Усмихнатият труп

6

Стълбището към мазето бе стръмно, сковано от дървени талпи. Докато трополяхме надолу, стъпалата осезаемо вибрираха. Не беше успокоително. Ярката слънчева светлина откъм вратата се изливаше в пълен мрак. Слънцето отслабваше и сякаш бледнееше като че ли нямаше сила да проникне в подобното на пещера помещение. Спрях на сивия ръб на дневната светлина и се взрях надолу в потъналото в нощен мрак помещение. Не различавах дори Доминга и Мани. А те би трябвало да са точно пред мен, нали?

Телохранителят Енцо стоеше зад мен, досущ търпелива планина. Не ме подкани да побързам. Имах ли право на избор? Можех ли да си взема куклите и парцалките и да си ида вкъщи?

— Мани — обадих се.

В далечината се разнесе глас. Твърде далечен. Може и да беше от акустиката на помещението. А може и да не беше.

— Тук съм, Анита!

Напрегнах се да различа нещо там, откъдето се бе разнесъл гласът, но нямаше нищо за гледане. Спуснах се още две стъпала в мастиления мрак и спрях, сякаш се бях блъснала в стена. Обгърна ме присъщата за повечето мазета влажна миризма на мухлясал камък, но под нея долавях и нещо друго — застояло, кисело и сладникаво. Онази почти неописуема миризма на трупове. Тук, в горната част на стълбите беше едва осезаема. Но се обзалагах, че ще се сгъстява с всяко следващо стъпало.

Баба ми беше жрица на вудун. Нейното хъмфо14 не миришеше на трупове. Границата между доброто и злото във вудото не е така ясно очертана, както при уика15 или християнството и сатанизма, но съществува. Доминга Салвадор беше от другата й страна. Знаех го, още когато дойдох. И все още се притеснявах от това.

Баба Флорес ми беше казала, че съм некромант. Това е повече, отколкото да си вуду жрица…, но и по-малко. Имах връзка с мъртвите — с всички мъртви. Трудно е да бъдеш вудун и некромант, и да не си на страната на злото. Твърде съблазнително е. Така казваше баба. Окуражаваше ме да напредвам в християнството. Окуражаваше баща ми да ограничава връзката ми с нейната част от рода. Окуражаваше го заради любовта си към мен — и от страх за душата ми.

А ето ме сега — слизах по стълбите в челюстите на съблазънта. Какво би казала баба Флорес за това?

Вероятно — „Марш вкъщи!“. Което беше добър съвет. Стегнатият възел в стомаха ми подсказваше същото.

Светнаха лампи. Запримигвах на стъпалата. Единствената мътна крушка в подножието на стълбите ми се стори ярка като звезда. Доминга и Мани стояха под крушката и ме гледаха.

Светлина. Защо ли незабавно ми стана по-добре? Глупаво, но вярно. Енцо пусна вратата зад нас да се затвори. Постарах се да дишам през устата, но така дъхът само засядаше в основата на гърлото ми. Мирисът на гнила плът полепва по езика.

Доминга ни поведе между тесните стени. На равни разстояния от двете ни страни се забелязваха правоъгълници. Места, където сякаш е бил наплескан цимент върху…, ами, врати. Върху цимента е била сложена боя, но отдолу е имало врати, стаи… на равни разстояния. Защо е трябвало да ги зазиждат? Защо да ги циментират? Какво имаше зад тях?

Прокарах пръсти по неравния цимент. Повърхността беше грапава и хладна. Боята не бе много стара. В тази влага би се олющила. А не беше. Какво се криеше зад тази затворена врата?

Започна да ме сърби между раменете. Преборих се с желанието да се обърна да погледна Енцо. Обзалагах се, че се държи прилично. Обзалагах се и че в момента най-малкото ми притеснение би трябвало да е куршум в гърба.

Въздухът бе студен и влажен. Самото дъно на мазето. Имаше три врати — две отдясно и една отляво. Бяха си просто врати. На едната имаше лъскав нов катинар. Когато я подминахме, чух вратата да пука, сякаш на нея се бе облегнало нещо тежко.

Спрях.

— Какво има там?

Щом се заковах на място, Енцо също застина. Доминга и Мани завиха зад ъгъла, така че останахме сами. Докоснах вратата. Дъските изпукаха и пантите изтракаха. Сякаш от другата страна се търкаше някаква гигантска котка. Изпод вратата ме лъхна смрад. Задавих се и отстъпих назад. Смрадта лепнеше по устата и гърлото ми. Преглътнах конвулсивно и я вкусих чак в стомаха си.

Тварта зад вратата измяучи. Не бих могла да позная дали звукът идва от човешко или животинско гърло. Каквото и да обитаваше стаята, определено беше по-едро от човек. И беше мъртво. Много, много мъртво.

Прикрих носа и устата с лявата си длан. Дясната ръка оставих свободна за всеки случай. Ако случайно тварта си пробие път навън. Стрелба срещу ходещ труп? Знаех, че няма да свърши работа, но пистолетът ме успокояваше. В бъркотията може да гръмна и Енцо. Знаех обаче, неясно как, че ако разтърсващата вратата твар се измъкне, Енцо ще е също толкова заплашен, колкото и аз.

— Трябва да продължаваме вече — обади се той.

Не разчетох нищо по физиономията му. Все едно вървяхме по улицата към магазина на ъгъла. Стори ми се непоклатим, заради което го намразих. Ако аз се ужасявам, Господи, това следва да се отнася и за всички останали!

Огледах предполагаемо незаключената врата отляво. Трябваше да разбера. Отворих я рязко. Помещението беше приблизително два на метър и нещо, досущ като килия. Циментовият под и варосаните стени бяха чисти и празни. Приличаше на килия, която очаква следващия си обитател. Енцо затвори вратата с трясък. Не му се опънах. Не си струваше. Ако щях да се бия с човек, който ме надминава с над петдесет кила, би трябвало да избирам внимателно къде си вадя шпагата. Някаква празна стая не си струваше.

Телохранителят се облегна на вратата. Светлината на голата крушка разкриваше, че челото му е оросено с пот.

— Не пробвай и други врати, синьорита. Може да стане много зле!

Кимнах:

— Добре, няма проблеми!

Една празна килийка, а той се поти. Хубаво е да знаеш, че има какво да го уплаши. Но защо тази стая, а не онази с ужасната смрад? Представа си нямах.

— Трябва да догоним сеньората — телохранителят махна с ръка като метр д’отел, който ми показва стол.

Тръгнах натам, накъдето ми посочи. Какво ли друго да сторя?

Коридорът водеше към голяма правоъгълна зала. Беше боядисана в същото ослепително бяло, както и килията. Варосаният под бе покрит с яркочервени и черни мотиви. Наричат се „верве“. Символи, рисувани във вуду светилищата, за да привличат лоа — боговете на вудун.

Символите служеха за стени, очертаващи пътя. Водеха към олтара. Ако излезеш от пътеката, ще объркаш всички така щателно нарисувани поредици. Не знаех дали това ще е за добро или за лошо. Правило номер триста шейсет и девет за дейност при сблъсък с непозната магия: когато се съмняваш, не го пипай.

Не пипах.

В дъното на помещението блестяха свещи. Топлата, пищна светлина трепкаше и насищаше белите стени с горещина и светлина. Доминга стоеше в средата на светлината и белотата, и излъчваше зло. Няма друг подходящ термин. Не беше просто лоша, а зла. Злото бликаше около нея като мрак, който е втечнен и може да се пипне. Усмихнатата старица бе изчезнала. Пред нас стоеше създание на силата.

Мани бе застанал от едната й страна. Взираше се в нея. Тя пък гледаше мен. Забелязваше се чак бялото на очите й. Олтарът се намираше точно зад изправения гръб на Доминга. Върху него бяха насипани мъртви животни, които образуваха цяло езеро на пода. Пилета, кучета, малко прасенце, два козела. Вързопи козина и засъхнала кръв, която не успях да идентифицирам. Олтарът приличаше на фонтан, от чиято среда бликаха мъртви същества, лигави и тлъсти.

Жертвоприношенията бяха пресни. Не миришеше на гнилоч. Стъклените очи на козела се взираха в мен. Мразя да убивам кози. Винаги ми изглеждат далече по-интелигентни от пилетата. Или пък просто смятам, че са по-милички?

Отляво на олтара стоеше висока жена. На светлината на свещите кожата й хвърляше почти черни отблясъци, сякаш бе издялана от тежко, лъскаво дърво. Косата й беше подстригана късо и сресана, стигаше й до раменете. Имаше широки скули, пълни устни и бе умело гримирана. Носеше дълга копринена рокля, яркочервена като прясна кръв. Подхождаше на червилото й.

Отдясно на олтара стоеше едно зомби. Навремето е било жена. Дългата й, светлокестенява коса стигаше почти до кръста. Някой я бе сресал така, че да заблести. В този труп единствено тя изглеждаше жива. Кожата бе добила сивкав цвят. Плътта се бе спихнала около костите като вакуумирана опаковка. Под тънката, гниеща кожа мърдаха изпънати като конци мускули. Носът почти бе изчезнал, придавайки на жената полузавършен вид. Пурпурната й рокля висеше хлабаво и се вееше около останките на скелета.

Имаше си дори наченки на грим. Спихването на устните не позволяваше червило, но изпъкналите очи бяха подчертани от бледоморави сенки. Преглътнах с голямо усилие и се обърнах да огледам първата жена.

Тя се държеше като зомби. Едно от най-добре запазените и живо-изглеждащи, които съм виждала, но все едно колко прелъстителка беше, си оставаше мъртвец. Жената — зомбито — отвърна на погледа ми. В идеалните й кафяви очи имаше нещо, което нито едно зомби не запазва задълго. Споменът за това кои са и какво са изчезва за няколко дни, понякога и за часове. Но това зомби се страхуваше. Страхът блестеше като ярка, стъклена болка в очите й. Зомбитата нямат такива очи.

Обърнах се към по-изгнилото зомби и открих, че също ме зяпа. Изпъкналите й очи бяха вперени в мен. Тъй като повечето поддържаща очните ябълки плът бе изчезнала, не беше лесно да се изобрази изражение, но тя успяваше. Успяваше да изглежда уплашена. По дяволите.

Доминга кимна и Енцо ми махна да вляза по-навътре в кръга. Не ми се искаше.

— Какво, по дяволите, става тук, Доминга?

Тя се усмихна и почти се разсмя.

— Не съм свикнала с такава грубост.

— Ами свиквай! — отсякох.

Енцо като че въздъхна зад мен. Сторих всичко по силите си да не му обърна внимание. Дясната си ръка държах криво-ляво незабележимо близо до оръжието, без да изглежда така, сякаш посягам към пистолет. Явно никой не забелязваше. Точка за нас.

— Какво си направила с тези две зомбита?

— Провери сама, chica! Ако си така могъща, както се говори, ще откриеш!

— А ако не успея?

Сеньората се усмихна, но очите й бяха черни и безизразни като на акула:

— Значи не си така силна, както се говори.

— Това ли е изпитанието?

— Вероятно.

Въздъхнах. Вуду бабишкерата искаше да провери колко съм корава в крайна сметка. Защо? Може би без определена причина. Може би просто беше алчна за власт садистична кучка. Аха, в това бях готова да повярвам. Но пък, може би в представлението имаше вложена цел. Ако беше така, все още не знаех каква е.

Погледнах към Мани. Той едва забележимо сви рамене. Явно също нямаше представа какво се случва. Страхотно.

Не ми харесваше да играя игрите на Доминга, особено когато не знаех правилата. Зомбитата все още ме зяпаха. В погледите им се четяха чувства. Имаше страх, но и нещо по-лошо — надежда. По дяволите. Зомбитата не се надяват. Те не притежават нищо. Те са мъртви. Тези обаче не бяха. Трябваше да се сетя. Ето ти надеждата, че любопитството няма да убие съживителя.

Внимателно заобиколих Доминга, като я следях с ъгълчето на очите си. Енцо остана отзад, блокирайки пътеката между верве. Изглеждаше огромен и стоеше стабилно на мястото си, но ако чак толкова ми се приискаше, можех да мина покрай него. Например — да ми се прииска толкова силно, че да го убия. Надявах се, че няма да изпитам такова желание.

Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.

Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.

Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.

Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.

Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.

Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.

Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това… Взирах се във втората жена. Прелестното й мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.

Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.

На мен ми се налагаше да чакам три дни, преди да съживя труп. Така душата получава възможност да напусне района. Душите обикновено се мотаят наоколо известно време. Три дни е средният период. Нищо не мога да вдигна от гроба, ако душата още присъства. На теория е възможно съживителят да опази душата недокосната, докато вдига тялото — в такъв случай се постига възкресение. Нали се сещате — истинско възкресение, като при Исус и Лазар. В това обаче не вярвах. Или просто си знаех границите.

Взирах се в това зомби и разбрах, че е различно. Душата му още присъстваше тук. Душите си бяха и в двете тела. Как? Как, в името на Исус, го е постигнала?

— Душите. Душите са вътре в телата… — вложих в тези думи цялото отвращение, което изпитвах. Защо да си давам труда да го крия?

— Много добре, chica!

Застанах от лявата страна на Доминга, държейки Енцо под око.

— Как си успяла?

— Душата е уловена в мига, в който е излитала от тялото.

Поклатих глава.

— Това не обяснява нищо.

— Ти не знаеш ли как се бутилират души?

Души в бутилка? Да не се майтапеше? Не, нищо подобно.

— Не знам — постарах се да не прозвучи високомерно.

— На толкова неща мога да те науча, Анита, на толкова много неща!

— Не, благодаря! — отказах. — Ти си заловила душите им, когато си вдигнала телата, и си ги върнала вътре… — карах наслуки, но ми прозвуча правилно.

— Много, много добре. Точно така е — тя ме наблюдаваше толкова внимателно, че чак ми стана неудобно. Празните й, черни очи запаметяваха всяка молекула от мен.

— Защо обаче второто зомби гние? На теория, ако душата е недокосната, зомбито не се разлага…

— Вече не е теория. Доказах я — отвърна Доминга.

Втренчих се в гниещия труп и тя отвърна на погледа ми.

— Тогава защо едната гние, а другата не?

Просто двама некроманти, които обсъждат занаята. Кажи ми дали и ти вдигаш твоите зомбита само при новолуние?

— Душата може да бъде вложена в тяло, после извадена… колкото често ми се прииска.

Взирах се в Доминга Салвадор. Взирах се и се опитвах да удържа ченето си да не увисне, а и да не оставя задавящият ме ужас да се изпише по лицето ми. Тя би умряла от радост, че ме е шокирала. Не исках да й доставя такова удоволствие, без значение каква е причината.

— Нека проверим пак — казах с най-добрия си тон на младши счетоводител. — Слагаш душата в тялото и то не гние. След това вадиш душата от тялото, превръщайки го в обикновено зомби, и то гние.

— Точно така — отвърна Доминга.

— Тогава връщаш душата в гниещия труп и зомбито е отново в съзнание и живо. Разложението спира ли, когато душата се върне?

— Да.

Мамка му.

— Значи можеш да си държиш гниещото зомби, ако ще и цяла вечност?

— Да.

Още веднъж мамка му.

— А това тук? — този път посочих с пръст, сякаш изнасях лекция.

— Мнозина биха платили прескъпо за нея.

— Я чакай малко, да не възнамеряваш да я продадеш като секс-робиня?

— Може би.

— Но…

Самата идея беше твърде ужасна. Жената беше зомби, което значеше, че не се нуждаеше от храна или сън, или от каквото и да е. Човек би могъл да си я държи в килера и да я вади оттам като играчка. Съвършено послушна робиня.

— Те изпълнителни като нормалните зомбита ли са или душата им дава свободна воля?

— Изглеждат ми съвсем изпълнителни.

— Може би просто ги е страх от теб? — попитах.

Тя се усмихна.

— Може би.

— Не можеш да държиш душата в плен завинаги!

— Не мога ли? — учуди се сеньората.

— Душата трябва да продължи по пътя си!

— Към твоя християнски ад или рай ли?

— Да — кимнах.

— Тези тук са били зли жени, chica. Собствените им семейства са ми ги дали. Платили са ми, за да ги накажа.

— Взела си пари за това тук?!

— Незаконно е да се работи с мъртви тела без разрешението на семейството — обясни сеньората.

Нямах представа дали съзнателно е искала да ме ужаси. Надали. Но това изречение ми стигаше да разбера, че всичко, с което се занимава тя, е напълно законно. Мъртвите нямаха права. Това е и причината, поради която се нуждаехме от закони за защита на зомбитата. Мамка му.

— Никой не заслужава да прекара цяла вечност, заключен в труп — заявих.

— Можем да го правим например с осъдени на смърт, chica. Могат да бъдат накарани да служат на обществото след смъртта си.

Поклатих глава:

— Не, не бива!

— Създадох негниещо зомби, chica! Съживители, както, доколкото знам, се наричате — е, вие търсите тайната от години. Ето я тук и хората ще си платят за нея.

— Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?

Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.

— Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!

— Обръщаш се не към когото трябва!

— Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.

— Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Доминга, никой няма да го сметне за правилно!

— Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.

Погледнах към гниещия труп.

— Е, поне избави първия си експеримент от страданията!

Доминга погледна към зомбито.

— Тя е чудесна демонстрация, нали?

— Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!

— Смяташ, че съм проявила жестокост ли?

— Аха — кимнах.

— Мануел, проявила ли съм жестокост?

Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.

— Да, сеньора, била си жестока.

Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.

— Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante — (любим)?

Той кимна внимателно:

— Да.

— Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Мануел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!

Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.

— Мани? — прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани — нямаше как да е истина.

— Мани? — повторих.

Той не ме погледна. Лош знак.

— Не си ли знаела, chica? He ти ли е разказвал твоят Мани за миналото си?

— Млъквай — отрязах я.

— Той беше най-ценният ми помощник. Щеше да стори всичко за мен.

— Млъкни! — ревнах в лицето на Доминга.

Тя спря и присви очи от гняв. Енцо пристъпи крачка-две към олтара. Не бях сигурна дори на кого говоря, когато заявих:

— Недей. Трябва да го чуя от него, не от теб.

Гневът на жрицата още си личеше ясно. Енцо надвисваше над нас като лавина, която всеки миг ще се срути. Доминга кимна остро и късо:

— Тогава го попитай, chica!

— Мани, тя истината ли казва? Наистина ли си участвал в човешки жертвоприношения? — гласът ми прозвуча толкова нормално. А не би трябвало. Стомахът ми бе на топка — толкова свит, че ме болеше. Вече не се страхувах, или поне не от Доминга. Истината — боях се от истината.

Той вдигна очи. По челото му бяха паднали кичури, които обграждаха очите му. В тях прочетох много болка. Почти трепнах.

— Истина е, така ли? — полазиха ме тръпки. — Отговори ми, проклет да си! — все още звучах съвсем естествено и спокойно.

— Да — каза той.

— Да, принасял си човешка жертва?

Сега вече ме стрелкаше с гневен поглед — емоцията му помогна да ме погледне в очите.

— Да, да!

Беше мой ред да се извърна.

— Боже, Мани, как си могъл? — вече говорех тихо и не тъй кротко. Ако не се познавах, бих казала, че ей сега ще се разплача.

— Беше преди почти двайсет години, Анита. Бях вудун и некромант. Вярвах. Обичах сеньората. Поне така си мислех.

Отново вдигнах очи към него. От изражението на лицето му гърлото ми се сви.

— Мани, дявол го взел…

Той не каза нищо. Просто си стоеше с нещастен вид. А аз не можех да събера в едно два образа. Мани Родригес и човек, който би убил безрог козел в церемония. Той ме бе научил да различавам доброто от злото в този бизнес. Беше отказал да върши толкова много неща. Неща, които не са и наполовина толкова лоши като това. Нямаше смисъл.

Поклатих глава. Чух се да казвам на глас, което нямах намерение да правя:

— Точно сега не мога да разнищвам това! — и продължих: — Добре, ти хвърли малката си бомбичка, сеньора Салвадор. Каза, че ще ни помогнеш, ако аз издържа изпитанието ти. Издържах ли го?

Когато се съмняваш, съсредоточи се върху настоящия проблем. Едно по едно.

— Исках да ти предложа възможността да ми помогнеш с новото ми бизнес начинание.

— И двете знаем, че няма да участвам — заявих.

— Колко жалко, Анита! С малко обучение ще можеш да се равняваш с мен по сила!

Да стана точно като нея, когато порасна. Не, благодаря!

— Много мило, но съм доволна и от сегашното положение.

Доминга стрелна Мани с поглед и отново се обърна към мен:

— Доволна?

— Ние с Мани ще се оправим с това, сеньора. А сега — ще ми помогнеш ли?

— Ако помогна на теб, а ти не ми помогнеш с нищо, тогава ще ми дължиш услуга.

Не исках да й дължа нищо.

— Предпочитам просто да разменим сведения.

— И какво би могла да знаеш ти, което ще си струва усилията, похабени от мен в преследване на твоите зомбита убийци?

Замислих се за миг.

— Знам например, че точно в момента се пише законът за зомбитата. Те ще имат права и скоро ще има и закон за тяхната защита… — надявах се да е по-скоро. Нямаше защо да й разправям, че процесът по узаконяването е още в началото си.

— Значи трябва да продам по-бързичко няколко негниещи зомбита, преди това да е станало незаконно!

— Не мисля, че незаконната страна те притеснява особено. Човешката жертва също е незаконна!

Доминга се усмихна криво:

— Вече не правя такива неща, Анита! Отказах се от пътищата на злото.

Не й повярвах, а и тя знаеше, че не съм. Усмивката й се разшири.

— Когато Мануел ме напусна, спрях тези церемонии. След като го нямаше да ме насърчава, аз се превърнах в уважаван бокар.

Лъжеше ме, но не можех да го докажа. И тя го знаеше.

— Дадох ти ценна информация. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя кимна щедро.

— Ще потърся сред последователите ми да проверя, дали някой знае за твоите зомбита убийци…

Имах чувството, че Доминга тайно ми се надсмива.

— Мани, ще ни помогне ли тя?

— Ако Сеньората казва, че ще направи нещо, значи ще го направи. В това е добра.

— Ще намеря убиеца ти, ако има нещо общо с вудун — заяви тя.

— Чудесно! — Не й благодарих, защото ми се стори погрешно. Исках да й кажа, че е кучка и да я гръмна между очите, но тогава щеше да се наложи да застрелям и Енцо. А как да обясня това на полицията? Тя не нарушаваше никакви закони. Дявол го взел.

— Съмнявам се, че ако призова доброто в теб, ще те накарам да забравиш за този луд план да използваш новоподобрените си зомбита като роби?

Сеньората се усмихна:

— Chica, chica, ще съм по-богата, отколкото би могла да си представиш! Можеш да откажеш да се присъединиш към мен, но не можеш да ме спреш.

— Не залагай на това — заявих.

— И какво ще направиш — ще идеш в полицията ли? Не нарушавам закона. Единственият начин да бъда спряна е убийството ми! — Тя ме гледаше право в очите, когато го каза.

— Не ме изкушавай!

Мани пристъпи към мен.

— Недей, Анита, не я предизвиквай!

Бях му бясна и на него, така че — да върви по дяволите.

— Ще те спра, сеньора Салвадор. На всяка цена!

— Призоваваш смъртоносна магия срещу мен, Анита, и ти си тази, която ще умре.

Не бих могла да различа смъртоносната магия от фокуса. Свих рамене.

— Мислех си за нещо по-земно, например куршум.

Енцо нахлу при олтара и пристъпи така, че да застане между своята шефка и мен. Доминга го спря.

— Не, Енцо, тази сутрин тя е ядосана и стресната! — все още ми се подиграваше с поглед. — Не знае нищо за по-сериозните магии. Не може да ми навреди, а и дотолкова ме превъзхожда в морала, че няма да ме убие хладнокръвно.

Най-лошото в случая беше, че тя е права. Не можех просто да й вкарам куршум между очите, не и ако не ме заплаши. Погледнах към чакащите зомбита, търпеливи като трупове, но под това им безкрайно търпение долавях страх и надежда, и… Боже, границата между живота и смъртта се стеснява непрекъснато!

— Е, поне положи в гроба първия си експеримент! Доказа, че можеш да вадиш и слагаш душата многократно. Не я карай да гледа!

— Но, Анита, аз вече й намерих купувач!

— О, Исусе, нали нямаш предвид… О, Боже, некрофил16!

— Онези, които обичат смъртта повече, отколкото ние двете с теб бихме могли, ще платят невероятни суми за такава като нея!

Може би все пак трябваше да я гръмна?

— Ти си студенокръвна, аморална кучка!

— А ти, chica, трябва да се научиш да уважаваш по-възрастните!

— Уважението трябва да се печели — заявих.

— Според мен, Анита Блейк, трябва да си спомниш защо хората се боят от мрака. Ще се погрижа съвсем скоро да имаш гост на прозореца. Някоя тъмна нощ, когато спинкаш дълбоко в мекото си, сигурно креватче, нещо зло ще пропълзи в стаята ти. Ще заслужа уважението ти, ако това е начинът, по който трябва да стане!

Би трябвало да се уплаша, но не изпитах страх. Бях ядосана и исках да се прибера у дома.

— Можеш да накараш хората да се боят от теб, сеньора, но не можеш да ги насилиш да те уважават!

— Ще видим, Анита! Обади ми се, след като получиш подаръка ми. Ще е съвсем скоро.

— Ще ми помогнеш ли все пак да открием зомбито убиец?

— Щом съм казала, че ще направя нещо, ще го направя.

— Добре — кимнах. — Сега можем ли да си ходим?

Тя махна на Енцо да мине зад нея.

— В името на всичко свято, тичай на дневна светлина, където можеш да си храбра!

Тръгнах по пътеката. Мани вървеше близо до мен. Внимавахме да не се гледаме един друг. Бяхме твърде заети да следим сеньората и любимците й. Спрях точно в началото на пътеката. Мани леко ме побутна, сякаш знаеше какво се каня да кажа. Не му обърнах внимание.

— Може и да не умирам от желание да те убия хладнокръвно, но ако ме нараниш, ще ти вкарам куршума някой слънчев, светъл ден!

— Заплахите няма да те спасят, chica! — обади се Сеньората.

Ухилих се сладко:

— Теб също, кучко!

Лицето й изтъня от ярост. Усмихнах се по-широко.

— Тя не искаше да каже това, Сеньора — намеси се Мани. — Няма да те убие!

— Така ли е, chica? — гласът й бе като ръмжене, приятен и ужасяващ едновременно.

Стрелнах колегата си с мръсен поглед. Заплахата беше чудесна. Не ми харесваше да я подправяме със здрав разум или с истината.

— Казах, че ще те застрелям. Не съм казала, че ще те убия. Казах ли го?

— Не, не си.

Мани ме хвана за ръката и ме задърпа заднешком към стълбите. Дърпаше ме за лявата ръка, оставяйки дясната свободна за пистолета. Просто за всеки случай.

Доминга дори не помръдна. Черните й, гневни очи се взираха в мен, докато не завихме зад ъгъла. Някогашният й любовник ме издърпа до онази част от коридора, където вратите бяха циментирани. Там се освободих от хватката му. Секунда-две просто се гледахме.

— Какво има зад вратите?

— Нямам представа.

Сигурно на лицето ми се бе изписало съмнение, защото той каза:

— Бог ми е свидетел, Анита, наистина не знам. Не изглеждаше така преди двайсет години!

Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.

— Анита, трябва да се махаме оттук!

Крушката над главите ни угасна, все едно някой бе духнал свещ. И двамата вдигнахме очи. Нямаше какво да се види. Ръцете ми настръхнаха. Лампата точно пред нас отслабна и после също угасна.

Мани беше прав. Време беше да си ходим. Почти се затичах към стълбите. Той не изостана. Вратата с лъскавия катинар дрънчеше и тътнеше, сякаш тварта вътре се опитваше да се измъкне. Още една крушка угасна. Мракът ни гонеше по петите. Докато стигнем стълбите, вече тичахме с пълна пара. Бяха останали две крушки.

Изкачихме половината стъпала, когато и последната светлина угасна. Светът потъна в мрак. Застинах, неспособна да помръдна, щом не можех и да виждам. Мани ме бръсна с ръка, но не го различавах. Мракът бе пълен. Можех да си извадя очите и да не си видя пръста. Хванахме се за ръце и останахме така. Неговата длан не беше много по-голяма от моята. Беше топла и позната, и дяволски успокоителна.

Пукането на дърво се чу шумно като изстрел на автомат в мрака. По стълбите лъхна смрад на гнило месо.

— Мамка му!

Ругатнята отекна и отскочи в мрака. Щеше ми се да не съм я изтървала. Нещо голямо се измъкна в коридора. Не беше възможно да е толкова голямо, колкото ми се стори. Влажните, хлъзгащи звуци се насочиха към стълбите. Или поне така ми прозвуча.

Препънах се на следващите две стъпала. Мани нямаше нужда от подкани. Драпахме през мрака, а звуците под нас се ускоряваха. Ивицата светлина под вратата беше толкова ярка, че почти ме заболя от нея. Колегата ми побърза да отвори. Слънцето ме заслепи. И двамата бяхме заслепени.

Нещо изпищя под нас, хванато в капан от дневната светлина. Писъкът прозвуча почти човешки. Наканих се да се обърна и да погледна. Мани тръшна вратата. Поклати глава.

— Не искаш да го видиш. Просто не искаш.

Прав беше. Защо тогава изпитвах такова желание да отворя широко вратата и да се втренча в мрака, докато не различа там долу нещо бледо и безформено? Пищящ кошмар за очите. Взирах се в затворената врата и изчаках да ми мине.

— Смяташ ли, че ще ни последва? — попитах.

— На дневна светлина ли? — поинтересува се Мани.

— Аха.

— Не, не мисля. Нека си тръгнем, без да проверяваме!

Съгласих се. Августовското слънце се лееше в дневната. Топло и истинско. Писъкът и мракът, и зомбитата, всички те ми се струваха погрешни за дневната светлина. Не ми изглеждаше редно такива неща да те потрисат сутрин.

Отворих спокойно и полека външната врата. Аз да се паникьосвам? Само че напрягах слуха си толкова старателно, че чувах и туптенето на кръвта в ушите си. Вслушвах се за мазните звуци от потеря. Нищо не чух.

Антонио още стоеше на пост отвън. Дали трябваше да го предупредим за вероятността някой кошмар на Лъвкрафт да ни припка по петите?

— Чукахте ли зомбито долу? — попита Антонио.

Толкова по въпроса относно предупреждението за стария Тони.

Мани не му обърна внимание.

— Ходи да го духаш! — препоръчах му аз.

Младежът отвърна:

— Ха!

Спуснах се по стълбите на верандата. Мани вървеше плътно до мен. Антонио не извади пистолета си и не ни застреля. Денят тепърва напълваше.

Малкото момиченце на велосипедчето беше спряло до колата на колегата ми. Вдигна поглед към мен, когато отворих вратата откъм пътника. Взрях се в големите кафяви очи. Личицето на малката бе силно загоряло. Надали беше на повече от пет годинки.

Мани отвори вратата на шофьора. Включи колата на скорост и ние потеглихме. Двете с малкото момиченце се зяпахме. Точно преди за завием зад ъгъла, тя отново подкара колелото си нагоре-надолу по тротоара.