Зона 51: Отговорът

33.

Шестте „хищни нокътя“ все още преплитаха пътищата си, докато се носеха към Земята, а голямата поляна в Сентрал парк вече бе почистена и заградена. Комитетът се бе нагърбил с нелеката задача да организира посрещането на пришълците и да състави списък на всички световни лидери, които да присъстват на това знаменателно събитие.

Минаваше среднощ, до зазоряване оставаха четири часа — последният изгрев преди пристигането на Аспасия. Заглавията на утрешните вестници, които вече се печатаха, прокламираха идващия ден като „последният, в който човечеството ще бъде само на Земята“.

Но зад сцената нещата както винаги изглеждаха различно. В Куба, майор Куин най-сетне бе призован на помощ от специалистите в Пентагона, които смятаха, че ако някой знае как да се справи с „изтребителите фу“, това трябва да е персоналът на Зона 51. На свой ред Куин бе препратил във Вашингтон част от информацията, разменена между Зандра и СТААР и сега там цареше трескава препирня. Нито една от шпионските централи изглежда не знаеше за кого работи Зандра и какво представлява СТААР. И най-вече — по какъв начин тази организация бе съсредоточила почти необятна власт в ръцете си.

Кели Рейнолдс следеше всичко това със смесица от объркване и скръб, породена от съобщението за смъртта на Питър Нейбингър и Майк Търкот. Беше се настанила в креслото зад Куин, който в момента участваше във видео-конференция с Комитета на началник щабовете и президента, намиращи се във Военновременния кабинет под Пентагона.

— Какво става с втората представителка на СТААР, майоре? — попита генерал Картарт, председател на Комитета на началник щабовете.

— Все още е в хангара при скакалеца — отговори Куин.

— Имате ли представа с какво се занимава?

— Не, сър.

— По дяволите — възнегодува Хънт, директорът на ЦРУ. — Щом никой от нас в тази стая не е в течение, работата не върви на добре.

— Не мисля така — намеси се президентът. — Съществува президентска директива, узаконяваща СТААР. Била е подписана преди четиридесет години от Айзенхауер, но е легална и в наши дни. Склонен съм да мисля, че моят далечен предшественик е имал сериозни основания, за да подпише този указ и същевременно да го запази в тайна. — Президентът се обърна към председателя на Комитета на началник щабовете. — Генерале?

Картарт се поизпъна.

— До пристигането на аирлианците остават точно двадесет и четири часа. Придържам се към мнението на военните експерти, че трябва да се отнасяме към този въпрос с максимална предпазливост и същевременно не бива по никакъв начин да предизвикваме контрадействия от страна на „изтребителите фу“. Предлагам засега да заемем строго изчаквателна позиция.

— А какво ще кажете за събитията в Китай? — попита Кели.

— Всяка война е свързана с жертви — отвърна невъзмутимо Картарт.

— Всъщност, какво става с „изтребителите фу“? — попита президентът.

— Двата, които свалиха нашите хеликоптери, са се отправили на югоизток — докладва Куин — и в момента са над Индийския океан.

— Вероятно направление?

— Предполагаме, че летят към Голямата цепнатина, където специалистите от КИСПП откриха нови аирлиански артефакти.

— Някакви сведения за Антарктида?

Куин разполагаше с готов отговор.

— Смятам, че СТААР е окупирала една от нашите изоставени бази — „Скорпион“. Друг подходящ обект в този район няма.

— Някой да знае нещо за онова, което става в базата „Скорпион“? — обърна се президентът към останалите присъстващи в Кабинета. След като не получи отговор, той забоде пръст в камерата, сочейки Куин и Рейнолдс. — Искам да изпратите цялата налична информация за базата „Скорпион“ до Военновременния кабинет. А ние ще вземем необходимите мерки. Генерал Картарт, искам да разположите специални части на място, удобно за щурмуване центъра на СТААР в Антарктида. А също да засилите охраната над останалите обекти, където се съхраняват аирлиански артефакти.

— Имам едно предложение — намеси се Кели Рейнолдс, ядосана от едностранчивия начин, по който тези хора разглеждаха събитията.

— Да чуем — кимна президентът.

— Защо не попитаме представителката на СТААР тук, в Зоната, кои са те?

— Добра идея, госпожице Рейнолдс. Майор Куин, направете го. А ние тук, ще се погрижим за всичко останало.

Екранът угасна и Кели се завъртя към Куин.

— Мисля, че е прав — точно сега не бива да се избързва.

Куин не беше на същото мнение.

— Ами ако греши? Кели, той просто няма друг избор. Нашите оръжия са безсилни срещу аирлианската техника — историята неведнъж го е доказвала. Какво по-лесно от това да седим със скръстени ръце и да се надяваме, че всичко ще завърши благополучно?

— Историята е изпълнена с трагични грешки — възрази Кели. — Когато Аспасия пристигне, всичко ще се оправи.

— Ами Търкот и Нейбингър? — попита Куин.

— Казах им да не тръгват — рече Кели. — Трябваше да ме послушат.

— Но… — понечи да заговори Куин, ала тя се изправи и забоде пръст в гърдите му.

— Никой не ме слуша! Никой! Дори президентът! Ти също! Никой! Не разбирате ли? Всичко щеше да е наред, ако правехме, каквото ни казват!

Рейнолдс се завъртя рязко и излезе с гневна походка. Куин я изпроводи с втренчен поглед.

Търкот оглеждаше местността, озарена от бледите лъчи на изгряващото слънце. Намираха се на тридесет метра от мястото, където бе паднал вертолетът. Експлозията бе разпръснала останките от металния корпус в диаметър от стотина метра и бе изгорила напълно малката горичка.

Харкър, Хоуис и Декемп не бяха пострадали при падането, единствено пилотът, О’Калахан, придържаше счупената си ръка. Търкот знаеше, че е въпрос на часове, може би дори минути, преди китайците да ги открият от въздуха. Теренът в непосредствена близост беше хълмист и изглежда околностите бяха безлюдни.

— Трябва да пратим съобщение — рече Търкот.

Харкър се засмя горчиво.

— Как? Не разполагаме с предавател. Никой не знае, че сме тук, а и не мисля, че на някой му пука. Свършено е с нас.

Търкот оглеждаше дирята, която вертолетът бе оставил при падането си сред дърветата.

— Не си прав. Има един човек, който наистина държи на нас. Доктор Дънкан.

— Е, и? — попита Харкър. — Как ще разбере, че сме тук и при това живи? И да го узнае по някакъв начин — как ще ни измъкне?

— Не зная как ще ни измъкне, но съм сигурен, че ще измисли нещо. Знам обаче по какъв начин да й съобщим, че сме тук.

— Дявол да го вземе! — произнесе майор Куин, след като влезе в Куба със зачервено от гняв лице. Той набра номера на Военновременния кабинет в Пентагона.

— Скакалецът и Олейса са изчезнали — докладва на дежурния офицер.

— Изчезнали?

— Изчезнаха. Отлетяха току-що. Вече не можем да попитаме Олейса за кого работи. — Прикрил слушалката с ръка, той нареди на един от операторите: — Свържи ме с Космическия център. Искам да знам накъде се насочва скакалецът.