Усмихнатият труп

35

Намирах се на самия ръб на пробуждането. Когато знаете, че вече не спите, но всъщност не ви се иска да се будите. Тялото ми беше натежало. Главата ми пулсираше. И гърлото ме болеше.

Последната мисъл ме накара да отворя очи. Взирах се в бял таван. По боята като разлято кафе се точеха кафяви петна влага. Не си бях вкъщи. Къде се намирах?

Спомних си как ме притискаше Бруно. Иглата. Седнах. Светът заплува в ярки вълни от цвят. Рухнах обратно на леглото и прикрих очите си с длан. Това помогна малко. Какво ми бяха бутнали?

Бях останала с впечатление, че не съм сама. Някъде в този замайващ вихър от цветове имаше човек. Имаше ли? Отворих отново очи, този път по-бавно. Бях напълно доволна да разглеждам съсипания от теч таван. Намирах се на голямо легло. Две възглавници, чаршафи, одеяло. Внимателно извърнах глава и открих, че се взирам в лицето на Харолд Гейнър. Той седеше до леглото. Не с такава гледка исках да се събудя.

Зад него, на издраскан скрин с чекмеджета се облягаше Бруно. Презраменният кобур врязваше черни линии през синята му риза с къси ръкави. В подножието на леглото имаше също толкова издраскана масичка. Намираше се между два високи прозореца. Те бяха заковани с нови, ухаещи сладко дъски. Миризмата на бор се носеше в горещия, застоял въздух.

Започнах да се потя веднага щом осъзнах, че няма климатик.

— Как се чувствате, госпожице Блейк? — попита Гейнър. Гласът му все още бе веселият глас на Дядо Коледа, но леко шипящ. Сякаш говореше много развеселена змия.

— И по-добре съм се чувствала — заявих.

— О, убеден съм. Спахте повече от двадесет и четири часа. Знаете ли?

Дали ме лъжеше? Защо би ме излъгал колко време съм спала? Какво щеше да спечели? Нищо. Значи казваше истината, най-вероятно.

— Какво, по дяволите, ми боднахте?

Бруно се отлепи от стената. Изглеждаше почти притеснен.

— Не знаехме, че вече сте взели приспивателно.

— Болкоуспокояващо — уточних.

Той сви рамене.

— Все същата работа, когато го смесите с торазин.

— Сложили сте ми упойка за животни?

— Е, стига де, госпожице Блейк, използват го също и в психиатричните заведения. Не само при животни — уточни Гейнър.

— Леле — казах. — От това ми стана къде-къде по-добре!

Той се усмихна широко.

— Ако се чувствате достатъчно добре да си играете на шегички, тогава сигурно сте достатъчно добре, за да станете.

На шегички ли? Само дето сигурно беше прав. Честно казано, изненадах се, че не ме бяха вързали. Радвах се, но се изненадвах.

Седнах — този път значително по-бавно. Стаята само се залюля съвсем лекичко, преди да се установи в нормално положение. Поех си дълбоко дъх — болеше ме. Опипах гърлото си. И от докосването до кожата болеше.

— Кой ви направи тези ужасни синини? — попита Гейнър.

Да излъжа или да кажа истината? Отчасти лъжа.

— Помагах на полицията да хване един лош тип. Малко изтървахме положението.

— И какво стана с този лош тип? — поинтересува се Бруно.

— Вече е мъртъв — отвърнах.

Нещо премина по лицето на телохранителя. Твърде набързо, за да го разчета. Може би уважение? Нъц.

— Знаете защо ви доведохме тук, нали?

— За да вдигна едно зомби — отвърнах.

— Да вдигнете едно много старо зомби, точно така.

— Вече два пъти отказах предложението ви. Какво ви кара да смятате, че ще си променя намеренията?

Гейнър се усмихна — такъв един весел дърт елф.

— Ами, госпожице Блейк, разполагам с Бруно и Томи да ви убедят, че грешите. Все още смятам да ви дам милион долара за вдигането на това зомби. Цената не се е променила.

— Последния път Томи ми предложи милион и половина — напомних.

— Да, но в случай че дойдете доброволно. Не можем да платим пълната цена, след като ни насилвате да поемаме такъв риск!

— Досущ като термин за отвличане, употребяван във федералния затвор! — казах.

— Точно така. Упоритостта вече ви костваше петстотин хиляди долара. Наистина ли си струва?

— Няма да убия човешко същество, за да можете да си търсите съкровището.

— Малката Уанда си е развързала езика.

— Просто налучквах, Гейнър. Прочетох досието ви и там се споменаваше манията по бащиния ви род.

Страхотна лъжа. Само Уанда знаеше тази подробност.

— Боя се, че е твърде късно. Знам, че Уанда е говорила с вас. Тя си призна всичко.

Признала си е? Взирах се в милионера, опитвайки се да разчета безизразното му, добронамерено лице.

— Какво имате предвид с това признание?

— Имам предвид, че я дадох на Тони за разпит. Той не е такъв майстор като Сисъли, но пък оставя повече материал след себе си. Не исках да убивам малката ми Уанда.

— Къде е тя сега?

— Наистина ли ви е грижа какво е станало с някаква курва? — Очите му бяха бляскави като на птица. Преценяваше ме, оценяваше и реакциите ми.

— Тя не значи нищо за мен — казах. Надявах се, че изражението ми е също толкова безизразно като тона. Точно сега те не се канеха да я убиват. Ако сметнеха, че ще ме наранят чрез Уанда, можеше и да й посегнат.

— Сигурна ли сте?

— Вижте какво, не съм спала с нея. Тя е просто напълно пречупена евтина курва.

Гейнър се усмихна:

— Какво можем да сторим, за да ви убедим да вдигнете това зомби за мен?

— Няма да извърша убийство заради вас, Гейнър. Не ви харесвам чак толкова — казах.

Той въздъхна. Розовобузото му лице изглеждаше като тъжна кукла.

— Ще ни карате да действаме по трудния начин, нали, госпожице Блейк?

— Не знам как да стане по лесния — отвърнах. Облегнах гръб на напуканата дървена табла на леглото. Чувствах се достатъчно удобно, но все още бях малко замаяна. Все пак беше най-доброто състояние, до което щях да се докарам, поне засега. Определено беше подобрение в сравнение с безсъзнанието.

— Всъщност, още не сме ви наранили — уточни Гейнър. — Реакцията на торазина с каквото там лекарство сте поели, беше случайност. Не сме ви навредили съзнателно.

Това можеше да се оспори, но реших да не възразявам.

— Е, та накъде поемаме оттук?

— В нас са и двата ви пистолета — каза Гейнър. Без оръжие сте просто една дребна жена в ръцете на едри, силни мъже.

Усмихнах се.

— Свикнала съм да бъда най-дребното хлапе в квартала, Хари!

Той се намръщи болезнено:

— Харолд или Гейнър, но никога Хари.

Свих рамене.

— Ами добре.

— Не сте ли поне малко уплашена, че сте изцяло в наши ръце?

— Може да се спори по въпроса.

Милионерът погледна към Бруно.

— Такава самоувереност… откъде я черпи?

Бруно не каза нито дума. Просто се взираше в мен с празните си кукленски очи. Очи на телохранител — наблюдателни, подозрителни и празни, всичко наведнъж.

— Покажи й, че работата е сериозна, Бруно!

Чернокожият се усмихна — бавно разгъване на устните, което остави очите му мъртви като на акула. Отпусна рамене, опря се на стената и поразгря мускулите си. Дори не отклони поглед от мен.

— Доколкото схващам, аз съм в ролята на боксовата круша? — попитах.

— Много добре казано — съгласи се Гейнър.

Бруно се отдръпна от стената, готов и изгарящ от нетърпение. Уф, добре. Изхлузих се от отсрещната страна на леглото. Нямах желание Гейнър да посяга към мен. Обсегът на Бруно беше два пъти колкото моя. Имаше наистина дълги крака. Тежеше поне петдесетина кила повече, и всичко това за сметка на мускули. Щях да пострадам сериозно. Но, освен ако не ме вържеха, възнамерявах да падна със замах. Стигаше ми да нанеса и една сериозна травма, за да остана доволна.

Излязох иззад леглото, отпуснала ръце край хълбоците си. Вече бях заела леко приведената стойка, която използвах на тепиха за джудо. Сериозно се съмнявах, че любимото бойно изкуство на Бруно е джудото. Бих предположила, че е карате или таекуондо.

И наистина, телохранителят стоеше в странна на вид стойка, някъде по средата между Х и Т. Сякаш някой му беше хванал дългите крака и ги беше смачкал в коленете. Но щом тръгнах към него, той даде заден като рак и бързо се изплъзна от обхвата ми.

— Джиуджицу? — Не че много исках да знам.

Той вдигна вежди.

— Повечето хора не го разпознават.

— Виждала съм на живо — отвърнах.

— А владееш ли го?

— Не.

Той се усмихна.

— Тогава ще пострадаш.

— Дори и ако знаех джиуджицу, пак щях да пострадам — възразих.

— Но щеше да е честен бой.

— Ако двама хора са с еднакви умения, ръстът има значение. Якият едър тип винаги ще набие умелия дребен тип — свих рамене. — Не е задължително да ми харесва, просто това е истината.

— Ужасно спокойна си — констатира Бруно.

— Ще ми бъде ли от полза да изпадна в истерия?

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава по-добре да си изпия лекарството, извинявай за израза, като мъж.

Той се намръщи срещу мен. Бруно беше свикнал хората да се плашат от него. Аз не се страхувах. Бях решила да си понеса тупаника. А с това решение вървеше и известна доза спокойствие. Щяха да ме натупат — не особено приятно, но пък се бях настроила по въпроса. Можех да го понеса. Бях го понасяла и преди. Ако имах избор между, а) да ме набият и б) да изпълня човешко жертвоприношение, предпочитах побоя.

— Готова или не… — проточи Бруно.

— … ти идваш — довърших вместо него. Започваше да ми писва от тази размяна на реплики. — Или ме удари, или се изправи. Изглеждаш много смешно, както си приклекнал.

Юмрукът му се стрелна като тъмна змия. Блокирах с рамо. От удара ръката ми се вцепени. Дългият му крак ритна и се сблъска здраво със стомаха ми. Превих се, точно както се очакваше, и всичкият ми въздух изскочи наведнъж. Другият крак на Бруно излетя и ме удари отстрани по главата. Същата буза, която бе цапардосал и Сеймор. Паднах на пода, без да съм съвсем сигурна коя част от тялото си трябва да гушна най-напред.

Стъпалото на Бруно отново се понесе към мен. Хванах го с две ръце. Надигнах се бързо с надеждата да заклещя коляното му и да изкъртя капачката. Но той се изви встрани и за миг се отдели от земята.

Паднах и оставих въздушното течение да изсвисти в ушите ми, докато кракът му риташе там, където се бе намирала главата ми. Отново бях на земята, този път по мой избор. Телохранителят застана над мен, невероятно висок, гледан от този ъгъл. Лежах на хълбок с присвити колене.

Бруно се наведе, явно с намерение да ме изправи насила. Ритнах го с двата крака, под ъгъл спрямо коленните му капачки. Удариш ли точно над или под тях, ги изместваш.

Кракът му поддаде и той изпищя. Сработи! Да му се не види. Не се опитах да се боря с Бруно. Не посегнах към пистолета му. Хукнах към вратата.

Гейнър замахна да ме сграбчи, но много преди да успее да завърти шантавата си количка, аз си бях отворила и излязох в дълъг коридор. Беше прав, с много врати и с по един остър завой във всеки край. И един брой Томи в средата.

Томи беше изненадан да ме види. Посегна към кобура под мишницата си. Врязах се в рамото му и го подсякох с крак. Той падна заднешком и ме сграбчи. Стоварих се върху него, като се постарах коляното ми да се забие в слабините му. Хватката му се разхлаби достатъчно, за да му се изплъзна. Иззад мен откъм стаята се разнасяха шумове. Не погледнах назад. Ако някой се канеше да стреля по мен, не исках и да го виждам.

Коридорът завиваше рязко. Почти стигнах до края, когато миризмата ме забави от тичане до ходене. Смрад на трупове точно зад ъгъла. Какво бяха правили тук, докато спях?

Погледнах през рамо. Томи още лежеше на пода и се гърчеше. Бруно се бе облегнал на стената с пистолет в ръката, но не се прицелваше в мен. Гейнър седеше на количката си и се усмихваше.

Нещо не беше наред…

Иззад задънения ъгъл се появи онова нещо, което хич не беше наред. Ама никак. Не беше по-високо от едър мъж, може би метър и осемдесет. Но беше поне метър и двайсет широко. Имаше два крака — или може би три, трудно беше да се каже. Тварта беше зловещо бледа, като всички зомбита, но това тук гледаше с дузина очи. Там, където би трябвало да се намира шията, имаше мъжко лице. Очите му бяха тъмни и ясни, и лишени от всякакъв здрав разум. От раменете израстваше кучешка глава. Разлагащата се кучешка уста ми се озъби. Насред целия този хаос стърчеше женски крак с все черната обувка с висок ток.

Тварта се олюляваше към мен. Размахваше примерно три от дузината си ръце и напредваше полека. Зад себе си оставяше следа като охлюв.

Доминга Салвадор излезе иззад ъгъла.

— Buenas noches, chica.

Чудовището ме стресна, но видът на ухилената срещу мен Доминга ме уплаши малко повече от него.

Тварта спря да се движи. Намести се в коридора, коленичила на несходните си крака. Дузината й усти се задъхваха, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Или може би тварта не харесваше собствената си смрад. Аз например не я харесвах. Прикриването на носа и устата с длан не помагаше особено. В коридора внезапно замириса на развалено месо.

Гейнър и пострадалите му телохранители останаха далече от нас. Може би не им харесваше да се намират близо до малкия любимец на Доминга. На мен също не ми допадаше особено. Каквато и да бе причината, бяхме сами. Само тя, аз и чудовището.

— Как се измъкна от затвора?

По-добре да се разправим най-напред с обикновените проблеми. Онези, от които ти се стапя мозъкът, да почакат.

— Платих си гаранцията — отвърна Сеньората.

— Толкова бързо при убийство, свързано с вещерство?

— Вудуто не е вещерство — възрази тя.

— Законът го смята за равнозначно, ако става дума за убийство.

Тя сви рамене и се усмихна сладко. Мексиканската баба от кошмарите ми.

— Имаш си джобен съдия — констатирах.

— Мнозина се боят от мен, chica. Добре е да си сред тях.

— Ти си помогнала на Питър Бърк да вдигне зомбито за Гейнър.

Доминга само ми се усмихваше.

— Защо просто не го вдигна ти самата? — попитах.

— Не исках някой безскрупулен тип като Гейнър да става свидетел как убивам човек. Можеше да го използва за изнудване.

— А той не е знаел, че си убила човек за гри-грито на Питър?

— Точно така — кимна тя.

— Тук си изпокрила всичките си чудовища?

— Не всичките. Ти ме накара да разруша голяма част от нещата си, но това спасих. Вече виждаш защо… — тя плъзна длан по хлъзгавия хълбок на своето чудовище-шедьовър.

Потреперих. Смразяваше ме самата мисъл да докосваш тази гнусотия. Но пък…

— И как го сглоби?

Просто трябваше да знам. Беше съвсем очевидно творение на владяното и от двете ни изкуство, тъй че трябваше да науча.

— Ами, ти със сигурност можеш да съживяваш отделни части от мъртъвци… — поде Доминга.

Можех, но досега не бях срещала друг човек със същата способност.

— Да — признах.

— Е, открих, че тези части могат да се съберат и да се сглобят.

Взирах се в разпадащото се чудо.

— Да се сглобят ли?

От самата мисъл ми призляваше.

— Мога да създавам нови твари, каквито никога не са съществували.

— Ти създаваш чудовища! — казах.

— Вярвай, в каквото си искаш, chica, но съм тук, за да те убедя да вдигнеш мъртвец за Гейнър.

— И защо не го направиш ти самата?

Гласът на милионера се разнесе точно иззад нас. Обърнах се трескаво, облягайки гръб на стената, за да мога да следя всички. Каква полза бих имала от това? Откъде да знам.

— Силата на Доминга тръгна накриво веднъж. Това е последният ми шанс. Последният известен гроб. Не искам да рискувам с нея.

Доминга присви очи, а изтънелите й от възрастта ръце се свиха в юмруци. Не й харесваше да я отхвърлят с лека ръка. Не бих могла да я виня.

— Тя е способна на това, Гейнър, ще й бъде по-лесно, отколкото на мен.

— Ако наистина вярвах в това, щях да те убия, защото вече нямаше да си ми нужна.

Хмм, разумно изказване.

— Нали накара Бруно да ме подгрее. Сега какво?

Гейнър поклати глава.

— Такова малко момиченце да свали и двамата ми телохранители!

— Казах ти, че обичайните методи на убеждение няма да й подействат — напомни Доминга.

Взирах се покрай нея в разпадащото се чудовище. Тя наричаше това „обичайно“?

— И какво предлагаш? — попита Гейнър.

— Заклинание за принуда. Ще прави, каквото й наредя, но отнема известно време да се сътвори такова заклинание за силен човек като нея. И ако тя бе поне малко запозната с вудуто, изобщо нямаше да подейства. Но въпреки уменията си, госпожичка Блейк е като бебе в тази област.

— Колко време ще ти трябва?

— Два часа, не повече.

— По-добре да подейства! — предупреди Гейнър.

— Не ме заплашвай! — обади се Доминга.

О, Боже, може би лошите типове щяха да се сбият и да се утрепят едни други.

— Плащам ти достатъчно пари да си купиш собствена държава. Искам да получа резултати!

Доминга сведе глава.

— Плащаш ми добре, това е вярно. Няма да те подведа. Ако мога да накарам Анита да убие човек, тогава мога да я накарам и да ми помага със зомбитата. Ще ми помогне да възстановя онова, което ме накара да съсипя. Забелязваш ли иронията?

Гейнър се усмихна като малоумен елф.

— Това ми харесва.

— Е, на мен пък — не — заявих.

Той ми се намръщи.

— Ще правиш, каквото ти наредя. Ти беше много лоша.

Лоша ли? Аз?

Бруно беше успял да се приближи до нас. Облягаше се тежко на стената, но пистолетът му беше съвсем стабилно насочен към средата на гърдите ми.

— Вече искам да те убия — каза той. В гласа му долавях болка.

— Изваденото коляно боли ужасно, нали? — усмихнах се аз. По-добре мъртва, отколкото слуга на вуду-кралицата.

Мисля, че той стисна зъби. Пистолетът трепна за миг, но според мен в пристъп на гняв, не на болка. — Ще се насладя на смъртта ти!

— Не се справи толкова добре миналия път. Според мен съдиите щяха да присъдят точка на мен.

— Няма никакви шибани съдии наоколо. И ще те убия!

— Бруно — намеси се Гейнър, — тя ни е нужна жива и здрава.

— А след като вдигне зомбито? — попита телохранителят.

— Ако е на услугите на Сеньората, тогава няма да я нараняваш. Ако заклинанието не подейства, можеш да я убиеш!

Бруно оголи зловещо зъби. Беше по-скоро озъбване, а не усмивка.

— Надявам се заклинанието да се издъни.

Гейнър погледна към телохранителя си.

— Не оставяй личните чувства да влияят на работата ти, Бруно!

Чернокожият преглътна с усилие.

— Да, господине.

Стори ми се, че обръщението не му се отдава с лекота.

Иззад ъгъла зад гърба на Доминга се появи Енцо. Придържаше се близо до стената и колкото се може по-далече от „творението“. В крайна сметка Антонио бе загубил работата си като телохранител. Е, какво пък. Беше много по-добър в ролята на пойна птичка.

Томи изкуцука по коридора, все още малко превит. Големият магнум бе в ръцете му. Лицето му бе почти пурпурно от гняв или пък може би от болка.

— Ша та освиткам — изсъска той.

— Подреди се на опашката — отвърнах.

— Енцо, помогни на Бруно и Томи да вържат това момиченце на стола в стаята. Тя е много по-опасна, отколкото изглежда — нареди Гейнър.

Енцо ме хвана за ръката. Не се съпротивлявах. Смятах, че в неговите ръце съм в по-голяма безопасност, отколкото у другите двама. Томи и Бруно изглеждаха така, сякаш изгаряха от нетърпение да извъртя някой номер. Май искаха да ме наранят.

Докато Енцо ме водеше покрай тях, казах:

— Дали е, защото съм жена или вие двамата винаги понасяте тежко поражението?

— Ша я гръмна — изсумтя Томи.

— После — отвърна Гейнър, — после.

Питах се дали говори сериозно. Ако заклинанието на Доминга подействаше, щях да съм като живо зомби, което се подчинява на волята й. Ако не подействаше, тогава Томи и Бруно щяха да ме убият, при това бавничко. Надявах се да има и трети вариант.