Усмихнатият труп

28

Бях опряла чело в студения линолеум в банята. Чувствах се по-добре. Какъв късмет, че не бях имала време да закуся!

На вратата се почука.

— Какво? — провикнах се.

— Долф е. Мога ли да вляза? Обмислих въпроса му.

— Ами, да.

Той се появи с кърпа в ръка. Както предположих — от шкафа за бельо. Погледа ме известно време и поклати глава. Намокри кърпата в мивката и ми я подаде:

— Знаеш какво да правиш с нея.

Така е. Кърпата беше студена и много приятно охлади лицето и шията ми. Попитах:

— Връчи ли една и на Мерлони?

— Аха, той е в кухнята. И двамата сте истински задници, но беше забавно.

Успях да възпроизведа вяла усмивка.

— Сега, след като приключихме със самоизявяването, да имаш някакви полезни наблюдения? — Долф седна на затворената тоалетна чиния.

Аз останах на пода.

— Някой да е чул нещо, за разнообразие?

— Един съсед доловил някакъв шум призори, но отивал на работа. Казва, че не искал да се забърква в семейни скандали.

Втренчих се в Долф.

— Чувал ли е караници от съседната къща и преди?

Сержантът поклати глава.

— Боже, само да беше викнал ченгетата! — възкликнах.

— Смяташ ли, че ситуацията щеше да се развие другояче? — поинтересува се полицаят.

Замислих се за малко.

— Не за това семейство, може би, но нищо чудно да имахме хванато зомби!

— Разляното мляко31… — проточи Долф.

— Може и да не е така. Всичко тук е съвсем прясно. Зомбито ги е убило, след това се е мотало наоколо, докато похапне четирима души. Това не става бързо. Призори това чудо още ги е убивало.

— Ти така казваш.

— Запечатай района.

— Защо?

— Зомбито със сигурност е наблизо, имам предвид съвсем наблизо. Крие се и чака да падне нощта.

— Мислех си, че зомбитата могат да излизат денем — възрази Долф.

— Могат, но не обичат. Едно зомби няма да се покаже на слънце, ако не му наредят.

— Значи — най-близкото гробище — уточни той.

— Не е задължително. Зомбитата не са като вампирите или гулите. Не се нуждаят от ковчези и дори от гробове. То просто ще иска да се махне от светлото.

— Тогава къде да го търсим?

— В бараки, гаражи… навсякъде, където ще остане скрито.

— Значи може да е и в детска къщичка на дърво? — попита Долф.

Усмихнах се. Хубаво бе да знам, че още го мога.

— Съмнявам се, че зомбитата биха се катерили дори ако имат такава възможност. Забележи, че всички къщи са били едноетажни.

— Мазета?

— Да, но никой не е изтичал в мазето — казах аз.

— Щеше ли да помогне?

Свих рамене.

— Зомбитата не ги бива много по катеренето, по принцип. Това е по-бързо и по-жизнено, но… Е, мазето поне би могло да го забави. Ако там има прозорци, хората са щели да изкарат децата навън… — потърках яката си. — Зомбито избира едноетажни къщи с плъзгащи се врати. Сигурно почива в някоя наблизо.

— Съдебният лекар казва, че трупът е висок, метър и осемдесет или осемдесет и нещо. Мъж, бял. Невероятно силен.

— Последното го знаем, а останалото наистина не е от помощ.

— По-добра идея ли имаш?

— Всъщност — заявих — искам всички офицери с приблизително подходящ ръст да вървят през квартала около час. След това районът се блокира.

— И се претърсват всички барачки и гаражи — уточни Долф.

— И мазета, тесни пространства, стари хладилници… — допълних.

— Ако го намерим?

— Пържим го. Докарай насам изтребителите.

— Зомбито ще бъде ли нападателно посред бял ден? — поинтересува се полицаят.

— Ако е достатъчно притеснено, да. Това тук е ужасно агресивно.

— Без майтап! — възкликна той. — Ще ни трябват поне дузина изтребителски екипи. Градът никога няма да се навие за това. Освен това, можем да извървим прекалено широк кръг. Да си го претърсваме цял ден и пак да изтървем плячката…

— Ще се раздвижи по тъмно. Ако сме нащрек, ще го намерим тогава.

— Добре. Защо ми се струва, че няма да помогнеш с претърсването?

— Ще се върна да помагам, но Джон Бърк отговори на обаждането ми.

— Ще го водиш в моргата, а?

— Аха, навреме да се опитам да го използвам срещу Доминга Салвадор. Колко удобно! — казах.

— Добре. Искаш ли нещо от мен?

— Само достъп до моргата за нас двамата.

— Това е ясно. Наистина ли смяташ, че ще научиш нещо от Бърк?

— Няма да узная, докато не опитам — отвърнах.

Долф се усмихна.

— Старият опит от колежа, а?

— Забий едно за Гипър.

— Добре, отивай на гости в моргата и се разправяй с вуду-Джон. А ние ще обърнем целия шибан квартал с краката нагоре.

— Хубаво е да знаем, че и двамата имаме план за деня — захилих се.

— Не забравяй, че следобед трябва да навестим дома на Салвадор.

Кимнах:

— Аха, а пък тази нощ сме на лов за зомбита.

— Тази вечер слагаме край на гадорията — заяви Долф.

— Надявам се.

Той ме погледна с присвити очи:

— Нещо те притеснява в плана ни?

— Просто няма такова нещо като перфектен план. Сержантът помълча за малко и се надигна.

— Ще ми се този да е такъв.

— И на мен.