Зона 51: Отговорът

34.

— Няма оцелели — заяви Зандра и хвърли на бюрото пред Дънкан разпечатаното компютърно изображение на мястото на катастрофата. — Китайците вече са стигнали района, където е паднал един от нашите Ф-117.

Дънкан взе една от снимките, направени от шпионския сателит КХ-14 и я разгледа. Вдигна друга, впи поглед в нея и изведнъж ръката й се разтрепери.

— Някой е още жив — произнесе сподавено тя. — Търкот или Нейбингър.

Зандра вдигна глава от монитора.

— Откъде знаете?

Дънкан хвърли снимката върху клавиатурата.

— Виж сама.

— Какво по-точно трябва да видя?

Дънкан й посочи.

— Ами това. Някой е очертал с отломки от разбития вертолет същия аирлиански старорунически знак за помощ, който е вплетен в Китайската стена. Трябва да ги измъкнем от там. Но този път без да ни попречат китайците… и „изтребителите фу“.

Зандра кимна.

— Време е да се изправим срещу нашите врагове.

— Какво значи това, дявол да го вземе?

— Означава край на следенето и изчакването.

— И кои сте вие? СТААР?

— Познахте. Събитията достигнаха точката, от която няма връщане.

— Е, и? — подкани я нетърпеливо Дънкан, без да обръща внимание на цялата тази загадъчна тирада. — Знаете ли как да помогнете на нашите хора в Китай?

— В действителност, разполагам точно с това, което ни е нужно — заяви Зандра.

Лари Кинсейд беше съвсем сам в центъра за управление. Лабораторията за реактивни проучвания се беше превърнала в призрачен град, след като всички заминаха за Ню Йорк за предстоящото посрещане на аирлианците. Десетилетия упорита работа сякаш се бяха стопили само за броени дни.

Той чу вратата зад гърба му да се отваря и после да се затваря тихо. Не остана изненадан, когато до него се настани Коридан, с неизменните тъмни очила и черен костюм.

— „Наблюдател“ достигна ли стабилна орбита? — попита Коридан.

— Да. — Кинсейд не попита по какъв начин човекът до него се бе сдобил с изчисления, които щяха да отнемат много дни на неговите математици и компютрите в лабораторията.

— Енергозахранването изключено ли е?

Кинсейд кимна.

— Искам да направите едно нещо.

Кинсейд чакаше.

— Но първо, свържете се с „Наблюдател“ и установете постоянен комуникационен канал.

— И защо? — попита най-сетне Кинсейд.

— Имаме да свършим още една работа.

В южната част на Атлантическия океан оперативна тактическа група на американския флот, водена от самолетоносача „Джон К. Стенис“, вече наближаваше под пълна пара ледовете на Антарктида. Разполагаха с точното местоположение на базата „Скорпион“ и авиационният навигатор изчисляваше кога точно тя ще се озове в обсега на самолета, който възнамеряваха да изпратят.

В Тихия океан американските ВМС също разполагаха свои кораби на ключови позиции. Една от групите плаваше на изток, към Великденските острови, докато друга вече доближаваше мястото в океана, където според предположенията се намираше базата на „изтребителите фу“.

Междувременно над същото това място, екипажът на „Сив вълк“ правеше отчаяни опити да запази последните останки от телесната си топлина. Продължаваха да се спускат, но след като узнаха за съдбата на „Пасадена“, поне Еймъри бе престанал да хленчи.

На три хиляди метра над изследователския съд, двете оцелели подводници също изчакваха в минимален режим на работа, а мнозина от моряците и офицерите на борда им вече крояха планове за отмъщение.