Зона 51: Отговорът

41.

После космосът отново потъна в мрак, а Търкот отчаяно се опитваше да възстанови контрол върху скакалеца. След близо минута борба успя да забави полета си достатъчно, за да погледне назад — корабът-майка все още се виждаше, достатъчно здрав, за да издържи дори взрив с подобна разрушаваща мощ, но в отсамната му стена бе зейнал отвор с дължина около километър. Нямаше нито следа от петте „хищни нокътя“, които бяха останали при портала.

Търкот замръзна. Шестият „нокът“, този, който го бе преследвал, висеше в пространството на няколко километра от него. Успокои се, когато забеляза, че вражеският кораб се преобръща бавно по начин, който недвусмислено говореше, че е изгубил управление.

— Сега идва забавната част — промърмори Търкот, докато гледаше към Земята под него. Той се наведе и включи сателитната връзка.

В подножието на Великденския остров Кели Рейнолдс изстена болезнено, когато стражът получи информация за унищожаването на приближаващата се флотилия. Но стражът продължаваше да функционира и островът бе скрит под солидния му силов щит. Сега компютърът на пришълците бе почти пленник във войната, която смяташе, че е спечелил.

— Ще те свържа с един човек, който би могъл да ти обясни как да излезеш на стабилна околоземна орбита без излишен разход на гориво — заяви Куин, пресегна се и прехвърли Търкот на Лари Кинсейд.

Търкот се зае да пуска носителите според указанията, изпращани от Кинсейд, който следеше движението му от Лабораторията. Скакалецът постепенно се приближи до горните слоеве на земната атмосфера и не след дълго попадна в прегръдките на гравитационното поле.

Почувствал, че вече е в свои води, Търкот постави длан върху основния пулт за управление. Сега идваше най-важната част — да успее да задейства магнитния двигател, преди да се е ударил в земната повърхност.

Обшивката на скакалеца се нагорещяваше все повече от бързо уплътняващата се външна атмосфера. Търкот изтегни към себе си лоста за управление. Засега нищо.

— Проклет да съм — промърмори той.

— Върна ли си управлението? — попита Кинсейд по радиото.

— Още не.

— Височина четиридесет и осем хиляди метра. Спокойно, имаш достатъчно време.

Търкот хвърли поглед надолу. Намираше се над Северна Америка, доколкото можеше да определи, в югоизточния й край, и летеше на запад.

След минута гласът на Кинсейд не звучеше толкова уверено.

— Петнадесет хиляди метра и пределна скорост. Някаква промяна?

Търкот размърда лоста.

— Нищо. Възможно е дискът да се е повредил от взрива.

От радиото се намеси друг глас:

— Майк, изчезвай оттам. Използвай аварийния парашут. — Беше Лиза Дънкан.

Търкот се пресегна, вдигна поставения на пода парашут, пъхна глава в презрамките и се зае да закопчава катарамите. Когато свърши, закачи карабината за водещото въже и дръпна за последен път лоста. Никаква реакция.

— Готов за скок — обяви той по радиото.

Изтегли червената ръчка. Външният люк изхвърча с оглушителен трясък и през отвора нахлу горещ въздух. Търкот се изправи, плъзна се по водещото въже и се удари в ръба на люка. Измъкна се нагоре и остави на въздушната струя да го отблъсне от бързо падащия съд. Водещото въже изтегли карабината и куполът на парашута разцъфна над него, а скакалецът се изгуби под краката му.

Търкот напипа кормилните въженца и погледна надолу. Спускаше се над пустинята, някъде в югозападната част на Щатите. Беше топло, въздухът миришеше приятно и духаше лек ветрец. След няколко минути краката му удариха мекия връх на една пясъчна дюна. Парашутът се разстла недалеч от него и катарамите се разкопчаха автоматично. Търкот остана да лежи, загледан в синевата.

После се изправи и погледна на изток, където вече се показваше слънцето. Наведе се и загреба шепа пясък.

— Хубаво е да си у дома — прошепна той.