Усмихнатият труп

29

Моргата на Сейнт Луис е голяма сграда. Така и трябва да бъде. Тук свършва пътят на всеки, до чието смъртно легло не е стоял доктор. Да не споменаваме и за убийствата. В Сейнт Луис общата бройка е доста голяма.

По едно време идвах в моргата доста често. Да набивам на кол предполагаеми вампирски жертви, за да не могат да се вдигнат и да похапнат от сътрудниците там. След приемането на новите вампирски закони, това се смята за убийство. Трябва да изчакаш паленцето да се събуди, освен ако няма съвсем ясно завещание в смисъл, че се забранява завръщането му като вампир. В моето например, се казва да ме избавят от мъките, ако смятат, че има шанс да се върна озъбена. Да му се не види, та в завещанието си съм настояла за кремация! Не искам да се връщам и като зомби, много благодаря.

Джон Бърк си беше, какъвто го помнех. Висок, мургав, красив и смътно зловещ. Козята брадица създаваше този ефект. Извън филмите на ужасите никой не носи такива. Нали се сещате — онези филми със странните култове, дето се кланят на рогати образи.

Стори ми се, че Джон изглежда повехнал около очите и устата. Мъката влияе така на хората, дори ако естественият цвят на кожата им е тъмен. Устните му бяха свити в тънка линия, докато вървяхме през моргата. Държеше се така, сякаш го боли нещо.

— Как се справяш при зълва си? — попитах.

— Зле, много зле.

Почаках да се уточни, но той не каза нищо повече. Така че смених темата. Ако не искаше да говори за това, имаше пълното право.

Вървяхме по широк празен коридор. Достатъчно широк да караш по него три колички едновременно. Кабинката на пазача изглеждаше като противоядрен бункер, в комплект с картечниците. За в случай, че мъртвите се надигнат като един и хукнат към свободата. Досега не се е случвало тук в Сейнт Луис, но сме имали подобно изпълнение в съседство, в Канзас Сити.

Картечницата ще убие ентусиазма на всеки ходещ мъртвец. Загазваш единствено, ако са повечко. А ако се събере тълпа, смятай, че се присъединяваш към тях.

Размахах картата си пред пазача.

— Здрасти, Фред, отдавна не сме се виждали!

— Ще ми се да те пускаха да идваш тук като преди. Тази седмица имахме трима, дето възкръснаха и си отидоха вкъщи. Можеш ли да повярваш?

— Вампири?

— Че какво друго? Някой ден ще станат повече от нас!

Не знаех какво да кажа, затова си премълчах. Той вероятно беше прав.

— Тук сме да видим личните вещи на Питър Бърк. Сержант Рудолф Стор би трябвало да го е уредил.

Фред порови в малкия си тефтер.

— Аха, имате разрешение. Хванете по десния коридор, третата врата отляво. Доктор Савил ви очаква.

Вдигнах вежди при това изказване. Рядко се случва главният съдебен лекар да се води по акъла на полицията или на някой друг. Но само кимнах, сякаш очаквах подобно кралско посрещане.

— Благодаря, Фред, ще се видим на излизане!

— С все повече и повече хора така става — заяви той.

Не ми прозвуча като шегичка.

Найките ми не издаваха нито звук в тази вечна тишина. Джон Бърк също не вдигаше шум. Не го бях сметнала за тип, който носи маратонки. Погледнах надолу и се оказах права. Кафяви обувки с меки подметки. Но въпреки всичко крачеше до мен като тиха сянка.

Беше облечен в тон с обувките. Луксозно кафяво сако — толкова тъмнокафяво, че беше почти черно, метнато върху светложълта риза, с кафяви официални панталони. Дайте му само една вратовръзка и може да го смятате за част от корпоративна Америка. Дали винаги се издокарваше или бе пазарувал за погребението на брат си? Не, костюмът на погребението беше съвсем черен.

В моргата винаги е било тихо, но в събота сутрин е наистина мъртвешки спокойно. Дали линейките кръжат като самолети до настъпването на по-човешки час от уикенда? Знаех, че убийствата се множат в края на седмицата, но в събота и неделя сутрин винаги е тихо. Сетете се сами защо.

Броях вратите от лявата страна. Почуках на третата. Чу се тихо:

— Влезте! Отворих вратата.

Доктор Мариан Савил е дребна жена с къса черна коса, завита точно под ушите. Мургава е, има тъмнокафяви очи и високи изящни скули. Тя е смес от френска и гръцка кръв и притежава идеалния външен вид. Екзотична, без да е страховита. Вечно се изненадвам, че д-р Савил не е омъжена. Причината не е, защото й липсва хубост.

Единственият й недостатък беше пушенето — и лъхащата от нея миризма на цигари, прилепчива като отвратителен парфюм.

Тя се приближи с усмивка и ми подаде ръка:

— Анита, радвам се да се видим отново!

Ръкувах се с нея и се усмихнах:

— И аз се радвам, че ви виждам, д-р Савил!

— Мариан, ако обичаш.

Свих рамене.

— Мариан, това ли са личните вещи?

Намирахме се в малка операционна. На симпатична маса от неръждаема стомана имаше няколко пластмасови торби.

— Да.

Втренчих се в нея, питайки се какво цели. Главният съдебен лекар не тича по задачи. Имаше още нещо, но какво? Не я познавах достатъчно добре, за да се държа неучтиво, а и не исках да ме изгонят от моргата, тъй че нямаше как да проявя грубост. Проблеми, проблеми…

— Това е Джон Бърк, брат на починалия — обясних.

Веждите на д-р Савил подскочиха при това изказване.

— Моите съболезнования, господин Бърк!

— Благодаря — Джон се ръкува с нея, но така и не отклони очи от найлоновите торби.

Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.

Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.

— Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики — обади се съдебната лекарка. — Напоследък има доста целеустремени репортери.

— Аз не съм репортер.

Тя сви рамене.

— Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда… — тя се усмихна. — И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.

Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.

Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.

— Не искам да проявявам нелюбезност — намеси се Джон, — но дали ще може да се хващаме за работа?

Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.

— Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!

— Моите извинения, господин Бърк! — каза и Мариан.

Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик — научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.

Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.

— Не — каза Джон. — Тези дрехи не са ми познати. Може и да са негови, нямам представа. Ние с Питър… не се бяхме виждали от две години.

Трепнах при вината в гласа му.

— Добре, да продължим с по-дребните вещи — каза Мариан и се усмихна. Сладко и весело, упражняваше добрите си маниери. Толкова рядко й се удаваше да ги упражни!

Отвори една далече по-малка торба и изсипа внимателно съдържанието на лъскавия метален плот. Гребен, четвъртак, две пенита, остатък от билет за кино и вуду-талисман. Гри-гри.

Беше изтъкано от черна и червена нишки с вплетен помежду им човешки зъб. По ръбовете му висяха още кости.

— Това кокалчета от човешки пръсти ли са? — попитах.

— Да — отвърна Джон с много спокоен глас. Стоеше вкочанен и изглеждаше малко странно, сякаш го бе заляла нова вълна от ужас.

Гри-грито беше зловещо творение, но не разбирах силата на реакцията му спрямо него.

Наведох се и побутнах талисмана с пръст. В средата имаше и парче изсъхнала кожа. Освен това не ставаше дума за черен конец, а за черна коса.

— Човешки зъби, коса, кости и кожа — казах тихо.

— Да — отвърна Джон.

— Ти си по-просветен във вудуто от мен — казах. Какво значи всичко това?

— Някой е умрял заради този талисман.

— Сигурен ли си?

Той ме стрелна с истинско презрение:

— Не смяташ ли, че ако имаше шанс да е станало по друг начин, нямаше да споделя? Да не мислиш, че ми е приятно да науча, че брат ми е участвал в човешко жертвоприношение?

— Задължително ли е Питър да е бил там? Не може ли просто да го е купил по-късно?

— НЕ! — почти изкрещя Джон. Обърна ни гръб и отиде до стената. Дишането му бе шумно и накъсано.

Дадох му известно време да се вземе в ръце, след това зададох въпроса, който се налагаше да задам:

— За какво служи това гри-гри?

Той се обърна, достатъчно спокоен да се изправи срещу нас. Издаваше го само напрежението около очите.

— Дава на сравнително слаб некромант възможност да вдига по-стари мъртъвци, като взема назаем сила от някой по-силен.

— Как така назаем?

Джон сви рамене:

— В талисмана се крие част от силата на най-могъщия сред нас. Питър е платил прескъпо за него, тъй че да може да вдига повече и по-стари трупове. Питър, Боже, как си могъл?

— Колко могъщ трябва да си, за да можеш да споделяш силата си по такъв начин?

— Много могъщ — уточни Джон.

— Има ли начин това чудо да се проследи до човека, който го е създал?

— Не ме разбра, Анита! То Е част от нечия сила. То е същността на душата на създателя си. Човек трябва да е в голяма нужда или много алчен, за да го направи. Питър никога не би могъл да си го позволи. Никога.

— Може ли да се проследи?

— Да, просто влизаш в едно помещение с човека, който наистина го притежава. Това чудо ще запълзи право към него. Нали е липсващото парченце от душата му!

— Може ли да мине за доказателство в съда?

— Ако накараш заседателите да разберат принципа, предполагам да… — Бърк пристъпи към мен. — Знаеш ли кой го е направил?

— Може би.

— Кой — кажи ми, кой?

— Ще направя нещо по-добро от това. Ще уредя да дойдеш на претърсването на къщата й.

Мрачна усмивка раздвижи устните му.

— Започвам много да те харесвам, Анита Блейк!

— Комплиментите по-късно.

— Какво значи това? — попита Мариан. Беше преобърнала талисмана. Сред косата и костите блестеше по-малък амулет, досущ като парче от орнаментирана гривна. Беше във формата на музикален знак — бемол.

Какво точно бе казал Евънс, когато докосна парченцата от надгробния камък? Те прерязали гърлото й, тя имала гривна с музикални знаци и малки сърчица по нея. Вгледах се в талисмана и усетих как светът се раздвижва. Всичко си дойде на мястото с едно плавно движение. Доминга Салвадор не беше вдигнала зомбито убиец. Тя беше помогнала на Питър Бърк да го събуди. Трябваше обаче да се уверя. Разполагахме само с няколко часа, преди да се върна пред вратата на Доминга в опит да докажа твърдението си.

— Случайно по същото време като Питър Бърк тук да се е появявала и една жена?

— Сигурна съм, че е имало няколко — отвърна Мариан с усмивка.

— Жени с прерязани гърла? — уточних.

Докторката ме стрелна с изпитателен поглед.

— Ще проверя в компютъра.

— Можем ли да вземем талисмана с нас?

— Защо?

— Защото, ако съм права, тя има гривна с накачени по нея лък, стрели и малки сърчица, а това е парче от гривната — вдигнах златния амулет към светлината. Той заблестя весело, сякаш не знаеше, че собственичката му е мъртва.