегна и сграбчи металния ръб на ковчега, напрегна се и изтегли горната част на тялото до седнало положение. Съществото огледа залата и спря поглед на останалите ковчези. Тя беше първата. Сега от нея зависеше дали да бъде продължен процесът по събуждането на останалите. Не биваше да губи време.

В Ню Йорк неколцината постоянни наблюдатели от КИСПП въздъхнаха облекчено, когато на екрана се изписа поредното дешифрирано послание от Втория страж. Облекчението им дори прерасна отпърво в ентусиазъм, а сетне в еуфория, след като се запознаха със съдържанието на писмото:

Питър Стърлинг се надигна и се обърна тържествено към останалите присъстващи.

— Господа, разполагаме само с четиридесет и осем часа, за да подготвим посрещането.

В командната зала на Куба Кели Рейнолдс преглеждаше данните от разузнаването от различни части на земното кълбо, които Куин й подаваше. Много неща щяха да се случат през следващите два дни.

Вълнението, предизвикано от сензационното съобщение, получено за първи път в КИСПП, сега вече се предаваше и на останалия свят, където водещата новина бе съвсем предстоящото приземяване на пришълците.

Като цяло вълненията и настроенията имаха позитивен характер. Историята за сражението между Аспасия и бунтовниците, която Първия страж бе предал на Питър Нейбингър, бе достигнала и най-отдалеченото място на планетата. В сърцата на обикновените хора внезапно се беше пробудила надеждата за едно по-светло бъдеще, озарено от техническия напредък, който може би щяха да им осигурят пришълците с техните научни познания. Дали пък не идеше краят на всички войни, болести, глад, замърсяване и всички останали проблеми, измъчващи човешката цивилизация?

Изолационистите се готвеха за протестни шествия, но според Кели те се надигаха срещу нещо неизбежно, тъй като нямаше по-голяма сила от общочовешките надежди за щастие.

Имаше и такива, за които тези четиридесет и осем часа бяха като последно предупреждение. Политически сили, които се опасяваха, че Аспасия ще застане открито на страната на Обединените нации, сега търсеха бърз реванш. В Близкия изток се бунтуваха в окупираните територии. Според ЦРУ Ирак се готвеше за ново нападение срещу Кувейт, няколко етнически групи в Русия настояваха с оръжие в ръка да получат автономия, в Централна и Южна Америка партизани завземаха обширни територии и провъзгласяваха нови правителства. Между съобщенията се прокрадна и едно за въоръжени набези на мюсюлмански групировки в Китай, които с помощта на диверсионни групи от Тайван създавали свои оперативни райони на действие във вътрешността на страната. На всичко отгоре два тайвански кръстосвача бяха навлезли в пристанището на Хонконг, създавайки впечатление, че се готвят да атакуват бившата колония.

Китай! Кели спря поглед на това съобщение. Какво всъщност се готвеше там? И какво имаше в онази проклета гробница? Вече нямаше никакъв начин да спре мисията и само можеше да се надява, че с пристигането си Аспасия ще завари един спокоен и побратимен свят, а приятелите й ще се завърнат невредими от там.

Търкот усети, че самолетът се накланя и долови едва забележима промяна в налягането, когато машината започна бързо да се снижава. Той разкопча колана, изправи се и се надвеси над Харкър.

— Време е да слагаме парашутите.

Докато десантчиците се подготвяха, Търкот се зае да помогне на Нейбингър. Постави му парашута, нагласи презрамките и закопча катарамите. След това нагласи и своя парашут, като този път Нейбингър му помагаше. Автоматът, който бе взел от Зандра, преметна през лявото си рамо с насочено към земята дуло, а резервния парашут постави отпред. Накрая провери дали въжетата за отваряне са на удобно място. Едва тогава повика Харкър, за да огледа как е нагласено снаряжението и дали няма пропуски. Междувременно един от десантчиците изтегли водещата лента и я прекара през карабините на останалите в самолета. Сега вече бяха готови за действие.

— Е, как се чувстваш? — обърна се Търкот към Нейбингър.

— Не ми ли личи?

— Да не си размислил? Ако искаш, можеш да останеш на борда.

— А, не, идвам с вас. Трябва да видя онова нещо с очите си. Жалко само, че нямаше по-приятен начин за пътуване.

— Ей — тупна го по рамото Търкот. — Това е най-голямото забавление, на което можеш да се наслаждаваш, без да си сваляш гащите.

— Не мога да се съглася с последното — произнесе мрачно Нейбингър.

Че Лу огледа залата, докато изчакваше очите й да се адаптират към зелената светлина от пултовете. Бяха малко по-високи от нормалния стандарт и изписани със старорунически надписи.

— Както вече казах — поясни Костанов, — когато влязохме, в стаята цареше мрак. Но на следващия ден пултовете бяха озарени в светлина.

— Опитахте ли да работите с някой от тях?

— Не още. Пък и не знаем за какво служат.

Че Лу спря пред централния пулт с масивен черен обков, обърнат към гладко шлифованата каменна стена.

— Дали това не е врата? — посочи тя.

Костанов кимна. Той също бе забелязал процепа в стената.

— Може би някое от копчетата на този пулт ще я отвори.

— Може би — повтори Костанов. — Но копчетата са много, а натиснатото току-виж предизвикало енергиен изблик като онзи, дето уби един от войниците ми.

— Да можех да се свържа с Нейбингър — промърмори Че Лу, докато плъзгаше длан по надписите.

— За съжаление връзката е прекъсната от дебелите стени. Много пъти опитвахме, но напразно!

Че Лу се сети за друга възможност.

— Ами ако ви осигуря тесен отвор, над който има чисто небе?

— Знаете ли такова място? — погледна я обнадеждено Костанов.