Усмихнатият труп

7

Климатикът помпаше прохладен въздух в колата. Мани караше по улиците на предградието. Повечето алеи за паркиране оставаха празни. Хората бяха на работа. В дворовете играеха дечица. Тук-там на стълбите на верандите седяха майки. Не забелязах татковци у дома с децата. Положението се променя…, но не чак толкова. Помежду ни се точеше мълчание. Не беше от особено приятния вид.

Мани ме стрелна колебливо с ъгълчето на окото си.

Отпуснах се на седалката и коланът се вряза в пистолета ми.

— Така значи — казах, — ти си изпълнявал човешко жертвоприношение…

Стори ми се, че той трепна.

— Да те излъжа ли искаш?

— Не, изобщо не искам да знам за това. Искам да си живея в благословено неведение.

— Не става по този начин, Анита — отвърна той.

— Да, предполагам, че не става — съгласих се. Наместих лентата на колана така, че да не притиска пистолета ми. Ах, удобство! Ех, защо не можеше всичко да се наглася така лесно? — И какво ще предприемем по този случай?

— Имаш предвид, че вече знаеш за жертвите, така ли? — попита Мани. Погледна ме, щом зададе въпроса. Кимнах. — Нима няма да се разврещиш и да побеснееш? Да ми разправяш какво гнусно копеле съм?

— Не виждам особен смисъл да го правя — отвърнах.

Този път той задържа погледа си върху мен по-дълго време.

— Благодаря.

— Не казвам, че всичко е наред, Мани. Просто нямам намерение да ти крещя. Поне засега, във всеки случай…

Той задмина голяма бяла кола, пълна с тъмнокожи тийнейджъри. Уредбата им беше толкова усилена, че зъбите ми задрънчаха. Шофираше хлапе от онези с високите скули, с плоски лица, сякаш извадени от ацтекска гравюра. Погледите ни се срещнаха, докато го задминавахме. Той раздвижи устни, сякаш ми пращаше целувка. Останалите се разсмяха на висок глас. Устоях на желанието да им махна. Не бива да окуражаваме малките копеленца.

Те завиха надясно. Ние продължихме направо. Чудесно.

Мани спря на светофара, беше трета кола. Точно зад кръстовището се намираше отклонението за 40-та Западна. Щяхме да караме по 270-та до „Олив“ и след това да отскочим набързо до апартамента ми. Имахме пред себе си около четиридесет и пет минути до час път. По принцип — нищо страшно. Но днес исках да се махна от Мани. Нуждаех се от малко време, за да смеля новините. Да реша какво чувствам.

— Кажи нещо, Анита, моля те!

— Честно, Мани, нямам представа какво да кажа! Истината. Придържай се към истината между приятели. Да бе. — От четири години се познаваме, Мани. Ти си добър човек. Обичаш жената и децата си. Спасявал си ми живота. И аз твоя. Смятах, че те познавам.

— Не съм се променил.

— Напротив — погледнах го. — Променил си се. Мани Родригес никога и при никакви обстоятелства не би участвал в човешко жертвоприношение.

— Беше преди двайсет години.

— За убийствата няма давност.

— Ще съобщиш ли на ченгетата? — попита той съвсем тихичко.

Светна зелено. Изчакахме реда си и се вляхме в сутрешното движение. Беше натоварено — както винаги в Сейнт Луис. Не е като задръстванията в Ел Ей, но резките спирания и потегляния доста дразнят. Особено онази сутрин.

— Не разполагам с доказателства. Само с казаното от Доминга Салвадор. А не бих я нарекла точно „достоверен свидетел“.

— А ако имаше доказателства?

— Не ме притискай, Мани! — зазяпах се през прозореца. Отстрани караше сребриста „Миада“ със свален гюрук. На волана беше белокос мъж с наперена шапчица и шофьорски ръкавици. Криза на средната възраст.

— Росита знае ли? — попитах.

— Подозира, но не е сигурна.

— Не иска да научава — уточних.

— Вероятно не… — Мани се обърна и ме погледна. Един червен форд-пикап наби спирачки точно пред нас. Изкрещях:

— Мани!

Той също наби спирачките и единствено коланът ме спря да не се блъсна в таблото пред мен.

— Исусе, Мани, внимавай как караш!

Той се съсредоточи върху движението за известно време, след това, този път, без да ме поглежда, попита:

— Ще кажеш ли на Росита?

Обмислих въпроса му. Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:

— Не мисля. В случая неведението наистина е благословия, Мани. Не смятам, че жена ти ще се справи с такава вест.

— Ще ме остави и ще вземе децата.

И аз така смятах. Росита беше много религиозна. Приемаше въпроса за прегрешенията твърде насериозно.

— Тя и бездруго си мисли, че рискувам вечната си душа, като вдигам мъртвите — уточни Мани.

— Нямаше проблем, докато папата не заплаши да анатемоса всички съживители, ако не спрат да пробуждат мъртъвците.

— Църквата е много важна за Росита.

— Също и за мен, но сега съм щастлива енориашка на Епископалната църква. Просто сменяш сградата и…

— Не е толкова лесно — отвърна колегата ми.

Не беше. Знаех го добре. Но пък човек прави каквото може или каквото му се налага.

— Можеш ли да ми обясниш защо би принесъл човешка жертва? Искам да кажа — по начин, който да ми прозвучи разумно?

— Не — отвърна той и мина в лявата лента. Май напредвахме малко по-бързо. Движението обаче се забави веднага щом сменихме лентите. Законът на Мърфи за уличното движение.

— Дори няма да се опиташ да ми обясниш?

— Нямам подходящо оправдание под ръка, Анита. Налага се да живея с мисълта за онова, което съм сторил. Няма как!

Прав беше.

— Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани…

— Как точно?

— Още не знам! — Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. — Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?

Той поклати глава.

— Няма по-лоши работи.

— Добре — кимнах.

— Добре — съгласи се и той. — И това ли е — без разпит?

— Засега не… може би няма и да посмея — внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. — Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения…, ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения… О, по дяволите, просто не знам!

— Честен отговор — отвърна той. — Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.

— Като например? — полюбопитствах.

— Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.

— Вече се досетих.

— Защо я заплаши тогава?

— Не я харесах.

— О, страхотно, направо велико — въздъхна колегата ми. — Защо ли не се сетих?

— Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.

— Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?

— Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.

— Ей, това ме заболя!

— Да — съгласих се. — Болезнено е.

— Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.

— Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?

— Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.

— Да стана част от фабриката й за производство на зомбита…

— Да.

— Не и в този живот.

— Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!

— Проблемът е неин, не мой.

Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.

— Тя ще го направи твой.

— Ще се справя.

— Не може да си толкова самоуверена!

— Не съм, но какво точно искаш да направя — да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако — нещо шумно се намъкне през прозореца ми.

— Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна — по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.

— Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?

— Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш…

— Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!

— Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали…

— Това пък какво значи?

— Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям… — той ме стрелна с ъгълчето на окото си.

Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище… Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.

Би трябвало да се почувствам зле от факта, че съм способна на убийство, независимо от причината, и не трепвам. Но не ми стана зле. Беше по-скоро успокоително да знам, че ако Сеньората ме притисне, мога да отвърна на удара. Коя бях аз, че да замерям Мани с камъни заради убийства с двайсетгодишна давност? Аха — наистина, коя ли…