Усмихнатият труп

19

Един от часовете на фирмата за почистване бил отменен, така че те съумели да вмъкнат в графика спешното ми повикване. До следобед апартаментът ми беше излъскан и ухаеше като след пролетно почистване. От поддръжката на сградата бяха сменили счупения прозорец. Дупките от куршуми бяха замазани с бяла боя. Приличаха на нещо като трапчинки в стената. Като цяло, жилището изглеждаше страхотно.

Джон Бърк не бе отговорил на обаждането ми. Може би се бях самонадхитрила? Канех се да оставя ясно съобщение по-късно. Но точно в момента имах по-приятни неща, за които да се тревожа.

Облякох се за джогинг. Тъмносини шорти с бели напречни линии, бели найки със светлосини завъртулки, сладки къси тенис чорапки и подходяща тениска. Шортите бяха от онези, с вътрешните джобове, които се затварят с велкро. В джоба имаше деринджър. Американски деринджър, за да съм по-точна: 180 грама тегло, калибър 38 спешъл, 12 см обща дължина. С тези 180 грама имах чувството, че нося обемисто перце.

Джобовете с велкро не са удобни за бърза стрелба. Два изстрела, пък и е по-вероятно далечната цел да улучи рикошет, но пък хората на Гейнър не искаха да ме убиват. Да ме наранят — да, но не да ме убият. А за да ме наранят, трябваше да се доближат до мен. Достатъчно близо, че да използвам деринджъра. Разбира се, изстрелите бяха само два. След което загазваш лошо.

Постарах се да измисля как да нося някой от деветмилиметровите, но нямаше начин. Не можех да търча и да подскачам с такава огнева мощ. Даа, какъв избор само…

Вероника Симс стоеше в дневната ми. Рони е почти метър и осемдесет висока, руса, със сиви очи. Тя е частен детектив на договор към „Съживители“ ООД. Освен това се упражняваме заедно поне два пъти седмично, освен ако някоя от нас не е извън града, ранена или затънала до шия във вампири. Последните две неща се случват по-често, отколкото ми се иска.

Тя носеше изрязани пурпурни шорти и тениска с надпис: „Извън кучетата, най-добрият приятел на човека е книгата. Вътре в кучетата е твърде тъмно за четене“. Има си определени причини ние с Рони да сме приятелки.

— Липсваше ми във вторник във фитнеса — каза тя. — Погребението беше ли ужасно?

— Аха.

Тя не ме помоли за пояснения. Знаеше, че погребенията не са сред любимите ми събития. Повечето хора ги мразят заради мъртъвците. Аз мразя цялата тази емоционална гадост.

Рони раздвижваше дългите си крака паралелно на тялото, ниско на пода. Нещо като разтягане с присядане. Винаги се разгряваме в апартамента. Повечето раздвижвания на мускулите на краката изобщо не са предназначени да бъдат правени, ако носиш къси панталонки.

Повторих същите движения. Мускулите на бедрата ми се размърдаха и протестираха. Деринджърът беше неудобен, но поносимо буцест.

— Просто от любопитство — отбеляза Рони, — защо смяташ за необходимо да носиш пистолет с теб?

— Винаги нося пистолет — възразих.

Тя само ме погледна, а отвращението в погледа й личеше от километър.

— Ако не искаш да споделиш — недей, но не ми приказвай глупости.

— Добре де, добре — казах. — Колкото и да е странно, никой не ми е казал да не обсъждам случката.

— Какво, никакви заплахи в смисъл „не ходи в полицията“? — изуми се приятелката ми.

— Нъц.

— Леле, колко ужасно добронамерено!

— Не е добронамерено — възразих, седнала на пода и изпънала крака под ъгъл. Рони повтори същата стойка. Изглеждаше така, сякаш се каним да търкаляме топка по земята. — Нищо добро няма в това… — наведох се над левия си крак, докато бузата ми не докосна бедрото.

— Разкажи ми — настоя Рони.

Така и сторих. Когато приключих, бяхме разгрели и готови за джогинг.

— Мамка му, Анита! Зомбита в апартамента ти и луд милионер, който те преследва за човешко жертвоприношение! — Сивите очи на детективката се зареяха по лицето ми. — Ти си единственият ми познат, който има по-шантави проблеми и от моите!

— Много благодаря! — казах. Заключих вратата зад нас и пъхнах ключовете си в джоба заедно с деринджъра. Знам, щяха да го надраскат, но какво се предполага да направя — да тичам с ключовете в ръка ли?

— Харолд Гейнър. Мога да го проверя, ако искаш…

— Нямаш ли си случай? — Приказвахме си, докато слизахме по стъпалата.

— В момента се занимавам с три различни разследвания на застрахователни измами. Главно наблюдение и снимки. Ако изям още една вечеря от бърза закуска, ще започна да пея в реклами!

Ухилих се.

— Къпем се и се преобличаме у нас. Ще излезем на истинска вечеря.

— Страхотно звучи, но нали не искаш да караш Жан-Клод да те чака?

— Стига вече, Рони!

Тя сви рамене.

— Би трябвало да стоиш колкото се може по-далече от тази… твар, Анита!

— Знам — беше мой ред да свия рамене. — Съгласието да се видя с него ми се стори по-малкото зло.

— А какъв беше изборът?

— Или доброволна среща с него, или ме отвличат и ме водят на гости.

— Страхотен избор!

Отворих двойната врата, която водеше навън. Горещината ме удари в лицето. Задушаваща жега, като да влезеш във фурна. А ние се канехме да тичаме в това чудо?!

Погледнах към Рони. Тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен, като разликата до голяма степен се дължи на краката. Можем да тичаме заедно, само ако аз определям темпото и при това се напрягам. Упражнението е страхотно.

— Сигурно е над трийсет и седем градуса — възкликнах.

— Без мъка, няма сполука — заяви Рони. Носеше спортна бутилка вода в лявата си ръка. Бяхме толкова готови, колкото изобщо бе възможно.

— Осем километра в ада — изръмжах. — Хайде да се поизпотим!

Тръгнахме в по-бавно, но пък равномерно темпо. Обикновено приключвахме с обиколката за половин час или по-малко.

Въздухът беше уплътнен от горещината. Имах чувството, че тичаме през полутвърди стени от нагрят въздух. Влажността в Сейнт Луис почти винаги е около сто процента. Съчетайте я с 35—40-градусова температура и получавате малко, мокро резенче от ада. Сейнт Луис посред лято, хип-хип-ура!

Упражнението не ми беше приятно. Слабите бедра и мускулестите прасци не са достатъчен стимул за тази разновидност на самобичуване. Но възможността да надбягаш лошите типове е. Понякога всичко се свежда до това кой е по-бърз, по-силен и по-пъргав. Избрала съм си погрешната професия. О, не се оплаквам! Но петдесет и три килограма не са кой знае колко мускули все пак.

Разбира се, когато въпросът опре до вампири, е все едно дали съм сто кила чист мускул — това дори не би ми донесло и грам полза. Даже мъртвите отскоро могат да вдигнат кола на лежанката с една ръка. Така че стоят класи над мен. Вече бях свикнала с това.

Първият километър остана зад нас. Началото винаги е най-кофти. Нужни са ми поне три, за да убедя тялото си, че не може да ме откаже от тази лудост.

Напредвахме през по-стари квартали. Цял куп малки дворчета с огради и къщи от петдесетте, че дори и от 19-ти век. Гладката тухлена стена на един склад даже датираше отпреди Гражданската война. Бяхме я приели за средата на пътя. Четири километра. Чувствах се отпусната и силна, сякаш можех да тичам цяла вечност, ако не се налага да го правя твърде бързо. Бях се съсредоточила в движението на тялото ми през жегата и поддържането на ритъма. Именно Рони забеляза човека.

— Не ми се ще да вдигам тревога — обади се тя, но защо този тип просто си стои там?

Присвих очи насреща ни. На около пет метра по-нататък тухлената стена свършваше и се издигаше висок бук. Близо до ствола на дървото стоеше мъж. Не се опитваше да се крие. Но пък носеше джинсово яке. Прекалено горещо беше за такива дрехи, освен, ако не криете оръжие под тях.

— Откога е там?

— Току-що излезе иззад дървото — уточни Рони.

Параноята властва над всичко.

— Нека се връщаме. И в двете посоки са по четири километра.

Детективката кимна.

Обърнахме се и се затичахме в обратна посока. Човекът зад нас не ни подвикна и не ни нареди да спрем. Да, параноята е кошмарно заболяване!

Друг тип излезе иззад отсрещния край на тухлената стена. Претичахме още няколко стъпки към него. Погледнах през рамо. Господин Дънково яке спокойно крачеше към нас. Якето му беше разкопчано и ръката му бе пъхната под мишницата. Толкова по въпроса за параноята.

— Бягай! — казах.

Вторият тип извади пистолет от джоба на якето си.

Спряхме да тичаме. В случая изглеждаше като добра идея.

— Ахъ — съгласи се мъжът. — Хич не ми се гони някой в таз жегица. Требе само да си останте живички, мацета, сичко друго е лесна работа…

Пистолетът му беше 22-ри калибър автоматик. Не е кой знае какво, но е страхотен за рани. Бяха го измислили чак дотам. Страшничко.

Рони стоеше скована до мен. Преборих се с желанието да я хвана за ръката и да стисна, но това не беше присъщ за корав-като-желязо убиец на вампири жест, нали?

— Какво искате?

— Така е по-добре — рече мъжът. Светлосинята му тениска зееше там, където биреното му коремче се изсипваше над колана. Но ръцете му имаха месест вид. Може и да беше с наднормено тегло, но се обзалагам, че ако те удари, щеше да боли. Надявах се да не се налага да изпробвам теорията си на практика.

Отстъпих така, че да опра гръб в тухлената стена. Рони се премести заедно с мен. Господин Джинсовото яке вече почти се бе изравнил с нас. Държеше отпусната в дясната си ръка деветмилиметрова берета. Виж, тя не беше правена само за нараняване.

Погледнах към Рони, след това към Дебелака, който почти се бе покатерил отгоре й. Погледнах и Джинсовото яке, който пък се намираше кажи-речи до мен. Пак погледнах Рони. Тя съвсем леко ококори очи. Облиза устни, след това отново се зазяпа в Дебелия. Типът с беретата беше мой. Рони получаваше другия. Разпределение на задълженията в най-добър вид.

— Какво искате? — повторих пак.

Мразя да се повтарям.

— Идвате на кратка разходчица с нас, тва е сичко. — Дебелия се усмихна, докато го казваше.

Отвърнах на усмивката му и се извърнах към Джинсовия с неговата домашна берета.

— А ти можеш ли да говориш?

— Мога — отвърна той. Пристъпи още две крачки към мен, но оръжието му беше съвсем спокойно насочено към гърдите ми. — Говоря, при това добре! — и докосна косата ми, нежно, с връхчетата на пръстите си. Беретата буквално беше притисната в мен. Ако дръпнеше спусъка, край на всичко. Мътночерното дуло на пистолета ставаше все по-голямо. Илюзия, но колкото по-дълго се взирате в някое оръжие, толкова по-важно ви се струва то. Особено, ако сте от погрешната страна…

— Стига глупости, Сеймор — намеси се Дебелия. — Не я бараш и не можем да я убием, такива са правилата.

— Мамка му, Пит!

Пит, или Дебелака, отвърна:

— Можеш да вземеш русата. Никой не е казал, че с нея не можем да се забавляваме.

Не погледнах към Рони. Взирах се в Сеймор. Трябваше да бъда готова, ако ми се разкрие възможност. За което нямаше да си помогна, ако проверя как понася приятелката ми идеята, че й предстои изнасилване. Хич.

— Фалическата сила, Рони! Всичко се свежда до половите жлези… — казах.

Сеймор се намръщи.

— Това пък какво значи, мамка му?

— Значи, Сеймор, че те смятам за глупак и че мозъкът ти е в топките — усмихнах се приятно, докато го казвах.

Той ме удари с опакото на ръката си, здравата. Олюлях се, но не паднах. Оръжието му все още бе стабилно и не трепна. По дяволите. Той изръмжа гърлено и ме цапардоса с юмрук. Паднах. За миг останах да лежа на ръбестия тротоар, вслушана в плисъка на кръвта в ушите ми. От шамара бузата ми изтръпна. От удара с юмрук ме заболя.

На всичкото отгоре получих и ритник в ребрата.

— Остави я на мира! — изпищя Рони.

Лежах по корем и се преструвах, че ме боли. Не беше трудно. Опипвах джоба си. Сеймор размахваше беретата в лицето на Рони. Тя пък му крещеше. Пит беше сграбчил приятелката ми за ръцете и се опитваше да я удържи. Положението се изплъзваше от контрол. Страхотно.

Втренчих се нагоре в краката на Сеймор и се напънах да се надигна на колене. Заврях деринджъра в слабините му. Той застина и сведе поглед към мен.

— Не мърдай, иначе ще ти сервирам топките на чиния — осведомих го.

Рони заби лакът в слънчевия сплит на Дебелия. Той се поприведе, притискайки стомаха си с ръце. Тя се изплъзна и го ритна с коляно във физиономията. От носа му бликна кръв и той се олюля назад. Детективката го халоса отстрани по главата, влагайки цялата сила на рамото и торса си в удара. Гадината падна. Приятелката ми вече държеше пистолета му в ръка.

Преборих се с желанието да извикам: „Давай, Рони!“, защото не ми прозвуча достатъчно добре. После щяхме да се поздравяваме с успеха.

— Кажи на приятелчето си да не мърда, Сеймор, иначе дърпам спусъка!

Той преглътна достатъчно шумно да го чуя.

— Не мърдай, Пит, ясно?

Пит само ни зяпаше.

— Рони, моля те, вземи пистолета на Сеймор. Благодаря!

Все още бях коленичила на чакъла, с деринджър притиснат в слабините на мъжа. Той остави Рони да му вземе оръжието, без да се дърпа. Умен човек.

— Готова съм с този, Анита — обади се детективката.

Не погледнах към нея. Тя си знаеше работата. Аз също.

— Сеймор, това е 38-ми калибър спешъл, два изстрела. Може да се зарежда с различни муниции, 22-ри, 44-ти или .357 магнум. — Това беше лъжа, нова олекотена версия не можеше да поема нищо по-едро от 38-ми, но се обзалагах, че Сеймор не може да направи разлика. — Четирийсет и четвърти или .357-ицата и може да си целунеш семейните ценности за сбогом. Ако е двайсет и втори, може и просто много много да те заболи… Както казва един мой любимец: „Чувствате ли се късметлия днес?“.

— Какво искате, да му се не види, к’во искате? Гласът му бе висок и писклив от страх.

— Кой ви нае да ни преследвате?

Той поклати глава:

— Не, човече, ще ни убие!

— Триста петдесет и седмицата магнум прави шибано големи дупки, Сеймор!

— Не й казвай нищо! — обади се Пит.

— Ако си отвори още веднъж устата, Рони, гръмни го в коляното! — наредих.

— С удоволствие! — съгласи се Рони. Чудех се дали наистина ще го стори. Чудех се дали трябваше да й казвам да го прави. По-добре да не задълбаваме.

— Говори веднага, Сеймор, иначе дърпам спусъка! — натиснах пистолета малко по-навътре. Сигурно дори само това болеше адски. Той видимо се помъчи да се надигне на пръсти.

— Божке, моля те, недей!

— Кой ви нае?

— Бруно.

— Ти си задник, Сеймор! — обади се Пит. — Той ще ни убие!

— Рони, моля те, гръмни го — казах.

— Поръча капачката на коляното, нали?

— Аха.

— А дали да не е лакътя? — поинтересува се тя.

— Ти си избери — съгласих се.

— Вие сте луди! — възкликна Сеймор.

— Аха — потвърдих. — Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?

— Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“. Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.

— Я ми дай адреса — наредих.

Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.

— Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали — обади се Пит.

— Рони? — намекнах.

— И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.

Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но…

— Добре де, няма да им се стоварим на главите.

— И няма да викаме ченгетата? — поинтересува се Рони.

— Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?

— Не, не!

— Колко ви плати сладкият Бруно?

— Четиристотин на глава.

— Не е било достатъчно — установих.

— Вече знам.

— Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.

— Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!

— Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?

Той закима трескаво.

— Теб това устройва ли те, Пит? — попитах.

— Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в гърлата. Няма да проговорим — стори ми се отвратен.

Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата — чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.

— Махайте се оттук! — казах.

Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.

— Може ли да си получа пистолета? — май не беше от умните типове.

— Не ми хитрувай! — заявих.

Пит се изправи. Кръвта под носа му бе започнала да се съсирва.

— Хайде, Сеймор, да си обираме крушите!

Те тръгнаха по улицата. Сеймор се беше привел, сякаш се бореше с желанието да стисне с ръка оборудването си.

Рони изпусна дълбока въздишка и се облегна на стената. Все още стискаше пистолета в дясната си ръка. Промърмори:

— Мили Боже!

— Аха — съгласих се.

Тя пипна лицето ми там, където Сеймор ме беше ударил. Болеше. Простенах.

— Боли ли много? — поинтересува се приятелката ми.

— Не — отвърнах. Всъщност имах чувството, че половината ми физиономия е станала на гигантска синина, но нямаше да ме заболи по-малко, ако го опишех на глас.

— Ще ходим ли на мястото, където искаха да ни заведат?

— Не.

— Защо не?

— Знам кой е Бруно и кой му дава заповедите. Знам и защо се опитаха да ме отвлекат. Какво ново ще науча, че да си струва два живота?

Рони се замисли за малко.

— Предполагам, че си права. Но нима няма да съобщиш на полицията за нападението?

— Че защо? Аз съм добре, ти също. Сеймор и Пит няма да се върнат.

Тя сви рамене.

— Нали не искаше наистина да му гръмна капачката, а? Искам да кажа, играехме си на доброто и лошото ченге, нали? — приятелката ми ме погледна твърдо, докато задаваше въпроса си и сивите й очи бяха откровени и твърди.

Отклоних очи.

— Нека повървим до вкъщи. Нещо не ми се тича вече.

— И на мен!

Тръгнахме полека по улицата. Рони извади тениската си от шортите и пъхна беретата в колана. Другия пистолет криво-ляво прикри с длан. Така не изглеждаха особено забележими.

— Преструвахме се, нали? Че сме корави?

Истината ли искаше?

— Не знам.

— Анита!

— Не знам, това е истината.

— Не бих могла да го застрелям само за да му затворя устата!

— Значи е добре, че не ти се наложи, нали?

— Ама ти сериозно ли щеше да дръпнеш спусъка срещу онзи?

Някъде в далечината запя кардиналче. Песента му изпълни застоялата жега и сякаш й вдъхна прохлада.

— Отговори ми, Анита! Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка?

— Да.

— Да? — В тона й ясно прозвуча изненада.

— Да.

— По дяволите! — повървяхме в мълчание няколко минути, преди Рони да попита: — С какво си заредила пистолета днес?

— Трийсет и осми.

— Вероятно щеше да го убиеш.

— Вероятно — съгласих се.

Видях я как ме гледа с ъгълчето на окото си, докато се прибирахме. И преди бях виждала такова изражение. Смес от ужас и обожание. Просто досега не се бе изписвало на лицето на мой приятел. Заболя ме. Но все пак отидохме да вечеряме в „Дъщерята на Мюлер“ в стария Сейнт Чарлз. Обстановката беше страхотна. Храната — великолепна. Както винаги.

Говорихме си и се посмяхме, и си прекарахме чудесно. И двете не споменахме случилото се този следобед. Преструвай се достатъчно упорито и може би дразнителят ще изчезне.